На 11 октомври 2023 г. в „168 часа“ излиза статия от Росен Янков, озаглавена „Агонията на поп Кръстьо“. С изненада установихме, че Росен Янков всъщност не е жив – починал е през 2021 г., а редакцията е подвела читателите си, като по никакъв начин не е посочила, че текстът е от починал автор, не е обозначила кога реално е написан и какви причини са наложили да го публикува точно сега. Още повече, че материалът не съдържа нищо ново като аргументи и факти за събитията около залавянето на Левски. Изградена върху твърдата убеденост в „предателството“ на о. Кръстю Тотев Никифоров, статията е пълна с до болка познати стари лъжи. Ето и част от тях:
Лъжа № 1. „Всеобщото презрение го поставя в изолацията на чумавия“
Истината: След избирането на Иларион Ловчански за Кюстендилски митрополит и убийството на архидякон Паисий в Орхание (20-21 юли 1872 г.) ловчалии възлагат на поп Кръстю да изпълнява длъжността владишки наместник. С обръщението „Господине отче поп Кръстьо, наместниче владиков“ започва и писмото на Иван Драсов до поп Кръстю от април 1873 г.
При тържественото посрещане на новоизбрания Ловчански митрополит Дионисий от българското население на Ловеч, начело с духовенството, свещеник Кръстю Тотев Никифоров произнася приветственото слово от името на всички свои съграждани.
Според статистиката на Ловеч за 1875 г. в града има три действащи църкви със седем свещеника. Най-голяма е енорията на о. Кръстю в кв. „Вароша“ (Долни край), състояща се от 153 къщи, 166 венчила и 12 вдовици. Освен част от Ловеч, свещеникът обслужва още и селата Долно Павликене и Сотево.
През 1876 г. Ловчанският митрополит и бъдещ Български екзарх Йосиф удостоява о. Кръстю Никифоров с най-високото свещеническо звание – „иконом“ и го назначава за архиерейски наместник в Орхание (дн. Ботевград).
След Освобождението о. Кръстю се връща в Ловеч, където продължава да служи, заедно с всички градски свещеници, в единствения оцелял след Руско-турската война храм „Успение Богородично“. Освен енорията си в града, той завежда и с. Смочан.
През 1879 г. свещеникът е един от учредителите на общогражданското Ловчанско читалище, заедно с прот. Евстати поп Стефанов, свещ. Тодор Мишаков и учителите Васил Радославов (бъдещ министър-председател на България), Никола Ковачев и Трайко Китанчев.
О. Кръстю е автор на Требник, писан през 1879 г., който представлява сборник от четиридесет и четири произведения, сред които: богослужебни слова, стихотворения, басни, епиграми, публицистика. Част от тях са публикувани във вестника на Петко Рачов Славейков Целокупна България.
За настроенията в града по онова време разказва Васил Джабарски – опълченец и народен представител: „В Ловеч само Лукановци и Пъшковци разправят, че попът е предател“.
Най-вярната укривателка на Левски в Ловеч Мария Сиркова-Цвяткова също свидетелства, че членовете на семейството на поп Лукан Лилов са тези, които създават и поддържат десетилетия наред клеветата срещу о. Кръстю:
„Нито на първия ден, преди да пристигне Левски, нито в деня, в който са заминали за Къкрина, поп Кръстю не е идвал у Никола Сирков и не е питал има ли някой да заминава за Търново. Поп Кръстю не е разговарял, нито се е срещал през тези два дена нито с Николчо Сирков, нито с Христо Цонев – Латинеца. Левски не е писал никакво писмо на поп Кръстя да се срещат в Къкрина, нито пък Николчо Цвятков е разказвал пред мен или пред Николчо Сирков, че си определили среща в Къкрина. Разпитвали са ме и Стоян Заимов, и доктор Стоянов, вярно ли е, че попът е идвал? Това не е вярно и пред никого не съм казвала това нито аз, нито Николчо Сирков. Аз съм стара жена, вярвам, че има Господ, и не можа да си крива душата. Поп Кръстю не е знаял, че Левски е в Ловеч. Не съм чула нито една дума от устата на Левски нито по-рано, нито като беше у нас по Коледа да каже нещо за попа. Това от никого не съм чула, освен от Величка и Лукановци… Като дойде Левски, знаеха само: аз и Николчо, Николчо Цвятков, Христо Цонев, Величка и Гечо, поп Лукан и син му Христо. Казват някои, че поп Кръстю научил от Николча Сирков и Христо Латинеца, че Левски ще бъде в Къкрина. Защото те не вярвали, че попът може да предаде Левски. Такива глупости, докато беше жив Николчо, никой не е чувал да се разказват“.
