След решението на Районния съд в гр. Ловеч в полза на кметицата на града, която оспори решение на Общинския съвет – гр. Ловеч от миналата година (тук) за именуване на площада пред Художествената галерия на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (тук), с огорчение, но и с отговорност пред паметта на о. Кръстю и пред историческата истина, се налага отново да кажем и да припомним някои неща.
Общинският съвет – гр. Ловеч разглежда предложението за именуване на площад на поп Кръстю на три свои заседания през изминалата 2021 г. По време на обсъжданията някои от участниците предлагат до решение да се стигне след като се вземат мненията на „Комитета „Левски“ и двама историци от водещи висши учебни заведения – Пламен Павлов и Пламен Митев“. Името на последния се споменава като ръководител на национална научна конференция на тема „Градът Ловеч като център на БРЦК, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор Кирков“ и като съставител и редактор на допълненото издание на сборника с документи Левски пред съда на Портата.
Относно сборника от 2007 г. (издание на Общобългарски комитет и Фондация „Васил Левски“, съставителство – Дойно Дойнов и Огняна Маждракова-Чавдарова), на който Пламен Митев прави второ допълнено издание, проф. Пламен Дойнов доказва с примери, че „… когато частично се рециклират вече развенчани митове, когато се извършват уж небрежни подмени на библиографски източници, когато липсва истински критическо четене на вторичните свидетелства, тогава историческата картина в документалния сборник добива висок коефициент на недостоверност“.
Ето и доказателствата:
Първо. На с. 52 в новия сборник (с. 167-168 във второто издание) е публикувана „Шифрована телеграма на Махзар паша до търновския окръжен управител“, като се посочва, че тя се печата по „дешифровка и превод Васил Шанов – 1937 г.“. Проверката обаче показва, че съставителите наистина използват превод от същия Шанов, но от 1952 г. Подмяната е съществена, защото тъкмо по-късният (от сталинско-червенковско време) превод чрез вмъкването на изрази като „заповядайте на доносчика, поменатия поп Кръстьо“ и „неговите лозя“ бликва като фалшив извор, от който черпи основания клеветата, че свещеникът бил предал Левски.
Второ. На с. 372 в новия сборник (с. 428 във второто издание) в бележка под линия с неутрален тон се твърди, че спорът „кой в момента е бил председател на Ловчанския комитет не е разрешен окончателно“. Тази бележка е направена към едно прочуто писмо на Левски до членовете на Революционния комитет в Ловеч, в което се коментира вероятността от предателство и се заклеймява недопустимото използване на комитетските пари от страна на председателя на комитета. Впрочем тук е спотаена и вероятната корист, довела до евентуалното предателство.
Колко изследвания трябва да се направят и колко студии трябва да се напишат, за да признаят (пред себе си и пред публиката) някои историци, че председател на комитета в Ловеч към онзи момент не е Кръстю Никифоров, а Марин Поплуканов? Днес този въпрос съвсем не е спорен, затова и съставителите учудващо демонстрират (привидна?) неосведоменост.
Трето. На с. 370 (с. 426 във второто издание) в по-горе цитираното писмо на Левски присъстват три ключови изречения, които започват така: „В тях тълкувам предателство истинно, и предателство, без да ще – от страх“. Проблемът е, че в ръкописния оригинал на текста те са задраскани, а съставителите на новия сборник са ги оставили едно към едно като безвъпросна част от писмото – без задължителния в такъв случай коментар“.
На научната конференция в Ловеч Пламен Митев не говори за поп Кръстю. Затова пък участието на този историк във филма на фондация „Българска памет“ със заглавие „Неразказаният възрожденец – историята на хаджи Станьо Врабевски“ е запомнящо се и заслужава специално внимание. За съжаление, казаното от Митев в него не може да се квалифицира другояче, освен като низ от лъжи, които ще коментираме една след друга.
Лъжа № 1. „За мен знаково е неговото поведение в Белград, когато той е един от домашните помощници на Раковски. Ние разполагаме с автентичен документ на Белградската полиция за това, че поп Кръстю е арестуван и осъден по обвинение, че е откраднал пари от Раковски“.
