Мобилно меню

4.7948717948718 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (39 Votes)

600281 57882570546

„Християните не се различават от останалите хора нито по местоживеене, нито по език, нито по нрави” (Послание до Диогнет)

Започна постмодерният период в историята на човечеството.

Става дума за огромен пожар, който се разпростира върху все по-голяма част от земята и е на път да я обхване цялата. Като главни негови елементи се посочват: преодоляването на разстоянията чрез съвременните транспортни средства и електронни устройства за комуникация, краят на границите между държавите и цивилизациите чрез господството на мултиетническите компании, които търсят печалбата в рамките на глобализирания пазар.

В този контекст всяко поместно различие – език, култура, религия се смята за пречка. В по-ранния етап различността не се забранява открито, но се смята за дразнещ елемент, който трябва да се изолира. Следователно, елементите, върху които се е градило съществуването на народите, днес се поставят под съмнение.

В нашата страна съществуването на народа се свързва с гръцкия език – носител на богатството на гръцката цивилизация сред дълбините на човешката история, както и с православната християнска вяра, която не е още една религия, а автентичното пренасяне на откровението на Истината. Релативизацията на ценността на тези два стълба е равносилно или изглежда равносилно на пълното унищожение на съществуването на народа.

Подобно възприятие обаче смущава някои духовни хора, които накратко стигат дотам да отхвърлят новата реалност и да оплакват загубеното минало „идеално” състояние.

Тук идва призивът към същностен и градивен размисъл, който засяга поемането на съответните отговорности, а не занимаването с негативните аспекти на новото състояние, които действително съществуват. Дали ценностите, които днес се припознават, са реални или фалшиви и без съдържание? Въпросът е  риторичен. Обаче някои от тези, които бранят „предадените от отците” ценности, сякаш реално не се доверяват на динамиката на тези ценности.

За нас въпросът се поставя по различен начин. Горещата пещ на постмодерната глобализация ще претопи всички отделни традиции и всички онези схващания, които са били смятани за ценности. Сред потискащи условия тя ще изпита съществуването на ценностите. Всяко нещо ще бъде изпитано: семейството, съпружеството, отечеството, природата, средата, вярата и т. н.

Това изпитание изглежда непоносимо. Съпротивата разглежда напразна. Резултатът изглежда като взет от трилър, от сценарий с научна фантастика. Този възглед обаче представлява предателство спрямо светите мъченици, изпитани сред жестоки гонения, които тогава приличали на окончателен край. При тези обстоятелства са се родили герои и светци, всичко най-избрано, което нашето предание има. Следователно, пастирският подход на Църквата не може да бъде постоянно оплакване на това, което е било загубено.

Църквата, която се моли за „целия свят”, не може да се отъждестви с границите на някаква държава или на някакъв период от време. Не може Църквата, която е кивот (хранилище – бел. ред.) на животодателното Предание да изпадне до сандък (авторът си „играе” с двойното значение на думата „кивот” в положителен и отрицателен смисъл – бел. ред.) за съхраняването на някакви традиционни елементи.

Верните и пастирите, които бранят хубавите и ценни нрави и обичаи на едно друго, безвъзвратно отминало общество, не могат да се отъждествяват с миналото. Не може естетиката на дадена епоха да се издига в ценност, а нейното потъпкване да се смята за прегрешение, докато в „Послание до Диогнет” раннохристиянският светец, говорейки за естетиката и външността на християните, отбелязва, че те не се различават от тези на другите хора.

Отбранителната и консервативна позиция е удобна за някои нагодили се в йерархията, които са се фокусирали върху създаващата зависимост сила на властта, след като им отдават почести без те да отдават нещо подобно. Ропотът подхожда на тези, които не са преживели радостта от възкресния възглас: Дойдете всички! И  последният като първия. Постили и непостили...

Отчаяната позиция подхожда на професионалистите на религията, а не на пастирите и верните, които отправят поглед към „едно стадо и един Пастир”.

Разочарованието подхожда на тези, които са намерили Църквата като убежище за тяхната индивидуалност, а не на онези, които смятат, че християнските общности, както и вечерите на любовта, принадлежат не само на раннохристиянския свят, а и на бъдещия век.

Страховете са оправдани за тези, които се молят механистично и повтарят „сега и винаги и во веки веков” без да разбират, че ако нещо изчезне во веки веков, то няма да бъде преживяваната освобождаваща сила на Възкресението, нито Светият Дух от Петдесетница, Който „духа, където иска”, а само някои смесици, които някои хора са нарекли ценности.

„Другите” представляват заплаха за едно затворено общество. „Другите” с различните обичаи, поведение, култура и ценности предизвикват дестабилизация, която идва от връзката с различното.

Например туризмът е заплаха за местните общества, когато чужденецът срещу заплащане в една порочна икономическа връзка ще употреби всяко нещо без да създаде отношения. Но в същото време туристът е чужденецът, който хлопа на вратата и е удобен случай за съществена комуникация чрез възможността за неговото съучастие в живота на една автентична общност.

„Другите”, „невярващите”, са надежда за повторната евангелизация на християните. Доколкото „другите” са живи търсители, те търсят доказателства.

Те поставят под съмнение всяко самопонятно нещо и търсят изяснения на функционалността на всеки теоретичен възглед.

Те искат да съпоставят новите елементи с техния дотогавашен опит.

Те изискват въплътеното преживяване на всяка ценност от тези, които ги обещават.

Мисията е естествената позиция на живата християнска общност. С течение на вековете сред всеобщата поквара на понятията – поради позицията на Западната църква – мисията се е превърнала в религиозен еквивалент на колониализма и империализма. Пределният връх на тази позиция намира приложение в кръстоносните походи през Средновековието в Европа и в съвременна Америка, където политическите и икономически целесъобразности търсят религиозно алиби.

В Православния изток обаче мисията е равносилна на служението (грижата и прислужването от страна на християните спрямо техните братя-нехристияни). Грижата не може да засяга само християнина, защото според Евангелието „ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Не постъпват ли тъй и езичниците?”.

Следователно, работата върху обгрижването сред различните групи от население е единственият начин да се запази автентичността на вярата.

Мисията, която се чувства заплашена от различността и иска да я премахне, а не да я вдъхнови, засяга нейните несигурни изразители, а не възкресното преодоляване на всяко обобщено знание.

С поставянето под съмнение на всички неща постомодерната епоха е благословение. Като релативизира истините, тя дава възможност за посочването на Истината. „Модерните” хора от постомодерният период ще осмеят вярващите, тъй като ще ги отъждествят с миналото. Обаче автентичните носители на автентични ценности ще бъдат онези, които ще могат да срещнат младите хора от пост-постмодерния период, които ще търсят автентичност, за да осмислят своя живот...

Превод Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xqaxw 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.