След всички изброени факти относно служебната ангажираност на свещеника и дейното му участие в обществения живот, да се твърди, че е бил поставен в изолация е равносилно на клевета.
Лъжа № 2. „Мразен и отритнат, поп Кръстьо се озлобява срещу новите управници на Ловеч, с които е членувал в комитета“. „Злобата към облажените от властта съратници се наслагва върху старата му омраза към Левски“.
Истината: В безсилието си да посочи конкретни факти и доказателства за извършено от о. Кръстю предателство, авторът измисля психоверсията за предателство от омраза. За отбелязване е, че омраза към Левски в революционната организация действително има, но тя не идва от о. Кръстю, а от същите комитетски членове, които клеветят и свещеника, и документите доказват това.
В знак на доверие и висока оценка за качествата на о. Кръстю, в писмо до Любен Каравелов от края на юли 1872 г. Левски препоръчва свещеника за редактор на нов вестник, наричайки го „наш“ и „полезен“ в работата човек.
Отношението на Левски към о. Кръстю Никифоров не се променя и след като Левски е заловен. Протоколите от съда с показанията му показват, че той не споменава нито веднъж името на о. Кръстю, въпреки че Специалната следствена комисия му дава конкретен повод за това, искайки от него да потвърди участието на свещеника в едно комитетско събрание в лозята край Ловеч. За да постъпи така, Левски е убеден, че предпазва човек, който не е изменил на клетвата и не е предал делото.
На другия полюс са взаимоотношенията на Левски с клеветниците на о. Кръстю Никифоров.
Левски е принуден да търпи непрестанните интриги и заплахи на Анастас Попов от Плевен. В писмата си до Апостола на свободата плевенчанинът пише: „… казвамъ, че съ лажа работа нема да варша, както ти, … но за напретъ пакъ нема да уставимъ тай, съ д. [Д. Общи] кривото требова да го поправим азъ с него ща утида въ бу. [Букурещ] при к. в. [Каравелов] и ще му расправимъ сичко, нема iама пари, и да са стой на едно место по 3. 4. месеци и да са iаде знаете добре че и пчилите до едно време одаватъ чесъ на бунбаритъ, а после имъ исичатъ крилете, като видатъ че само на гото ищатъ да iадатъ окоревашъ д. но немашъ ни едно право. Той ти принеси пари, а не тинему“. И още: „… пишешъ на барата ми [Данаил Попов], че като несамъ билъ ази достоинъ то съ недостоини хора самса сбиралъ, ... но молатиса недеими туку стапа на краката, че ща са исправа единъ патъ и ща та клацна в челото и нама да ма забравишъ за сегоги“.
Анастас Попов не закъснява с изпълнението на заканата си. Само след няколко месеца, пред турския съд и в присъствието на Левски издава всичко, което знае за него и за революционната организация.
Марин поп Луканов, Д. Пъшков и Ив. Драсов също има от какво да се срамуват в революционното си минало, за което Левски пише в писмата си: до Любен Каравелов от 16 септември 1872 г. – „От видело до видело по улиците турци вардят за странни хора. При таковато нещо в тоя град изплашват се всички. От тоя град е и Грую (псевдоним на Марин поп Луканов), който ми пише, защото бях излязал вече оттам, и отишъл бях по други страни. Пише ми да не дохождам, като преувеличава предирванията на турците уж, че били търсили и у тях и пр., та нямало място де да сляза. И още казал, дето бях оставил припас, тефтери и пр. Да се хвърлят в заходът! Видиш ли работа от страхопъзльовци!“; също и до членовете на революционния комитет в Ловеч от 12 декември 1872 г. – „У председателят (Марин поп Луканов) има пренесени от други комитети пари, по-напред ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел в уставът?! На комитетската пара минутата се не знае кога ще се поиска… Димитър Общи да се отреди по Орханийско и да му се даде упълномощие таквоз, решихте всички вий, като повече даваше гласът си Анастас от Плевен (Анастас Попов), Ваню (Иван Драсов) и Пъшков (Димитър Пъшков)… Ето че вие сте си причина да треперите от страх, щото и мене вече място не давате да дойда в градът ви и да вдигна всичко, щото има досега във вашия град, по причина, че Д. Общи познава всички ви!…“.
