Българската църква и обществото в миналото и днес

Като пример, може да се посочи трудно осезаемото практическо присъствие на църквата в обществото. Още по-малко осмислянето и възприемането нейната сакраментална природа и тайнствено-духовния характер на самото православие. Това има своето обяснение, което може да бъде потърсено като за начало - в комунистическото минало на църквата, противоположните ценностни идеологии на църквата и философията на новото време, както и липсата на историческа памет на самата църква, проявяваща се в изразена антиисторичност.

Образът на Църквата и нейната обществена значимост през комунистическия период са напълно обезличени.Създава се обществен вакуум, който се запълва с друг морал, различен от църковния. Църквата функционира като организация без всякаква изява и намеса в обществения живот. Нейните служители са силно маргинализирани, а традиционната нравственост силно подменена. „След половин вековния атеизъм църквата се оказва оскатена”¹, но и в условията на демокрация не епо силите на църквата да изпълнява своята мисия сред обществото, което не я „възприема като обществен инструмент, чиито духовни и социални ценности то може да осъзнае и приеме.”² .

Може да се посочи и друго. Динамичността на обществото е в сблъсък с традиционната консервативност на църквата. Новите обществени условия, налагат нови обществени предизвикателства и потребности, на които църквата не може или не иска да даде отговор. В някой случаи с крайните си становища по даден въпрос, тя отприщва обществено недоволство, но дотам. Днес църквата е по-скоро обреден дом, „една външна ритуалност, отколкото осъзната потребност”³. Обществото не я търси, тя него също. То живее забързания си живот, притиснато от времето, докато църквата потъва в своето безвремие. „Тя живеее в свят, който има различен от традиционните манталитет и устройство.”⁴. Светът днес е индивидуалистичен, материалистичен и безмилостно практичен. На фона на това изкристализират лични интереси, господство на силните на деня, желанието за власт. А това от своя страна поражда безразличие към другия, към по-слабия, липса на състрадание. Разбира се, изхождайки и прилагайки подобна философия в човешките и обществените отношения, обществото е подложено на болезнени трансформации. Тази философия на новото време е в основата на икономическата и духовната криза. За да претърпи своя катарзис съвременното общество трябва да заложи нови социални модели. Защо не, църквата като една обществена организация, ангажирайки се с обществото да предложи този модел? Разбира се, той трябва да се основава на свободата и равнопоставеността, на мира и толерантността. Този църковен модел трябва да бъде инспириран от философията на християнското учение и неговата отправна точка за ценността на човека и човешкия живот, за уважението към личността и личното достойнство. Защото там където има уважение и взаимна толерантност не биха могли да си проправят път национализма, расизма, бедността и несправедливостта - бичовете на нашето съвремие.

За да бъде достатъчно адекватна в настоящето и да предложи социални модели, Църквата трябва първо да преодолее собствените си проблеми. Най-вече свързани с тоталитарното й минало, които са налице и днес. Един от тях е свързан с нейната двойствена историческа памет, един проблем подробно описан в статия на историка Момчил Методиев. Тази двойственост се проявява в антиисторичносттта на Българската православна църква и висшето духовенство и едновременно предпоставката, която тази антиисторичност създава, а именно опасенията, че Църквата и висшият клир могат да бъдат инструмент в ръцете на държавата. Антиисторичността е остър проблем, защото ако Църквата загърбва и потулва своето минало е обречена на забрава в настоящето и бъдещето. Това прикриване особено на комунистическото минало на БПЦ създава условия за спекулации и разпространявани слухове сред обществото. То следователно губи доверието си в институцията църква, а самата тя дискредитира своя публичен образ. Но антиисторизмът на БПЦ говори и за оскверняване и потъване в забрава имената на онези духовни лица, които остро са се противопоставяли на атеистичния режим. Отдаването на заслужената им почит би била една оправдателна причина и донякъде изчистване на публичния образ на БПЦ.⁶ Още повече това би променило донякъде представата на обществото, че църквата не само е сътрудник и инструмент на властта, а и е жертва на репресивния комунистически режим. Драстичната промяна на обществените нагласи в резултат на активната антицърковна пропаганда на властта през тоталитаризма, а и след него е показателна колко бързо може да бъде изтрита историческата памет за ролята на християнството в съхраняване на българската нация и най-вече осмислянето на тази роля в един съвременен конктекст. Тази тенденция се усилва и от факта, че самата православна църква обръща гръб на своето минало, опитвайки се да създаде представата, че комунистически период не е съществувал. Тези нейни опити да го изличи още повече я обезличават в очите на обществото и представата за църквата като казионна организация става все по-утвърждаваща се. Антисторичността всъщност представлява и прекъсване на връзките с миналото и загуба на историческата приемственост, която трябва да съществува между старото поколение митрополити и настоящето поколение висши духовници.Преодоляването на антиисторизма от гледна точка на приемствеността ще освободи малка част от товара, който църквата носи. Реабилитирането на свещеници, пострадали от режима ще създаде онова чувство на общност и приемственост между представителите на висшия и нисшия клир. Общественото покаяние на агентите-митрополити ще направи първата крачка към преодоляване на кризата вътре в самата църква. Така църквата поне малко ще излезе от положението си на обществена изолация.

