Преследването на евреите като основна характеристика на политиката на нацистка Германия в годините на Втората световна война представлява предизвикателство за всяка държава, застигната от военния конфликт. Изборът, който се налага да направи и българското правителство се отнася не само до военния съюз с Третия Райх, чиито принципи и цели приема, но също така и до цялостната идеология, която е готово да следва. Отношението към евреите е възлов въпрос, защото поставя на проверка ценностите, спазвани и защитавани от цялото общество и всеки негов представител. В края на 1940 година 25 ОНС приема “Закон за защита на нацията”, с който се легитимира провеждането на дискриминационната политика на антисемитизъм срещу евреите в България. От този момент нататък е въпрос на отговорност на всяка една структура, на всяка организация и на всеки гражданин каква позиция ще отстоява и защитава.
Годините 1940 - 1944 са сериозно предизвикателство пред българския народ от гледна точка на политическата ситуация. Тревожните тенденции в политиката на държавната власт са обусловени от антисемитската пропаганда, налагана от хитлеристка Германия. Геноцидът срещу евреите в Европа, превърнал се в основна идеологическа характеристика на политиката на Третия райх, се превръща в заплаха и за евреите от български произход. Същевременно, това е заплаха и за нравствените устои в българското общество, което е подложено на натиск от едно чуждо влияние, опитващо се да пусне корените на омразата, нетърпимостта и агресията. Тези сили на злото, обаче срещат силнопротиводействие от страна на гражданскто общество. Битката срещу тази дискриминационна политика на правителството се превръща в обществена кауза. Тази битка е надетническа, наднационална. Тя е чисто човешка.
Българското общество през тези години впряга всичките си усилия за да се справи с надигащото се зло, заплашващо от унищожение не само българските евреи, но и самото общество като такова. Унищожение, последвано от духовна смърт, много по-страшна от телесната. Защото най-страшното е изтреблението на едни човешки същества, заради амбициите на други. Битката човек срещу човек е изначално загубена.
Спасяването на българските евреи е една от най-светлите страници в българската история и същевременно е особено ценен урок за съвременността. Урок по морал, човеколюбие и толерантност. Толерантността като най-висша ценност на българското общество в онези военни години е основен двигател на активната подкрепа, която то оказва за спасяването на българските евреи. Тази гражданска позиция е подкрепена от редица граждански структури като Управителния съюз на българските адвокати, адвокати от Видин, Управителния съвет на българския лекарски съюз, Съюза на дружествата на художниците в България, трудещи и учащи се от Пловдив, жителите на Трето кметство в София, търговски помощници, граждани от избирателни райони в София и др.1. Особено значима обаче е подкрепата, която бива оказана от страна на църквата. Българската православна църква в лицето на Светия синод и митрополитите се превръща в онази крепост на обществото, която подема най-сериозната борба срещу провежданата дискриминационна политика на държавата. Чрез активните си действия Светият синод на българската църква като цяло се превърща в работеща структура на гражданското общество, в „модел на ефективна защита от страна на гражданското общество от произвола на политическата власт и на възможността за промяна на предначертаните политически сценарии, сътворени в тайна от общественото мнение и в разрез с неговото одобрение”2
Църквата остро противодейства на държавната политика. На своите заседания Светият синод обсъжда еврейския въпрос, разглежда молбите за помощ отправени от еврейската общност, изказва становище и търси постоянно съдействие от органите на държавна власт чрез писмени изложения до различни институции. Тя стига и още по-далеч. БПЦ влиза в пълна конфронтация с правителството, с царя, с различни антисемитски организации във връзка с еврейския въпрос в България. Връхната си точка тази конфронтация достига през пролетта и лятото на 1943 година, когато правителството чрез Комисарството по еврейските въпроси организира изселването на 8500 евреи и предаването им на Германия; изселването на еврейското население от София в провинцията и спогодбата “Белев-Данекер” за изселване на всички евреи от България през юни 1943 година. Църквата настоятелно се застъпва за сънародниците ни евреи и по никакъв повод не отстъпва от позицията си, даже напротив остро реагира на събитията, случващи се в България.
Позицията на Българската православна църква по еврейския въпрос се основава на хуманни, морални, патриотични и конституционни мотиви. Изхождайки от християнското учение за ценността на човешкия живот, църквата надига глас за уважение и любов към всяка една човешка личност, въобще към цялото човечество. Мястото на моралните ценности като взаимно уважение и търпение са водещи в българското общество. Всички етнически прослойки в него живеят в духа на разбирателството и единението. А любовта към родината се пречупва именно през призмата на зачитане правото на мирно съществуване на различни етнически групи и недопускането на дискриминационно отношение спрямо „другия.” Църквата като патриотична институция не може да пренебрегне този факт, който освен това е гарантиран от Търновска конституция, според която не може да съществуват различия по етнически, веров, полов или някакъв друг признак.Екзархийският устав, който регулира въпросите на вярата също застъпва тези постановки. Изхождайки от гореказаното и от предпоставката, че църквата има мисия да бъде народен обединител, тя по никакъв начин не може да допусне мракобесните сили на злото да завладеят и погубят българското общество, особено онази част от него, която е изправена пред физическо изтребление и смърт. Българската православна църква става изразител на непримиримостта пред нарушаването на принципите на толерантност, равноправие и единство. Принципи, толкова характерни за българския народ през разглеждания период, издигащи го до висотата на едно висококултурно, цивилизовано и демократично общество. Гласът на това общество е гласът на спасението. Църквата е най-яркият изразител на този глас и на еднозначната и непоколебима обществена позиция в защита на българските евреи. Припознала я като своя и превърнала я в собствена кауза, църквата е духовен лидер в обществото и глас на народната съвест.