По време на Софийския процес Левски окончателно сваля доверието си от Марин поп Луканов. Само така можем да намерим обяснение защо – на въпроса на съда: „Кои познаваш от Ловчанския комитет?“ – Левски отговаря: „Познавам един кафеджия, Марин“.
Революционните водачи в Румъния покровителстват своите протежета, роднини и приятели, които чрез действията си за лична изгода разбиват комитетската организация в Българско. За зреещия конфликт Левски информира БРЦК в Букурещ с писмо от 25 август 1872 г.: „По думите на Анастаса, ако Димитър със своят си ум го послуша и разгласи, че аз съм лъжец и гледам да грабам пари – яма, та да разгласи по частните комитети да съберат от някои места пари и да ви ги донесат, може и милион! Разбира се, от мен препоръка няма да имат, а вие как ще ги приемете и парите ще ли им вземете? Каква важност ще дадете на работата, чакам да видя“.
Напразно Левски търси разбиране и подкрепа от задграничните дейци. Тяхното отношение към него не се променя и след злополучния обир на Орханийската поща в прохода Арабаконак. В писмо до Любен Каравелов от 3 октомври 1872 г. Данаил Хр. Попов открито обвинява Левски в своеволие и превишаване на права, като оправдава Димитър Общи и брат си Анастас: „От всичко що ми пише и мене В. Л. виждам едни неразборий, на който би требало да са даде един край, аз как то, са научавам от повече лица, които казват че В. Л. съвсем своеволствува, без да са допитва до никого за нищо, Ний знаеме чи каквото и да би требало да са извърши, треба да са свика събрание, и според Вишегласието да става всичко, а това той никак не считал за нищо, а пак от друга страна гледам чи са уплаква чи не биле го слушале, чи как ще да слушат само него, когато това нито Уставът не го гласи, защо ли не приема той да са споразумева с другите около него членове, ами върши всичко по свое си мнение? За Д. Общий всички ми казват чи е заслужил и чи заслужава гдето и да отиде, а той пак стои чи го укорява, тъй също и с А. Хр. Попов т. е. с брата ми, защото той искал да му докаже за некой си неправилности които последвалу от страна та на В. Л. а той обърнал друго яче работата, всичко е чи той иска само неговийт глас да са чува и неговите мнения криви прави да са удобряват. Това мисля чи не е тъй, както той го иска – зато не требва никак да му давате повод за такива своеволия, защото тези негови своеволия ще принесат големи растройства на много места, които после не ще бъде никой в Състояние да ги поправи. Зато както аз тука тъй и вий пишете му, и направете му забележвание, да са остави от тия безредици догдето е още рано. Брат ми А. Хр. Попов за напред нема да принимава ни най-малко участие в нар. работи. Само е само да са угасят тия неспоразумениа – като пригледате писмата му, проводете отговорът му до мене отворен, чи и аз ще му пиша. И в Ловеч един от най-добрите работници Д. Пъшков все за тия негови своеволия, отказал са е вече от работата, а пак то тъй не са вършат такива работи, ний вместо да гледаме да привличаме повече дейци, а то напротив според своеволията си отпъждаме и най добрите“.
След обесването на Левски интригантите, користолюбците, предателите и техните покровители в Румъния са отново заедно, този път обединени от вината спрямо Левски. Единственият начин да успокоят гузните си съвести е да намерят изкупителна жертва, върху която да стоварят цялата отговорност както за смъртта на Левски, така и за провала на революционното дело.
