През последните дни в блоговете и социалните мрежи се чу, че няколко човека демонстративно са напуснали Руската православна църква (информация за това има вече и в нашите медии - тук, бел. прев.). Напускащите (някои от тях се оказаха виртуални персонажи, но някои – напълно реални, уважавани хора, така че тенденцията е налице) мотивират постъпката си с това, че не искат да се намират в една и съща организация с жестоки лицемери. Последната капка, според „затръшващите вратите”, е съдът и присъдата над пънк-феминистките, които според тях, са инспирирани от църковното ръководство.
Какво да кажем на тези, които вече не разпознават Руската православна църква? Как да ги спрем? Трябва ли да ги спираме? На тези въпроси отговаря протойерей Алексий Уминский. "Двери на православието" ще ви направи съпричастни и на други мнения на руски духовници по повод голямото вълнение сред вярващите в Русия по повод провокацията в храма "Христос Спасител" и последвалата обществена полемика.
Аз не съм забелязал да има масово напускане на Църквата. Освен едно или две съобщения във фейсбук. В моята енория няма такъв проблем. На празника Преображение имаше много причастници, много нови, млади хора, мнозина бяха дошли на първата си сериозна изповед…
Но без съмнение, както в светското, така и в църковното общество като цяло обстановката е нервна, напрегната и много агресивна. Много омраза от всички страни: имам чувството, че хората се радват от възможността да се мразят, и правят това с удоволствие.
Това прилича на обстановката по време на гражданска война Едно изказване от противоположния лагер може да зачертае човека не само от числото на авторитетите, не само от списъка с приятели, а направо от живота. Това дълбоко ме наранява. Затова аз се страхувам да коментирам тази тема. Всяко продължение на темата продължава и тази тенденция.
Сатаната ни се смее, както вече каза патриарх Кирил, и тези думи продължават да се осъществяват. Как да търпим това нещо? Само да се молим и да мълчим. Дошло е време да се замислим и да разберем какво точно се е случило.
Преображение е един от любимите празници. „Да възсияе и за нас грешните Твоята вечносъществуваща светлина”- ето за това май трябва да се молим. Както се казва в молитвата за освещаване на водата при тайнството Кръщение: „да не се укрие в тази вода тъмен демон, и да не влезе лукав дух, който води до помрачение и до объркване на мисълта”. Трябва да признаем, че сега точно този дух ни е завладял. Сега всички имаме точно помрачен ум и бунтовни мисли.
Църквата – на достойните хора или на Христос?
Не се съмнявам, че винаги ще има хора, които ще напускат Църквата в трудните за нея минути. Тях винаги ги има, това са тези, които искат да виждат Църквата и Христос само в слава и благополучие, които разправят наляво и надясно: „Ах, каква е нашата Църква! Ах, какви са нашите свещеници и вярващите! Ах, колко ни е добре да сме тук”
Но когато Христос казва, че ще отиде на страдания, дори апостолите започнали да униват и да питат: „Господи, защо Ти е нужно това?” – а в най-страшния момент се разбягват.
Така е и тук. После се връщат, но не всички.
Не трябва да сме с Църквата само в моментите на нейния подем, слава, възраждане, романтични мечтания и преживявания. Трябва да сме с нея и в минутите на позор, когато я оплюват, когато е нелицеприятна. Защо трябва да се отделям от нея, когато всичко е ужасно, но да казвам за себе си, че съм неин човек, когато всичко е наред?
Аз по човешки разбирам тази позиция. Иска ми се да бъда с достойни, порядъчни, благородни хора, с тези, които наистина живеят по евангелски, които могат да са светлина за света. Но все пак Христос си е избирал друга компания. Ако искаме да сме ученици на Христос, трябва да приличаме на Него не само в това, че ни призовава да прощаваме и да обичаме, но и в това, че Той ни учи да не се срамуваме и да не се отричаме от хората, от тези, които са в Църквата, дори те да не се такива, каквито на нас ни се иска. Той ги е събрал, Той е с тях – с блудниците и грешниците, с недостойните хора. Той ги търпи, и ние трябва да ги търпим.
През цялото време ние искаме успешна Църква. Едни виждат благополучието в сливането на Църквата с държавата, в силата, в имперската държавност и златните кубета. Други търсят благополучието на Църквата в нейните бели непорочни одежди. Но Христос не е там. «Защо Твоето облекло е червено, и Твоите одежди - като на оногова, който е жлеб тъпкал? » — пита пророк Исаия.
„Аз, Господи, с моите грехове Те нараних”.
Техниката за правене на вино и Църквата
Дойде празникът Преображение. Най-яркият образ на Преображение е гроздето. Гроздето е образ на целия Божи народ, на Църквата. Христос казва за Себе Си: „Аз съм лозата”. Архиереят благославя народа с думите: „Погледни от небесата, Боже, и виж, и посети това духовно лозе, и го запази, защото го насади Твоята десница”.