Инструментализирането на Църквата има своите дълбоки корени. Още със създаването си БПЦ е поставена в услуга на държавата и в защита на националните интереси. Ако в този ранен период този факт определено носи обществена полза, то в комунистическия период и след него поражда тревога. Защото през тоталитаризма това е предпоставка за използването на църквата и поставянето й в пълно подчинение на държавата, което от своя страна носи само обществени негативи. Днес в условията на демокрация този въпрос стои с особена актуалност, свързан не само с църковната автономия, но и с най-различни визии и очаквания на различни обществени групи. Това създава предпоставки за още по-голяма тревожност и дори опасност. Инструментализирането и национализирането на църквата като процес протичащ и до днес подрива универсалното разбиране на християнство и неговия наднационален характер. Служенето на национални каузи освен, че отдалечава църквата от нейната изконна духовна мисия, но и я обрича на по-голяма „провинциалности изолация”⁷

Обществените очаквания относно църквата днес са различни и не се свеждат до обединяването около единна национална кауза. За някои съвременници църквата е духовна пазителка на националната идентичност, за други място за една външна ритулност, а за трети просто една твърде консервативна организация, функционираща в рамките на държавата. Но най-тревожното е схващането на църквата като корпоративна организация, не рядко обслужваща различни бизнес интереси, което естествено поругава авторитета й сред обществото и вместо в служба на бога и народа, тя служи на „мамона”. Разбира се, въпросът има и друга страна. Доколко в този смисъл Църквата е независима в своя вътрешно-църковен живот и решенията, които взима.

Обществените очаквания към Църквата днес са големи. Това именно натоварва Църквата с още по-голяма отговорност. За да изпълни тази своя отговорност най-важното е първо Църквата да „проговори” и да заяви открито своята позиция, най-вече във връзка с тоталитарното й минало. Второ, покаянието пред обществото, мотивирано от самия тайнствено-духовен характер на църквата. Защото най-силното оръжие на църквата е вярата и духовността. А има ли място тази вяра в съвременното общество? Отговорът на въпроса може да се търси, колкото и парадоксално да изглежда в условията на глобалицазия и технически прогрес. Колкото границите между хората се заличават и дистанциите не са от значение, толкова те се отдалечават и отчуждават едни от други. Близостта е само виртуална, но не и реална. Това създава празнини, които трябват да бъдат запълнени. Именно тук е ролята на вярата и духовността. В новите условия на живот обществото ни се нуждае от нея повече от всякога, стига тя да бъде поднесена правилно, оделотворена от личния морал и личния пример на духовенството. С други думи, църквата като духовна институция може да диктува обществения морал и да посочва нравствените ценности, разбира се ако защити с дела своя собствен морал и гарантира бъдещето на християнската вяра като служба в името на обществото, защото казано е „Вярата без дела е мъртва.”⁸