Мобилно меню

3.8453608247423 1 1 1 1 1 Rating 3.85 (97 Votes)

cПроектозаконът за детето разгоря бурни страсти и обсъждания, които почти никой друг закон у нас не е успявал да предизвика. Не само депутати и законотворци, но и неправителствени организации, родителски сдружения, отделни хора, се изказват върху подготвяния документ. Очаква се и Българската православна църква да изрази своето становище.

В същото време част от тези, които коментират проектозакона, не просто изразяват своето мнение, но се опитват да манипулират аудиторията, използвайки без да се притесняват изопачени факти и тенденциозни полуистини. Има и такива, които извеждат на преден план християнската си принадлежност като мотивация да критикуват проектозакона за детето. Мнозина отказват да вземат отношение, защото не се чувстват специалисти в тази толкова сложна сфера на законодателството. Дали християните са „длъжни“ да се опълчат срещу новия закон и какво може да допринесе БПЦ в тези разисквания на документа?

 
На първо място трябва да се каже, че законът все още не е приет, а е обявен за обсъждане и дебатите по него продължават. Полезният ход за всеки, който желае добра регулация на законите за децата, е да подходи конструктивно и да подготви конкретни предложения за промени и допълнения, така че текстовете да се прецизират. Обществеността очаква Българската православна църква да даде свое становище и корекции по текста на законопроекта. По този начин би могло да се постигне в законодателния поглед към детето да се внесе християнски дух и мироглед.
 
Но преди да поставим въпроса за приноса на БПЦ в усъвършенстването на разглеждания законопроект нека първо се спрем на основните митове, които се тиражират и с които съзнателно се манипулират обществеността, вярващите и клирът на Българската православна църква.
  
Митологема 1: Няма нужда от специален закон за детето
 
Проектозаконът за детето всъщност не е напълно нов. Той събира на едно място, в един специален закон всички законови разпоредби, регламентиращи защитата и правата на детето. Той преповтаря досега действащата нормативна уредба, но урежда и нови процедури, които са особено важни и необходими за защита на правата на децата, когато спрямо тях се предприемат действия от държавните структури. Досега тези въпроси бяха оставени на доста свободна интерпретация и това позволяваше да се случват трагедии като тази в един дом за деца, лишени от родителска грижа, където дете поглъща камъни, стелки и чорапи и е оставено да умре, а след това прокуратурата да не завежда дело, защото няма виновен. Целта е да се създаде един специализиран закон, който да улесни работата на всички институции, обвързани с грижата за децата.
 
Създаването на такъв закон също така е свързано с изпълнението на конституционното задължение на институциите на държавата да подпомагат семейството в отглеждането на децата им, тъй като чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България гласи: "Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на родителите и се подпомага от държавата". Това изискване на Конституцията налага създаване на специален закон. Освен това децата, бидейки зависими от възрастните, следва да са обект на специална закрила.
 
Митологема 2: Държавата с новия закон изземва функциите на родителите
 
В тази митологема се прибягва до събирателното „държава”, с което се визира някакво единно и обединено „зло”, което се противопоставя на семейството. Всички сме съгласни, че концепцията „държавата е по-добър стопанин, по-добра майка и по-добър баща” принадлежеше на социализма, но вече не е така. Демократична държава означава спазване на Конституцията и съответно конституционни задължения и разделение на властите, при което събирателното „държавата” се разпределя между много институции, които подлежат на съдебен контрол.
 
Проектът за Закон за детето стъпва на 12 години практика в закрилата на детето и затова е толкова конкретен в разписаните в него принципи, мерки, процедури и правила. Всичко това не само, че не засилва намесата на държавата, а напротив – регламентира я и поставя пред отделните й звена конкретни изисквания и срокове, както и визира техните задължения. И за да бъдем конкретни, когато говорим за „държавата” спрямо децата, трябва да имаме предвид, че това включва: народното събрание, президентството, най-малко 6 министерства на изпълнителната власт, 1 национална агенция, най-малко 2 изпълнителни агенции, 28 областни управи и 264 общински управи, огромен брой поделения на Министерство на вътрешните работи, градските и районни съдилища, омбудсмана на РБ и т. н. Интересно кой точно иска да изземе функциите на родителите? Министерство на образованието, което отговаря за образователната политика? Социалните, който осигуряват услуги и помощи?
 