Гроздето се бере от лозите, събира се в съдове и се гази с крака, докато от него не потече гроздовата кръв. После започва да кипи, да ферментира, и след време става на вино, което едва по-късно се превръща в Кръв Христова по време на Литургията.
Нас ни тъпчат, ние кипим, на нас това не ни харесва. Не искаме да бъдем в такава Църква? Добре, да си направим друга Църква. Но това ще бъда вече „безалкохолна” Църква.
Хората не обичат началниците. Началниците винаги са лоши. Затова са и началници. Няма началник, който да удовлетворява всички. „На едни им харесва попа, на други - попадията” е глупава поговорка, но тя отразява проблема.
И още нещо. Нали нашето началство не са ни го назначавали. Господ ни е пратил патриарха. Църквата го е избрала, защото й го е посочил Св. Дух. За изминаването на какъв път Господ поставя понякога патриарх Тихон, понякога патриарх Сергий, друг път патриарх Алексий, друг път патриарх Кирил – това ние не знаем. Но знаем, че ги поставя Господ. Значи ние трябва да прекараме това време заедно с цялата Църква, заедно с патриарха. Едва след това ще узнаем, добър ли е той или лош, достоен или недостоен.
Живот без илюзии: ние не сме християни
Сегашните времена са безкрайно полезни за Църквата. Ние най-накрая започваме да се познаваме един друг, да разбираме колко струваме – а се оказва, че не струваме нищо. Лишаваме се от илюзията, че сме християни.
Започваме да живеем без илюзии – това е прекрасно! Досега бяхме свикнали с това, че Църквата се възражда, а се оказа, че много лесно ни побеждава сатаната, както направи и сега. Ние не умеем да обичаме, отговаряме на ненавистта с ненавист, на злобата със злоба. Не умеем да се молим един за друг, готови сме единствено взаимно да се изобличаваме, да горим чужди портрети, да гоним от кафенетата хората, на чиито тениски е написано нещо, което не ни харесва. Светът се побърка и е щастлив от това. В нашите храмове танцуват обезумели хора, всички обсъждат това и го считат за правилно.
Всичко това ни изобличава. Нима това е обяснимо? Нима това не е свидетелство, че сме загубили и се намираме в бедствено положение? Но апостол Павел именно за това говори: „Ние сме позор за този свят”. А ако се съгласим с думите на апостола – защо трябва да се срамуваме от собствената си Църква?
Лошо миришещи хора
Днес може да се говори всичко. Че Московската патриаршия е институция, а Църквата е Църква. Така може да се обясни всичко, и така винаги са говорили хората, оправдавайки своето излизане от майката Църква, и затова за мен това не е аргумент. Ако ти си в Църквата, то ти си в Църквата, както и да се нарича тя – Московска патриаршя или Гръцка архиепископия. В която и Поместна църква да сме се озовали, тя навсякъде е в еднакво състояние, винаги е пребивавала в него. Църквата е това грозде, който винаги тъпчат.
Ти може и да не искаш да бъдеш грозде, но тогава не може и дума да става за някакво Преображение, за някаква светлина. Само тъмнина, само помрачение и бунт на мислите. А ако си готов да приемеш този Христов упрек – не бой се да бъдеш в Църквата. Зарадвай се, че можеш да бъдеш с нея, че в теб плюят хора, които танцуват в храмовете и се радват на всяко църковно безобразие – а такива безобразия винаги ще има.
Ние сме хора и миришем лошо. И винаги ще се надига безкрайно радостно квичене в света, когато той открива у нас, хората на Църквата, тъмни и лошо миришещи места. А такива винаги ще има, защото Църквата е на земята, а ние сме нейни пациенти. Ние сме пациенти с гнойни заболявания. И светът ще се радва и ще сочи с пръст: „Вижте, още един поп-мерзавец! Всички са такива!”.
И какво ще отговорим на това? „Не, ние не сме такива! Ние сме добри! Ние не сме такива като православните хоругвоносци! Ние сме с добрите. При нас има и добри свещеници!”. А аз в такава ситуация бих бил с лошите, а не с чистите вратарници.
Може ли Църквата да престане да бъде Църква?
Църквата винаги ще остане Църква, до Второто пришествие тя ще пребивава на земята. Общината ще престане да бъде Църква само тогава, когато в нея престанат да се случват Тайнствата, прекъсне се апостолското приемство, изопачат се Христовите истини, ако в нея престанат да се стремят да живеят според Евангелието и приемат явно лъжливите антиевангелски твърдения за истина.
Защо сме дошли в Църквата, ако искаме само радост и благополучие? А гонения? А нима сега не са времена, когато вече ни гонят – справедливо или несправедливо – това не е важно. Разбира се, ние сме дали повод за това. Въпросът не е в това, а в начина, по който се отнасяме към това – като по-големият син от притчата за блудния син, който не искал да има нищо общо с малкия, който станал позор за баща си? Той е лош. Той опозори Църквата – бащата и цялото семейство, което сега сочат с пръст...
Или ние гледаме на своя брат с други очи?
Аз оставам с Църквата.