Първо. Кръстю Никифоров не е „домашен помощник“ на Раковски, а е негов служител, помага му в печатницата и при експедирането на в-к „Дунавски лебед“. Второ. Няма открит в сръбските архиви документ, който да сочи, че Кръстю Никифоров е съден и осъден за кражба от Раковски. Трето. Няма открит в сръбските архиви документ, който да показва, че Кръстю Никифоров е разследван за кражба на пари от Раковски. Четвърто. През 1862 г. Кръстю Никифоров напуска сръбската столица и става учител във Враца. Пето. Сред участниците в Първата легия на Раковски в Белград през 1862 г. са Васил Левски, ловчалиите Христо Цонев Латинеца, Гечо Сирков (брат на Никола Сирков – най-довереното лице на Левски в Ловеч), Иванчо Колев, Васил Йонков. Как е възможно, ако Кръстю Никифоров е бил съден и осъден за кражба на пари от Раковски, никой от тях да не се е противопоставил на избора му за касиер на Ловчанския комитет? Как е възможно, ако съдебната присъда е неоспорим факт, в писмо от края на юли 1872 г. Левски да напише на Любен Каравелов: „Наш свещеник, на име поп Кръстю, ще дойде при вас да се разбере ще може ли на вашата печатница да издава вестник, който ще бъде свободен за в Българско. Той щеше да отиде в Ибраила да го издава, но аз му казах по-напред да дойде да се разбере с вас. Човек е, който може да ви бъде полезен, па и вие нему в неговата работа. Той ще дойде с осем-десет хиляди гроша. Вижте дано направите по-добра работа“.
Защо тогава Митев свързва името на поп Кръстю с кражба на пари? Отговорът не е сложен – затова, защото се опитва да припише на свещеника разкритата от Левски злоупотреба с комитетски пари, извършена от Марин поп Луканов в качеството му на председател на Ловчанския революционен комитет. И защото най-старата и разпространена теза е, че, който е взел парите, той е имал и мотив да предаде Левски.
Лъжа № 2. „Димитър Общи още при първия си разпит споменава конкретни имена на ловешки дейци и едно от имената, които той сочи е на поп Кръстю“.
Документираната истина е, че на 27.10.1872 г. в Тетевен заловеният Димитър Общи издава членовете на революционния комитет в Ловеч: „На сутринта, след отпуст на черква, излязохме в лозята. Заедно с тримата души, чиито имена казах по-горе (Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и Иван Драсов), и Христо Бояджията от Ловеч, дойде и попът. Те бяха пет души и ние двама (Общи и Левски) станахме всичко седем. Там, в лозето, направихме събрание“. Комитетското събрание, за което Общи говори, се провежда в началото на октомври 1871 г. На разпита на Общи присъства и ловчанският каймакамин. След като се връща в Ловеч, на 30 октомври той арестува Марин п. Луканов и Димитър Пъшков. Понеже най-логично изглежда въпросният поп да е бащата на председателя, каймакаминът задържа поп Лукан Лилов. На 13 ноември поп Лукан, синът му Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са изпратени в София, където пристигат на 17 ноември. Още същия ден им е организирана очна ставка с Димитър Общи, който на въпрос на софийския окръжен управител Мазхар паша дали ги познава отговаря: „двамата са мои хора, попа не е тоз, когото искам, онзи поп е млад въздебел и нисък“. От думите на Общи става ясно, че той отново не знае името на попа. Поп Лукан веднага е освободен. Изправен пред Специалната следствена комисия в София, на 10 декември 1872 г. Димитър Общи продължава да не знае името на попа. Когато той повторно разказва за октомврийското комитетско събрание в Ловеч: „Отидохме в лозята. В лозята дойдоха Дяконът, ловчанският поп и осем души от Ловчанския комитет. Заедно с тях беше Ангел Кънчев“, Комисията го прекъсва с въпроса: „Знаеш ли името на попа?“, на който Димитър Общи отговаря: „Не зная“ и отново описва свещеника само външно: „той е нисък на ръст и с черна брада“.