О. Кръстю се оказва най-подходящ за целта. Той не е един от тях. Освен това е интелигентен, със запазен авторитет и дори си позволява да ги критикува за техните недостойни постъпки. Разграничава се от грабежите и убийствата, извършвани от някои дейци на Вътрешната революционна организация. Не приема революционния терор като начин за събиране на средства от българското население. Обявява се и против обира на Орханийската хазна от Димитър Общи.
Ясно е, че злонамерените слухове и плиткоскроени лъжи за о. Кръстю, пуснати от неговите лични врагове в Ловеч – фамилията на поп Лукан Лилов, щяха да бъдат забравени без намесата на Любен Каравелов. Той превръща в-к Независимост в глашатай на клеветата.
Сведенията в първата клеветническа дописка в Независимост (бр. 47 от 11 август 1873 г.) са дадени от Величка поп Луканова – Хашнова и достигат до Данаил Христов Попов в Турну Мъгуреле чрез сестра му Екатерина. Произходът и пътят на информацията могат да се проследят от писмото на Данаил Попов до Иван Драсов от 4 август 1873 г.: „… Тези деня си дойде сестра ми от Плевен. Тя и майка ми са ходили в Тетевене, Орханието, Видраре и Ловеч… В Ловеч ходили у Мариновата сестра (Величка Хашнова), … у която е бил почти всегда В. Л. Тя им разказала всичко как се е случило с предаването му. Него го предал поп Кръстю, който бил председател. Тя го съветвала да не ходи да му се обажда, като щял да тръгне, но за зла негова, а не по-малка и наша чест, не послушал, ами му се обадил; и той юдата го издал. Сега е презрян от всички почти граждани. Той бил преди две-три 7-ци [седмици] в Плевен… И там той е презиран“.
Каналът за втората (бр. 23 от 23 март 1874 г.), а някои историци допускат и за третата дописка (бр. 43 от 10 август 1874 г.), е Тодор Хинов (роднина на Величка) – Иван Драсов – Независимост.
Информацията в дописките е много удобна за председателя на Букурещкия комитет. От една страна, лицето, посочено за предател на Левски, не е неговото протеже Димитър Общи. От друга страна, чрез дописките се отклонява вниманието от самия Каравелов, който е виновен за това, че оставеният на съхранение в дома му архив на Ловчанския комитет попада на заседателната маса на съдиите в София и изиграва роля на важно веществено доказателство в процеса срещу Левски.
В атаката срещу о. Кръстю липсват аргументи и доказателства, защото тя няма за цел да разкрие историческата истина за залавянето на Левски. Кампанията срещу о. Кръстю трябва да обслужи преди всичко интересите на българската революционна емиграция, която се стреми да наложи своето влияние сред народа. В преследване на тази цел революционерите се изправят срещу Българската православна църква, на която ловчанският свещеник е виден представител.
Известно е, че българското духовенство има основен принос за запазване и укрепване на народността. След създаването на Екзархията обаче революционерите оспорват нейната водеща роля в развитието на обществото. В тази връзка църковните служители все по-често са преследвани от войнствен атеизъм.
Ако Левски развенчава Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и другарите им като поборници, о. Кръстю ги критикува и за делата им като управници в Ловеч след Освобождението. Уверен в невинността си, той сам заема позицията на разобличител и обвинител. Разкрива миналите и настоящи престъпления на домогналите се до власт и богатство бивши поборници. Публикува разобличителни дописки и сатирични стихове в Петко Славейковия вестник Целокупна България, с които показва келепирджийската им природа и шуробаджанашки манталитет, липсата на морал и законност.
Противниците на о. Кръстю се опитват да го убият не за да бъде наказан като предател на Левски, а за да бъде отстранен като морален съдник. Затова и техните атаки след смъртта му не спират, а все повече се засилват и ожесточават. В действията на „Лукановци и Пъшковци“ прозира стремежът на грешниците да бъде отстранен праведникът – изобличител на греха, какъвто о. Кръстю остава през целия си живот. Такъв го виждаме и в произведенията му. Затова дори някои днешни автори като драматургът Константин Илиев четат дописката на о. Кръстю до в-к Марица както дяволът чете Евангелието.