Въпросът с духовното лидерство на църквата се разглежда от две страни. Първо, църквата е духовен лидер, защото това е основното й призвание в качеството й на религиозна институция. Второ, тя упражнява това духовно лидерство, излизайки извън рамките на религиозността. Нейните митрополити предприемат активни действия. Те са готови да приложат всякакви средства за да защитят каузата си и да се преборят за нея докрай. Дори ако е нужно „митрополитите на Светия синод освен духовници са готови да бъдат и политици, и революционери, и бунтари”3. По думите на Албена Танева „лидерските процеси в духовната сфера започват като правило от личността с лидерска позиция.”4
В българската църква основната фигура, имаща най-големи заслуги за спасяването на българските евреи е Софийският митрополит Стефан. Той приема делегация на българската еврейска общност и отслужва литургия в защита на евреите в катедралния храм „Св. Александър Невски”. Нещо, което дори Римският папа не прави. Както се изразява еврейският автор Габриеле Нисим: „Една такава молитва, изречена от папата на площад „Свети Петър” би оказала изключително въздействие върху всички християни срещу холокоста. Но Пий XI не я изрича.”5 Тази молитва изрича Софийският митрополит Стефан. Утешителни слова произнася и другата ключова фигура за спасяването на българските евреи - Пловдивският митрополит Кирил. Той се обръща с думите към затворените в един склад евреи: „Където отивате вие, там съм и аз”.6
По това време Светият синод на БПЦ в пълния си състав застава зад каузата по спасяването от гибел на българските евреи. Активното поведение на Синода е най-ефективният и организиран фактор, който предотвратява изпращането на всички български евреи на сигурна смърт. Целокупните му действия са в основата на безпрецедентната борба за спасяването им. Българската православна църква е единствената църква в християнското семейство, която повежда официална политика в защита на евреите от депортиране в лагерите на смъртта. Това е уникално дело на Църквата и нейните духовни водачи. Дело, за което изказването на благодарност е крайно недостатъчно. Дължимото е неизмеримо, колкото и самото дело.
В заключение може да се каже, че действията на Българската църква за спасяването на българските евреи от гибел е най-високият морален връх в историята на нашата църква. Нейните водачи са моралните крепители на този връх, „защото със себеотрицание и жертвоготовност рискуват всичко, дори живота си в името на святата кауза на добродетелта и човеколюбието, и с това застават начело на обществените процеси.”7. Когато Църквата има сила да се изправи в защита на обществото срещу политиката, провеждана от правителството, тя има силата да превъзмогне превръщането й от представителите на същата тази политика в една казионна организация и в проводник на политически интереси. Демократичната позиция, която църквата заема през годините 1940-1943 г. е изразена в думите на Софийския митрополит Стефан: „Време е не на думи, а на дело да се обяви война на войната и понятието демокрация да не бъде фирма и етикет, а жива и творческа действителност, в която истината, правдата, мирът и любовта да ръководят и украсяват личния и обществен живот, народен и международен живот”8. Тези думи звучат поучително и днес. Има какво да научим от реакцията на тогавашното общество и от поведението на българската църква, и нейните водачи. Наложително е висшият клир „да си спомни” за грандиозното дело на своите предшественици. Да преосмисли собствената си позиция, да се върне при хората, „да отвори широко църковните двери” и след 20 години обществено изгнание да поема част от „товара” на обществото. А то има нужда от своите църковни водачи, особено при все още продължаващия период на болезнени социални трансформации, свързани с преосмисляне на моралните ценностите и вграждането им в демократичното общество.Днес църквата има нужда „да възвърне” изгубената си историческа памет, за „да се изправи на крака” и да поеме функциите на духовен лидер в гражданското общество. Припомнянето и познаването на миналото гарантират едно по-добро настояще.
Цитирана литература:
Сборници:
1. Гласове в защита на гражданското общество: Протоколи на Светия Синод на Блгарската православна църква по еврейския въпрос (1940 – 1944 ) / Състав.Албена Танева, Ваня Гезенко, София: ГАЛ- ИКО и др., 2002.
-
Оцеляването. Сборник от документи ( 1940 – 1944 ). С., Издателски център „Шалом”, 1995.
Книги:
-
Танева, А. Лидерството: управление извън господството. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2005.
Интернет източници:
-
Темелски, Х. Житие и страдание на последния екзарх. - http://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1878_ekzarh_Stefan_I/index.htm#3
-
Спасяването на българските евреи и спасяването на национална ни памет. – 24 часа, 9 януари, 2012. - http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1272238
Бележки:
1Вж.: Оцеляването. Сборник от документи (1940 - 1944 ). С., 1995, с. 13-15.
2 Вж.: Гласове в защита на гражданското общество: Протоколи на Светия Синод на Блгарската православна църква по еврейския въпрос (1940 – 1944 ) / Състав.Албена Танева, Ваня Гезенко, София: 2002, с. 7.
5 Вж.: Спасяването на българските евреи и спасяването на националната ни памет. – 24 часа, 9 март, 2012. - www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1272238.
7 Танева, А. Гезенко, В. Цит. съч., с.16.
8 Вж.: Темелски, Х. Житие и страдание на последния екзарх. - http://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1878_ekzarh_Stefan_I/index.htm#3.