Защо Пламен Митев лъже, че при разпита на 27 октомври 1872 г. Димитър Общи споменава името на попа? Просто защото така прикрива Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и поп Лукан Лилов, от които Мазхар паша научава името на попа. На 18 ноември 1872 г. – деня след проведената им обща ставка с Димитър Общи – Софийското окръжно управление изпраща телеграма № 1097 до околийското управление в Ловеч, с която изисква „да пратите в София поп Кръстю Тодоров, от Ловеч, свещеник при черквата в града Ловеч, за да бъде разпитан по някои въпроси“. Като прибавим към това и протоколите с показанията на арестуваните до този момент, от които се вижда, че само Димитър Общи говори за участие на свещеник в Ловчанския комитет, на когото обаче не знае името, става напълно ясно, че някой от тримата арестувани ловчалии – или и тримата – са посочили поименно поп Кръстю на софийския управител.
Лъжа № 3. „Всички останали са арестувани, всички останали са изпратени към София, но поп Кръстю е арестуван в Ловеч на 18 ноември, задържан е за едно денонощие и след това е пуснат. И единственото обяснение той да не бъде изпратен към София и да бъде съден е очевидно сътрудничеството му с властите“.
Безспорен факт е, че на 18 ноември вечерта поп Кръстю е отведен в ловчанския конак и след 24-часов разпит е освободен. Поп Кръстю е пуснат от ареста, но е поставен под полицейско наблюдение.
На 24.11.1872 г. Мазхар паша изпраща до търновския мютесариф шифрована телеграма № 1117, с която вече не иска довеждането на поп Кръстю в София, а само да бъде разпитан кои са участниците в бунтовническото събрание в лозето, като моли колегата си да му изпрати освен тези показания още и преписката от разпита в Ловчанския конак. О. Кръстю не е разпитан отново и негови показания не са изпратени на Мазхар паша. По този повод, пред австроунгарския вицеконсул в София Джузепе Лутероти, софийският мютесариф „се оплакал от колегата си в Търново за това, че не успял да издири един духовник от Ловеч“.
Телеграмата отразява настъпилата по това време промяна в политиката на османското правителство в посока на ограничаване и спиране на арестите. Целта е да се избегнат евентуални вълнения сред българското население и протести от чужбина, заради репресии над християните в империята. Позицията на висшите управляващи кръгове по този въпрос е ясно формулирана в доклади, указания и препоръки, разменени между османската столица и дунавския валия. За прекратяване на арестите и желание от страна на Високата порта „да потули работата“ се споменава и в дипломатическите доклади, които отразяват хода на Софийския процес.
В интервю по БНТ от 13.7.2021 г. Пламен Митев също обяснява, че „между самите турски власти има едно разминаване в начина на реакциите“ – докато Мазхар паша първоначално си мисли, че обирът при Арабаконак е дело на обикновени разбойници и започва да лови един по един комитетските дейци, а те, от своя страна, си признават, „… управителят на вилаета в Русе, който бил наясно, че тука става дума за една много сериозна революционна нелегална организация, предлага на великия везир да не арестуват всички, защото се страхува, че това може да предизвика страхотен социален конфликт на местно ниво, от което Портата няма никакъв интерес. Още от октомври-ноември 1872 година и великият везир, и управителят на Дунавския вилает са наясно с огромните мащаби, те сами преценяват, че е по-добре да не вдигаме голям шум, да ограничим до един по-малък кръг от най-активните и най-виновните“.
В съдебните протоколи освен Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов и поп Кръстю се споменават и имената на ловчалиите Христо Бояджията, Никола Сирков, Тошко поп Луканов, Христо поп Луканов и Лукан Цачев Аджемооглу, срещу които, в изпълнение на правителствения план, не са предприети никакви наказателни мерки.
Защо тогава Пламен Митев лъже за причината поп Кръстю да не бъде изпратен в София? Затова защото филмът има за цел да покаже поп Кръстю като предател на Левски, а няма по-отстояващ тезата за предателството от Пламен Митев. Както и по-добре подготвен да манипулира и да внушава лъжи в сравнение с него. Макар в редки случаи да признава, че „не разполагаме с автентични доказателства кой е извършителят на това предателство“, да осъзнава, че „като професионален историк, когато човек заяви нещо, то трябва да бъде подкрепено с конкретни автентични свидетелства“ и „личните ми съображения не играят тука роля“, Митев много бързо се връща към обичайното си състояние на фанатично вярващ във „вината“ на „попа“ човек, който, по собствените му думи, разполага „само с косвени податки“ (една от които е, че „полицейският управител на Ловеч е сред първите наградени за специални заслуги“, в което няма нищо странно, след като Левски е заловен от ловешките заптиета), но е „категорично и дълбоко убеден, че в Ловеч има изтичане на информация, че там има предателство“ и „докато не бъдат опровергани косвените доказателства, аз лично ще продължавам да твърдя, че попът е виновен“. Така че когато историкът Пламен Митев лансира в публичното пространство тезата си за „предателството“ на о. Кръстю и за тази цел си служи с лъжи, манипулации и произволни внушения, на нас не ни остава нищо друго, освен да се усъмним в неговата почтеност, добросъвестност и професионализъм.