Лъжа № 3. „След дълги разисквания ловешкият комитет в крайна сметка решава да остави поп Кръстьо жив, „защото така ще се накаже по-много“. Отпратен е дори братът на Апостола Петър Левски, който идва в Ловеч специално за да убие предателя собственоръчно“.
Истината: За съжаление на поп Луканови, предложението им в писмото на Илия поп Луканов до Стефан Стамболов от 9 октомври 1878 г. о. Кръстю да бъде линчуван не среща обществена подкрепа. Затова продължават да заговорничат тайно за убийството на свещеника и вероятно посрещат с радост новината за преждевременната му смърт.
Що се отнася до посещението на брата на Левски в Ловеч, неговият роднина Данаил Кацев – Бурски пише: „Петър Левски, брата на Дякона, опълченец и герой от Шипка, дошъл да убива Поп Кръстю и не го убил, не от великодушие за да живее и се мъчи, за да бъде по-силно наказан, а защото други са били предателите. Петър казал на сестра си Яна, когато се върнал в Карлово, че не убил Поп Кръстю, защото той не бил предал Дякона, а предателите били сега чорбаджии на Ловеч“, визирайки Марин поп Луканов и Д. Пъшков. В тази връзка авторът укорява д-р П. Стоянов: „Мигар не e му направил по-силно впечатление този факт, а черпи всичко необходимо за книгата си тъкмо от същите чорбаджии и само на тях вярва?“. В какъв ли потрес щеше да изпадне Данаил Кацев – Бурски, ако знаеше, че и сто години по-късно ще има автори и дори историци като проф. Пламен Митев, които ще продължават да цитират не Левски, а лъжите на „Лукановци и Пъшковци“?
Лъжа № 4. „На въпроса на Драсов, Пъшков и Поплуканов за предателството на Левски Юсеин Бошнак отговорил: „Поп Кръстьо го предаде“. „Пенсия не му е отпусната, тъй като никой не го брои за поборник“.
Истината: На мястото на унищожените от противниците на о. Кръстю автентични документи започват да се появяват фалшификати. Такива са две „Свидетелства“, с които „… се удостоверява, че наистина Васил Левски е бил предаден от поп Кръстю“, написани от Михаил Анастасов Попов – секретар при Ловчанското окръжно управление и син на доказания предател на Левски и на Ловчанския комитет Анастас Попов от Плевен. Въпросният Юсеин Бошнак се посочва за източник на информацията в тях, а като свидетели на разказаното от бившето заптие се явяват Марин поп Луканов, Иван Драсов и Димитър Пъшков.
Изложеното в двете свидетелства противоречи на известните факти по залавянето на Левски, които са: преди Къкринското ханче Левски и Никола Цвятков са срещнати от турски патрул; в Къкринското ханче не са горени никакви книжа и няма убит турчин; Левски, Никола Цвятков и Христо Цонев Латинеца са закарани от Ловеч първо в Търново, а след това отново в Ловеч, Плевен, Луковит и София.
От най-достоверния свидетел на залавянето на Левски – неговия спътник Никола Цвятков знаем още, че „Левски по пътя не му казал, че отива в Къкрина, за да се срещне с поп Кръстя, това не било вярно“, в ханчето „… за поп Кръстя не се е говорило, нито е забелязал Левски да чака някого“, по пътя за Ловеч го били и разпитвали дали уловеният е Левски.
Възможно ли е никой от бившите комитетски членове да не е знаел как е хванат Левски? Или той вече не им е бил грижа, а най-голямата им тревога и притеснение е о. Кръстю, и то петнадесет години след смъртта му? Явно бившите поборници и нови управници са чувствали нужда да оставят „документи“ и „спомени“ за потомците, в които о. Кръстю да бъде посочен като предател, а те да се покажат като най-верни сподвижници на Левски.
Двете свидетелства срещу о. Кръстю са плод на користни подбуди и това се доказва от наличието на още едно „Свидетелство“, този път в полза на Анастас Попов, написано отново от неговия син Михаил и подписано от „честните граждани“ Димитър Пъшков и Марин поп Луканов. Този документ придвижва заявлението на Анастас Попов за поборническа пенсия. Така услугата, направена от Димитър Пъшков и Марин поп Луканов на Анастас Попов, е заплатена от Михаил Ан. Попов за сметка на о. Кръстю.