Митологема 3: законът казва, че могат да ми вземат детето
 
Според действащото законодателство и сега могат да дойдат и да „ви вземат детето”, защото чл. 21 на сега действащия закон разрешава на социалните работници да ви вземат детето, защото те практически „прилагат мярката по закрила 'настаняване извън семейството'”. За разлика от досега действащия закон новият много по-точно определя реда на действие, въвежда нови задължителни процедури, организира по по-добър начин съдебния контрол и най-вече въвежда основание за преценката на социалните – принципите за гарантиране на правата на детето и „най-добрия му интерес”. В сега действащия Семеен кодекс в чл. 131 се казва: "Когато поведението на родителя представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, районният съд взема съответни мерки в интерес на детето, като ограничава родителските права - отнема или поставя условия за упражняването на някои от тях и може да възложи осъществяването им на друго лице". При нужда може да бъде променено местоживеенето на детето или то да бъде настанено извън семейството, а също и сега действащият Закон за закрила на детето в чл. 11, ал 1 постановява: "Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образователно развитие" и в ал. 2 - "Всяко дете има право на закрила срещу нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо, психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси".
 
Т. е. по сега действащия закон могат да ви вземат детето, защото мярката за закрила съгласно чл. 25, ал. 1, т. 4. в тази ситуация е „настаняване извън семейството”.
 
Всъщност новият закон не въвежда нови изисквания. Той дословно повтаря съществуващия в тази си част. Обратно на твърденията проектът за закон е доста по-мек за настаняването извън семейството, т. е. за „взимане на детето” и в своя чл. 4, ал.1, т. 6 маркира принципа: "Отглеждане на детето в семейството му по произход и предприемане на мерки за настаняване на детето извън семейството му (да става) само в краен случай". В своя чл. 42 проектозаконът допълва конституционното право детето да бъде отглеждано в семейството, както специфично регламентира изключенията – само когато това е свързано със защитата на „най-добрия интерес на детето”.
 
Но кой е този „най-добър интерес на детето”? Как може най-добрият интерес да е различен от семейството? В 13 точки, които не са подредени по степен на важност и сред които не може да се избира и предпочита, но които трябва да се взимат предвид заедно, е определен най-добрият интерес, който не може да бъде пренебрегван. От тях 5 точки изрично и в нюанси описват, че когато се търси „най-добрият интерес на детето“, трябва да се имат предвид привързаността между членовете на семейството, общата семейна атмосфера, връзки между родителите, братята и сестрите, както и между другите ченове на „разширеното семейство“ – баби, дядовци, лели, братовчеди и т. н. Например, в т. 7: Привързаността на детето към родителите му, лицата, които полагат грижи за детето, разширеното семейство и отношенията между тях и последиците върху детето от раздяла с тези лица; в т. 8: Средата, в която се отглежда детето и последиците върху него от промяна на тази среда и особено от раздялата с братя и/или сестри; и в т. 9: Упражняването на родителските права и задължения и поддържането на лични отношения на детето с родителите, както и последиците от промяна в тези режими.
 
А защо се налага законодателят да регламентира ситуации, в които родното семейството не е най-доброто място за живот на едно дете? Достатъчно е да си спомним за популярния скорошен случай, в който родителите провокираха децата си да блудстват с английски гражданин…
 
Митологема 4: лесно могат да ми вземат детето, ако го „пошляпвам“ с възпитателна цел
 
Нека бъдем пределно ясни: да си биеш детето е забранено! Забранено е от норми в Семейния кодекс - чл. 125, ал. 1, където се казва: Родителят няма право да използва насилие, както и методи на възпитание, които уронват достойнството на детето. Нека бъдем още по-конкретни - насилието срещу дете е криминализирано в Наказателния кодекс, където в чл. 187 се казва: Който изтезава малолетно или непълнолетно лице, намиращо се под негови грижи или чието възпитание му е възложено, ако извършеното не представлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода до три години или с пробация, както и с обществено порицание. Забранено е и от сега действащия закон за Закрила на детето, чл. 11, който вече беше цитиран.
 