Може би някой ще попита защо във филм за хаджи Станьо Врабевски се говори толкова много за поп Кръстю? Първо, защото поп Кръстю критикува хаджи Станьо Врабевски като кмет на Тетевен: „С първо завръщане Х. Станю от Тетевене като известен по Софийското приключение патриот, долови се до управлението в Тетевене и в малко време, докато да го усети населението, ограби и обра светът работи, за да си покаже родолюбието“. И второ – защото х. Станьо Врабевски е един от доказаните предатели на Левски, а клеветниците на о. Кръстю не искат да видят документираните предателства на комитетските членове. За тях е важно да остане митът за „попа-предател“. Затова и издигат паметник в с. Голям извор с имената на предателите на Васил Левски. Затова и отношението на Пламен Митев към разкритието, че османската власт е разполагала с писмата на Каравелов преди да стигнат до Левски е пренебрежително: „Много са възможните пробиви, но аз лично не поставям акцента в посока на предателствата“.
Видяхме как Пламен Митев се разправя с о. Кръстю. Сега да видим как оправдава предателството на хаджи Станьо Врабевски спрямо Левски: „Споменавайки ролята на Васил Левски, хаджи Станьо Врабевски всъщност не може да бъде обвиняван в някакво издайничество, защото всички знаят кой е Левски, каква е неговата роля, какви са неговите функции, но всички вярват, че той не е арестуван и няма да бъде арестуван“.
Ако това е така, добре. Само че в протоколите на османския съд пише друго: Въпроси към х. Станьо и Петко Милев от Тетевен в присъствието на дякон Левски от 7 януари 1873 г. „Познавате ли човека, който седи насреща ви? – Познаваме го, Дякон Левски е. – В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани [да влезем] в комитетската работа и ни заплаши, [и] ние се записахме в комитета“. Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди“. Какво ще кажете вие? – Преди ние не знаехме [за] такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станя: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият“. Аз дадох дори и пет лири. – Дякон Левски, ето те ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега? – Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият“, но не съм го заплашвал с револвер в ръка. – Преди малко ти каза, че дори не познаваш и лицето му, а сега си спомняш и разговора, който си водил с него. Откажи се от криенето на работата и кажи самата истина!“.
Едва ли има по-голям абсурд от това да твърдиш, че х. Станьо Врабевски е хвърлил цялата вина за участието си в комитета върху Васил Левски понеже е вярвал, че той не е арестуван и няма да бъде арестуван, при положение, че прави това в лицето на Левски.
След защитната реч на Пламен Митев за това в какво е вярвал х. Станьо Врабевски редно е да дадем думата и на жертвата, като цитираме какво самият Левски е мислил за предателите: „Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т. е. във вярата си и в честта си, той е най-низкият и гнуснавият човек на светът! По-добре е сто години мъки честни, а нежели да тъпче честта си и вярата си! Утре е ден и ще се каже на такъв: не си честен, не си българин, лъжеш и в Евангелието!“.
Всички тези на Митев срещу о. Кръстю и в полза на х. Станьо Врабевски са съшити с бели конци, но това няма никакво значение за авторите на филма. Важното за тях е образът на роднината да бъде изчистен, а помията да се хвърли върху лицето на „попа“.
