Един ден сред природата в молитва и общение с Бог и ближните

Междувременно с кипъреца Сократис вече имахме уговорка да го взема с колата от Торки в 10 часа. Язовирът се намираше на около 45 минути път с автомобил. Всичко изглеждаше добре организирано, докато в 9:15 ч. телефонът ми не звънна. Беше Паисия – запъхтяна, но радостна, че идва, и с молба да я вземем от гарата в Нютън Абът. Така с малко допълнителна логистика успяхме да съберем всички. И в 11 ч. вече бяхме там – сред просторите на Дартмоор. А когато се преброихме, се оказа, че сме цели 26 души! Представете си: хора от пет различни църковни общини и осем-девет населени места. Имаше енориаши от трите гръцки църкви – в Торки, Екситър и Плимут, както и от двете руски църкви – в Тотнес и Екситър.

Различни хора, различни съдби, различни пътища, но събрани от една вяра и едно желание – да бъдем заедно в молитва.

Имаше и още нещо символично. Датата беше 31 октомври – денят, в който Православната църква почита светите апостоли от Седемдесетте. Сред тях е и свети Аристовул, първият апостол на Британските острови, брат на св. апостол Варнава. Така нашата разходка придобиваше още по-особен смисъл. Намирахме се именно на британска земя, сред нейните хълмове и поля, в деня на светия апостол, който е донесъл тук благовестието за Христос.

Иван вече беше подготвил маршрута и духовната програма. На първата спирка щяхме да прочетем канона на свети апостол Аристовул, за което аз се бях подготвил. На втората предстоеше обяд и четене на акатиста на Пресвета Богородица. Не бяхме просто група туристи, решили да се поразтъпчат през почивния ден. Бяхме тръгнали на своеобразно малко поклонничество – без далечна светиня, без манастирска порта и без величествен храм. Нашият храм щеше да бъде Божието творение – природата, а куполът му – небето над нас.

Имаше и едно малко момченце на година и осем месеца. В началото аз и майка му го водехме за ръка около километър по неравния терен. Малките му крачета упорито търсеха опора между камъните и тревата. После баща му го настани в специалната раница на гърба си и продължихме.

Гледайки това дете, неволно си помислих колко много прилича човешкият живот на подобно пътуване. В началото някой ни подава ръка, после ни носи, когато силите ни не достигат, а с времето и ние започваме да помагаме на други да вървят напред.

Но да се върна към моето собствено приключение.

А който не слуша, така му се пада!

Вървя си аз и забелязвам на тревата една нищо и никаква локвичка. Какво толкова? Нагазих смело. Само че водата се оказа повече, отколкото предполагах. И в следващия миг вече усещах как прониква през дупките на маратонките.

Хайдеее... Жвак-жвак-жвак!

Е, няма как. Тръгнал съм вече, връщане назад няма. А и какво е една мокра обувка пред духовната полза от преживяното? Поне така се опитвах да се утешавам.

След известно време спряхме под едно дърво. Там, сред тревата и камъните, набързо импровизирахме малък параклис. Аз облякох расото, сложих епитрахил, извадих таблета и започнахме богослужението. Прочетохме канона на свети апостол Аристовул и изпяхме „Честнейшую херувим“.

Колко необичайно и същевременно колко естествено! Нямаше стенописи, нямаше иконостас, нямаше полилей или камбанен звън. Само едно дърво, няколко души, събрани в Христово име, и молитвата, която се издигаше към небето.

И тогава човек разбира, че за молитвата не е задължително да има специално място. Разбира се, храмът си остава домът на общата ни молитва, но Бог не е ограничен от неговите стени. Той е навсякъде – и в тишината на планината, и в шума на града, и в сърцето на човека, който Го търси.

Продължихме нататък. Теренът обаче започна да става значително по-неравен. Групата постепенно се разтегли на голямо разстояние. Едни вървяха по-бързо, други по-бавно. Сократес е млад човек, но се придвижва с бастун. Аз пък започнах да усещам умората. Кръстът ми натежаваше, а краката вече напомняха за мокрите маратонки и дългото ходене.