В същото време верният спътник на Левски от Ловеч, през Къкрина, до София Никола Цвятков и преданата укривателка на Левски и на архива на комитета Мария Сиркова-Цвяткова не получават поборнически пенсии. Техният непростим грях е, че казват истината за о. Кръстю. „И той и жена му“, възмущава се д-р П. Стоянов, „… най-много заслужават пенсия; но пенсиите, и най-тлъстите, са все за големците, а поборниците!“.
Случаят е показателен за това, че отпускането на поборническа пенсия не е меродавно за заслугите на този, който я получава.
Лъжа № 5. „Самотата на поп Кръстьо, в която той живее под карантината от презрение, е най-ярко изобразена от драматурга Константин Илиев чрез метафората на празната черква в пиесата му „Великденско вино“.
Истината: Писана по време на всеобщо наложения от комунистическата власт в продължение на десетилетия мит за предателството на о. Кръстю Никифоров (1979 г.), пиесата „Великденско вино“ преповтаря клеветите за свещеника от Ловеч: бил председател на Ловчанския революционен комитет и, като такъв, присвоил комитетски пари; ходил у Никола и Мария Сиркови да търси Левски; знаел за последното посещение на Левски в Ловеч и кога е тръгнал за Къкрина; Левски го бил извикал на Къкринското ханче да си уредят сметките; предал Къкринското ханче и неговия наемател Христо Цонев – Латинеца на турците; предал Левски на турците. Тук обаче най-голямото извращение е, че всички лъжи излизат от устата на самия о. Кръстю, като самопризнания, водещи към покаяние. Запитан в предаването „Култура БГ“ по БНТ (30 ноември 2022 г.) кои са темите, които основно го привличат в текста на Константин Илиев, режисьорът от Народния театър „Иван Вазов“ Явор Гърдев отговаря, че тя е само една – покаянието, каквото не само липсва в действителност, но е и абсурдно да се предположи, понеже о. Кръстю няма как да се покае за нещо, което не е извършил.
Константин Илиев вкарва в пиесата си пасажи от дописката на о. Кръстю до в-к Марица и това той прави не, както твърди, за да остане „максимално близо до историческите факти“, а за заблуда на публиката, защото запознатите с живота и творчеството на о. Кръстю Никифоров могат да разграничат истинските думи на свещеника от фалшивите му самопризнания, но как неподготвеният и доверчив театрален зрител може да направи тази разлика, когато откъсите от дописката и клеветите на Константин Илиев са написани в един и същ стил – този на поп Кръстю. Безспорно, заимствайки художествено-публицистичния стил на ловешкия свещеник, Константин Илиев пробутва по-убедително лъжите за един от най-значимите ни възрожденци – о. Кръстю, но морално ли е публиката да бъде подвеждана и манипулирана по този начин повече от четиридесет години?!
Всъщност, с поставянето на пиесата, за пореден път се оказва, че почитането на паметта на Левски (Явор Гърдев: „Преди да отбележим 150-тата годишнина от обесването да възкресим присъствието на Левски във въображението си“) се обвързва с очерняне образа на о. Кръстю. Отново се сблъскваме с неразбирането, че „… няма как образът на Левски да стане по-светъл, когато затъмним образа на един оклеветен свещеник“. Обратното би означавало да се принизи дейността на Левски дотам, че ореолът му да се крепи на клеветата срещу о. Кръстю.
В крайна сметка въпросът с покаянието си остава хвърлен камък, но не в градината на о. Кръстю Никифоров, а на тези, които го клеветят.
Лъжа № 6. „Анонимна плоча до входа на черквата в Ловеч реабилитира поп Кръстьо“
Истината: Паметната плоча за о. Кръстю Никифоров при входа на храм „Успение Богородично“ в гр. Ловеч е поставена през март 2003 г. по предложение на Националния исторически музей, Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, Фондация „Граждани срещу насилието“ и Културно общество „Поп Кръстю“, с разрешението на Ловчански митрополит Гавриил. Съответните документи са публикувани в книгите Клеветата за поп Кръстю (2004 г.) и Моралният подвиг на поп Кръстю (2015 г.).