Най-смущаващо обаче е обстоятелството, че манипулативният характер на този филм е предопределен от порочния модел, по който той е създаден. В това отношение авторите на лентата продължават една линия на поведение, която датира още от края на деветнадесетото столетие. През 1896 г. Марин поп Луканов и Димитър Пъшков подписват „Свидетелство“ за поборнически заслуги на Анастас Попхинов от Плевен (доказан предател на Левски и на Ловчанския комитет), което да му послужи за получаване на поборническа пенсия, в замяна на подписано от Михаил Анастасов Попов (син на Анастас Попхинов) „Свидетелство, с което се удостоверява, че наистина Васил Левски е бил предаден от Поп Кръстю из Ловеч“. По същата схема „аз на теб, ти на мен“ са уредени и отношенията между фондация „Българска памет“ и Пламен Митев, който прави услуга на наследниците на х. Станьо Врабевски, а те, от своя страна, превръщат филма в проводник на клеветата срещу о. Кръстю. Обективната истина за ловчанския свещеник, основана на документи и факти, без частни интереси и користни подбуди, разобличава фабрикантите и търговците на исторически фалшификати като осветява тъмните им сделки. Така, както самият морален свещеник приживе критикува келепирджийската природа на т. нар. народни труженици в освободителното движение като Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и хаджи Станю Врабевски, чието участие в комитетите на Левски се оказва не „на ползу роду“, а за лична изгода.
Друг апологет на предателя на Левски х. Станьо Врабевски е председателят на фондация „Васил Левски“ проф. Пламен Павлов, който реагира отрицателно на решението на Общинския съвет да кръсти площад на о. Кръстю: „Кръщаването на площад в Ловеч на името на поп Кръстю е провокация! Не е необходимо и ненужно води до разделение сред хората. Безсмислено е да се създава такова противопоставяне и разпалване на дискусия“ (България днес, 15.10.2021 г.). Вместо да обясни с аргументи и факти защо е против, историкът използва политически клишета. За да разберем все пак какви са основанията му, ще се върнем към едно негово интервю за в-к „Телеграф“ от 27.12.2018 г. под заглавие „Поп Кръстю категорично не е предал Апостола“, в което откриваме две лъжи за свещеника.
Лъжа № 1. „Финансовите му сметки не са били съвсем чисти, защото при събарянето на къщата му през 1925 г. е намерено доста злато“.
Злонамерените измислици около къщата на о. Кръстю (на снимката) не секват в продължение на сто и двадесет години: поп Кръстю взел комитетски пари, за да я изплати; Левски дошъл в къщата му за да му търси сметка за взетите пари; турци стояли скрити в къщата на поп Кръстю в дулапа и на тавана; заптиета се криели на тавана в къщата на поп Кръстю, докато Левски и попът се разговаряли; на излизане от къщата турците заловили Левски. Прав е проф. Павлов, когато казва по друг повод в същото интервю, че „наистина народното митотворчество не знае граници“. И нека господин професорът не се засяга, но тъкмо неговото твърдение е илюстрация за тази безграничност, защото безспорен факт е, че къщата на о. Кръстю в кв. „Вароша“, ул. „Иван Фотев“ № 9 (днес ул. „Д-р Васил Караконовски“), никога не е била събаряна и единствената ценност в нея са били няколко портрета, за които свидетелства д-р Параскев Стоянов през 1901 г.
Лъжа № 2. „Не е бил някакъв еталон за морал“.
За да говори така, Пламен Павлов явно не познава живота и делото на о. Кръстю като свещеник, революционер, общественик. Не е прочел книжовното му наследство от богослужебни слова, гражданска поезия, басни, епиграми, публицистика. Ако се беше заинтересувал сериозно от личността на о. Кръстю, щеше да е разбрал, че той е свещеник със задълбочени познания и особено широка култура, патриот и просветител, водач на ловчанските българи в борбата им за църковно-национална независимост и социална справедливост. За съжаление, Пламен Павлов формира мнението си за личността на о. Кръстю не въз основа на историческите документи и факти, а предвид измислиците на един от последните глашатаи на клеветата – Румен Манов. Това става ясно от слово на професора, произнесено в гр. Карлово на 14 февруари 2020 г.: „ Поп Кръстю има доста трески за дялане, има доста простъпки. Дали той лично е казал „фанете тогоз“, това е съвсем друг въпрос, но, че е бил в услуга на властта, ще видите сега от самия Румен Манов“ и от изказването на същия в предаването „История.бг“ по БНТ-1 на 24 февруари 2020 г.: „Поп Кръстю най-вероятно не е този фамозен предател, „фанете тогоз“, както казва дядо Вазов. Но от друга страна, изследователят, антикварят Румен Манов подари на община Карлово една тетрадка с изследванията на Васил Шанов, където се дискутира въпроса поп Кръстю доносник ли е. Така че проблемът си остава до голяма степен неразрешен напълно“.