В един момент спрях и попитах Сократес какво мисли: да продължим ли напред, или да започнем да се връщаме?

Погледнахме към хората в далечината. Виждаше се как постепенно се изкачват към отсрещния хълм. За тях пътят продължаваше, но за нас двамата това вече щеше да бъде твърде голямо физическо усилие. Посъветвахме се и решихме да се върнем.

Паисия също тръгна с нас, тъй като трябваше да хване влака обратно за своя град.

И така, вместо да покоряваме нови височини, поехме обратно по вече изминатия път.

Понякога човек тръгва с намерението да стигне до определено място, но по пътя открива нещо друго, което не е било включено в първоначалния му план. Може би точно това е един от малките уроци на живота: да не се вкопчваме толкова в собствените си представи за успех, че да пропуснем смисъла на самото пътуване. Не винаги е необходимо да стигнем до върха, за да получим благословение.

След три часа и половина ходене по неравния терен погледнах телефона си. Бяхме изминали 7 километра и 160 метра! За някого това може да е съвсем обикновена разходка, но за мене беше сериозно физическо изпитание – далеч над обичайното ми ежедневно движение.

Прибрах се. И тогава започна истинското усещане за последствията от приключението. Краката ме боляха, кръстът също. Маратонките бяха изпълнили своята скромна, но незабравима роля в събитието.

Седнах да запиша впечатленията си, докато са още пресни. А след малко отново трябваше да тръгваме – този път към църквата, където ни очакваха дискусиите и вечерната. Духовният ден още не беше приключил, макар че физическите ми сили вече бяха на привършване.

Аз си мислех, че на вечерната няма да има много хора, но дори от баш планинарите дойдоха шестима. Освен това бяха три от певиците и още двама-трима, така че се позапълни църквата с 15-ина човека.

Да вървим заедно

Когато се замисля за изминалия ден, откривам в него нещо много по-ценно от една разходка сред красивите хълмове на Дартмоор. Има нещо дълбоко красиво в това да осъзнаеш, че Църквата не е просто събрание на хора, които се срещат в определена сграда в неделя или на празник. Църквата е живо общение – общност от хора, които въпреки различията си се учат да вървят заедно към Бога. И понякога това вървене придобива съвсем буквален смисъл. Вървим по каменисти пътеки, газим локви, обувките ни се пълнят с вода, телата ни се уморяват, но в същото време се молим, пеем и споделяме радостта от това, че сме заедно.

Там, сред природата, видяхме малка картина на самия християнски живот. Някой върви по-бързо, друг изостава. Един има сили да изкачи хълма, друг се нуждае от бастун или от подадена ръка. Някой носи детето си на гърба, друг помага на по-възрастния. И никой не би трябвало да забравя, че не сме тръгнали, за да се състезаваме кой ще стигне пръв. Тръгнали сме, за да бъдем заедно.

Може би именно в това се крие един от най-хубавите образи на Църквата – не в еднаквостта на крачките ни, а в общата посока, към която сме обърнали сърцата си.

А за мене остана и още един личен урок: за смирението да разпознаваш кога е време да продължиш и кога е разумно да се върнеш. Не всяко отстъпление е поражение и не всяко достигане на върха е победа. Понякога да признаеш собствените си ограничения е по-голяма проява на мъдрост, отколкото упорито да настояваш на всяка цена да стигнеш докрай. В крайна сметка Бог не ни чака единствено на върха на хълма. Той върви с нас по целия път – и когато сме силни, и когато се уморим, и когато се наложи да спрем.

А колкото до маратонките... Следващия път ще послушам Иван и Дънкан! Все пак духовното усърдие не изключва практическата мъдрост. А и човек може да се моли съвсем спокойно без краката му да жвакат при всяка крачка!

Благодаря на Иван и Дънкан за прекрасната инициатива, както и на всички участници за споделеното общение, за компанията. И най-вече благодаря на Бога, Който ни събра в този ден. 

Слава на Бога за всичко! „Всяко дихание да хвали Господа!“ (Псалом 150:6)