Между другото, с решение на Общински съвет – Ловеч от 26 януари 2023 г. името „Свещеноиконом Кръстю Никифоров“ вече носи и площадът пред Художествената галерия „Проф. Теофан Сокеров“ в кв. „Вароша“. Централният и местният печат, както и редица сайтове отразяват събитието.
Така че лицата, отговорни за поставянето на паметната плоча, както и за именуването на площада по-късно, не са неизвестни, имената им се знаят и всеки, който иска, може да ги види.
След като „168 часа“ обаче повдига въпроса за анонимността, нека обърнем внимание и на следния текст от статията:
„Друг защитник на поп Кръстьо прави анкета в Ловеч 52 г. след обесването на Левски и обяснява какво е станало с дописката на попа. Според него тя и тефтерът изобщо не стигат до пловдивския вестник. Още в Ловеч били иззети по заповед на Марин Поплуканов и вероятно унищожени, защото са го изобличавали“.
Името на този „друг защитник на поп Кръстьо“ не е неизвестно, но се премълчава. Защо? Защото той не е кой да е, а Данаил Кацев – Бурски, автор на книгата Истината по предателството на Васил Левски (1926 г.). В предговора към нейното ново издание от 1991 г. Иван Бубалов пише: „Наистина Данаил В. Кацев – Бурски е забранен (през комунизма) като писател, историограф и журналист, но той освен, че е написал тринадесет книги е бил и председател на Народния комитет „Васил Левски“, основан през януари 1923 г. Интересът му към личността на Левски не е случаен. Данаил Кацев и Левски са от един и същи родов корен. Прадядото на Кацев – Видул Кацата от Кочмаларе и Кунчо Иванов – дядото на Апостола са били братя. Данаил Кацев е роден на 31 юли 1888 г. в с. Кочмаларе (сега Отец Паисиево) Карловско. Син е на Мария и Васил Кацеви. Майката Мария е дъщеря на поп Данаил от Кочмаларе. А поп Данаил през есента на 1871 г. е прочел клетвата пред членовете на Кочмаларския революционен комитет основан от Левски. В него са влизали: Видул Кацев, Митю Узулът – Димчовски, шурей на поп Данаил, и др. В книгата Дякон Игнатий – Васил Иванов Левски (1924 г.), когато в описанието си Д. Кацев стига до името на о. Кръстю, той отбелязва съмнението си, че о. Кръстю не е истинският предател на Левски. Тук се привежда случаят с Петър Кунчев – опълченец, който след Освобождението, отишъл в Ловеч да отмъсти за брат си и установил, че поп Кръстю не е предател. А при написването на тази почти документална книга, Кацев е използвал (както сам той отбелязва) спомените на Яна Кунчева (1833-1913) – сестра на Левски, внучките на Левски: Гина Хр. Загорска и София Н. Зидарова, Бочо Хр. Загорски – също внук на Левски, Петър Попов – другар на Левски и на своята майка Мария поп Данаилова. Всички те са възпламенили желанието на Д. Кацев да тръгне към истината за предателството и на следващата 1925 г. той се озовава в Ловеч да събере материали от живите все още съвременници и сподвижници на Левски“.
Както се вижда, сред защитниците на о. Кръстю Тотев Никифоров анонимни лица и неизвестни извършители няма. Тях трябва да ги търсим в редакцията на „168 часа“, скрити зад клеветническата статия на починалия журналист Росен Янков.
* На снимката: Официалното откриване на паметната плоча в памет на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров на входа на храм „Св. Успение Богородично“, гр. Ловеч, където той е служил – 30 март 2003 г. (бел. ред.).
Виж още: Историческата истина за поп Кръстю не може да бъде заглушена от лъжите на неколцина историци
„Великденско вино“ на Константин Илиев отдавна е изветрял оцет
„Лъжите се заплащат, истината се изстрадва“ – нова книга, посветена на поп Кръстю.