Непрекъснатото позоваване на един и същ източник налага да припомним кой е Румен Манов и какви са неговите твърдения.
На 3 март 2019 г. Румен Манов гостува в предаването „120 минути” по bTV, където е представен като „Будител на 2017 г.“, преподавател по история във Великотърновския университет, отличен през 2018 г. от Софийския университет с почетен знак „Св. Климент Охридски“, почетен гражданин на Кюстендил. За да привлече вниманието на зрителите, гостът показва неизвестен, според него, ръкопис на Васил Шанов от 30-те години на миналия век, който доказвал, че о. Кръстю е предал Васил Левски. Оказва се, че това е многократно дискутираната телеграма № 1117 от 24 ноември 1872 г. на Мазхар паша до търновския му колега, която има три превода. Незапознат с историческите събития до степен на невежество, Манов преповтаря оборените отдавна твърдения на единия от преводачите – турколога Васил Шанов.
Според Манов „Мазхар паша пише до турския каймакамин, който имал по-висок чин (при положение, че Мазхар паша е софийски окръжен управител, който пише до търновския окръжен управител, т. е. двамата са с еднакъв ранг), казва: „Ваше господство и ще ви проводя поп Кръстю, който ни даде донесенията за събирането на комитите в неговото лозе. Моля Ви пратете ни и останалата папка с предишните негови донесения“ – Въпрос на водещия: - Значи Вие казвате, че с намерения от Вас документ няма спор, че Левски е бил предаден от поп Кръстю? – Левски е предаден. Димитър Общи казва: „Имаше там и един поп“. И те докарват стария поп Лукан, но го освобождават, защото Димитър Общи казва: „Не, не е тоя“. Когато докарват поп Кръстю, той казва: „Да, това е попът“, но попът незнайно защо още на следващия ден е освободен“.
Както се казва в подобни случаи, коментарът е излишен. Все пак е любопитно да отбележим, че докато за Румен Манов поп Кръстю е предател, понеже е откаран в София, където дава сведения на Мазхар паша, то, според Пламен Митев, доказателство за сътрудничеството на о. Кръстю с властите е тъкмо фактът, че той не е изпратен към София. Разумният човек ще се запита това истински учени ли са или отчаяно вкопчени в клеветата членове на някаква религиозна секта, за които по-важна от истината и от научните аргументи е фанатичната вяра, че попът е предател.
На манипулатори като Пламен Митев, Пламен Павлов и Румен Манов о. Кръстю е отговорил още в 1879 г.: „Хей, господиновци! Шарлатаниите ви не минуват пред дяда ви попа, защото той не е Гозничански поп. Той отбира донейде черното от бялото и, той знае че, пършението ви е много голямо, а работата ви нищо“.
Накрая, да си спомним, че Самият Христос, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6), също е бил предмет на противоречия и ожесточени спорове, че Той, Който е Самата Истина, също не е бил приеман еднозначно от всички. Че още в Негово лице виждаме как истината – дори абсолютната Истина – може да разделя, тъй като не всеки е в състояние да я понесе. Същевременно, отново Той казва: „… и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32). Такова е освобождаващото въздействие на истината върху този, който я е признал и приел.
Всичко това може да бъде отнесено и към спора върху личността на о. Кръстю и неговото наклеветяване като предател на Васил Левски. Историческата истина, която е доказана отдавна и която категорично го очиства от клеветата, продължава и днес да не се възприема от мнозина, които се страхуват от нея и отказват тя да ги направи свободни. Упоритата съпротива срещу постигнатото през последните десетилетия реабилитиране на този достоен свещеник от нашето минало е свидетелство за продължаващото и днес противене не просто срещу „поп Кръстю“, а срещу Христос и Неговата Църква, която е „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Поредното тъжно потвърждение за това колко прав е бил Христос, казвайки, че Той и проповядваната от Него истина, ще бъдат обругавани и отричани винаги от хора, които ненавиждат и Него, и истината въобще. В основата си съпротивата против реабилитирането на о. Кръстю Тотев Никифоров е съпротива против Църквата и нейната огромна роля в историята на нашия народ, против нейното влияние в живота ни и днес.
