За мен резултатите от проведените избори не бяха кой знае колко учудващи. Изглеждат ми напълно есествени в контекста на мислите, които вече изложих в интервюто ми „Нашият народ направи опит за самоубийство” пред фонд „Возвращение”, където говорих за това, че през ХХ в. народът ни се опита да извърши историческо самоубийство.
Голяма част от нашите съвременници живеят не просто чувствайки неудовлетвореност от случващото се, но и невъзможност да променят каквото и да било, да повлияят върху каквото и да било. Усещането е за едно общество, което е безкрайно уморено от историческите сътресения, от великите завоевания, осъществявайки които народът е пропилял и последните си духовно-исторически сили.
Това, че партията, която е на власт, събра практически половината от гласовете, говори за различни неща. Несъмнено е, че преброяването на гласовете не винаги е било справедливо и до голяма степен е било направлявано от лица, облечени във власт. Убеден съм обаче, че тези цифри не са много далеч от действителното положение на нещата. Да, разбира се, в сравнение с предишните избори сега „Единна Русия” предизвиква по-малко симпатии. И все пак остава безусловен заповедник във всички аспекти от нашия политически и държавен живот.
По същество народът не очаква нищо нито от смяна на властта, нито от сегашната власт. Той дори е готов, когато му стане зле, носталгично да си спомня своето неотдавнашно комунистическо минало, което не е било по-добро – напротив, но което с времето, благодарение на това усещане за безперспективност и безнадеждност, се оказва обвито от романтичния ореол на доброто и справедливостта.
Главният извод остава един: ние и сега получаваме същия парламент като този, който работи в предходния петгодишен период – парламент, който няма почти никакво влияние върху нищо.
Лично аз бих обобщил тези избори така: върху тях лежи печатът на една от най-дълбоките и най-разрушителни човешки страсти – страстта на унинието. Не е случайно, че в православната аскетика тази страст се разглежда като способна да разруши по най-дълбок начин душата на човека.
Във връзка с това е показателен избликът на енергия и надежда, който се появи в обществото във връзка с Пояса на Пресвета Богородица. Много хора, дори такива, които отидоха да гласуват, очакваха с много по-голямо нетърпение Пояса, отколкото изборите – като въздействие именно върху всекидневния им живот.
В действителност сега у нас върви процес на окончателна дискредитация на идеята за избираемата власт и на утвърждаване в съзнанието на хората на мисълта, че те не могат да повлияят върху нищо, че от тях нищо не зависи и не им е необходима никаква свобода.
И ето че отсъствието на потребността от свобода, съчетана с необходимостта да поемеш при това отговорността върху себе си, обуслови изборните резултати, които виждаме. Останали формално многопартийни, тези избори всъщност се превърнаха в още една стъпка към развенчаването в нашето общество на идеала на демокрацията. Както вече казах, те преминаха в атмосфера на безнадеждност, безперспективност. И, едновременно с това, на плаха надежда, че това, което предстои, ще си остане също толкова лошо, както при вече съществуващата власт, но няма да стане още по-лошо.
Това, че на тези избори се проявиха стихията на унинието и склонността да строиш светли илюзии върху съвсем неотдавнашното и всъщност тъмно минало, е признак за дълбоко духовно опустошение и светогледна дезориентация на съвременното ни общество.
Ние, православните свещеници, сме длъжни за пореден път да си зададем въпроса: защо в течение на тези 20 години на възможности за свободно осъществяване на нашата просветителска мисионерска дейност, на свидетелство за Христос, не сме успели да формираме в обществото ни осезаем слой от хора, които да се стремят към свободата и да поемат върху себе си отговорността в името Христово?