И така, всички сега действащи закони напълно забраняват насилието над деца, в това число и от собствените им родители.
 
Какво ново и в допълнение казва проектозаконът за детето? Новото е, че не прави насилието по-забранено, отколкото е. Това, което изисква законът, е родителите да се съобразяват с децата си при тяхното възпитание. Проектозаконът в чл. 197, ал. 1 казва: Детето има право на защита от всеки акт на физическо или психическо насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления, докато то е под грижите на родителите си или на единия от тях, на лицата, на които са възложени грижите за него или на всяко друго лице, на което то е поверено.
 
Кой точно се плаши от тази формулировка?
 
В общественото пространство се появиха родители, парадиращи с християнския си мироглед, които привеждат библейски цитати в защита на физическите наказания над деца. Според тях строгото възпитание, включително с бой и страх, формирало здрави християнски личности. Тези активисти се опитват да привлекат БПЦ към своята кауза, противопоставяйки проектозакона за детето на християнския мироглед. Тук Църквата би могла да бъде коректив и да посочи какви са принципите на христинското възпитание и дали насилието е сред тях. Каква е отговорността на Църквата и на отделния християнин за възпитанието на децата и какво би следвало да е отношението на обществото към най-малките и най-беззащитни негови членове?
 
Митологема 5: държавата ще ми казва как да си възпитавам детето
 
И така, както вече беше цитирано в различни закони, сега действащото законодателство определя границите, в които родителите имат право и задължение да упражняват родителските си права. Наистина новият закон въвежда понятието „най-добър интерес” и го въвежда като норма за отсъждане, дали той е нарушен, и съответно като граници, в рамките на които родителите действат. Но това понятие не разширява ангажиментите, регламентирани пред родителите от действащия Семеен кодекс.
 
Митологема 6: децата са насърчавани да се противопоставят на родителите си
 
Семейният кодекс първи поставя въпроса за възможността от разногласия между децата и родителите им. В неговия чл. 124, ал. 3 е записано изрично, че при разногласие с родителите детето може да се обърне към отдел Социално подпомагане. Това, което новият закон описва подробно, е какво точно се случва, ако детето потърси такава помощ – в чл. 49.
 
Всички въпроси, свързани с информирането на детето без знанието на неговите родители, са реално действаща норма според Закона за закрила на детето, чл. 13. И този член дословно се повтаря в закона, като се прецизира за какво точно детето има право на информация: за данни, свързани с неговото нормално физическо, психическо, умствено и социално развитие (чл. 21 на проектозакона).
 
Митологема 7: Анонимните сигнали провокират към доносничество
 
Жалбите и сигналите са начин да се постигне споделеният между всички обществен интерес и нетърпимост към насилието над беззащитните и слабите. Иначе казано беззащитните разчитат на грижата на околните. Анонимните сигнали са допустими само по въпроси, свързани с насилие над дете, чл. 210, ал. 3. Те не водят веднага до отнемане на детето, а предизвикват проверка. Защо се налага да се допуска анонимност? Защото голяма част от насилниците са толкова опасни, че е напълно възможно да приложат насилие към лицето, което е подало сигнала. Практиката показва, че хората ги е страх да сигнализират за истинските насилници, за да не станат техни жертви и често този страх е съвсем основателен.
 
Митологема 8: законът разрешава сексуално развращаване на децата ни
 
Законът казва нещо съвсем друго. В чл. 29. (1) четем: Министърът на здравеопазването и министърът на образованието, младежта и науката осигуряват прилагането на подходящи учебни програми за сексуално и репродуктивно здраве и семейно планиране в системата на предучилищното и училищното образование.
 
Едва ли можем да приемем, че законодателят умишлено ще въвежда законови разпоредби, които да развращават децата и младежите. Проектозаконът се опитва да въведе образованието като превенция на ранните бремености при българските момичета, които най-често са резултат от ниска сексуална култура. Доколко „подходящи“ ще са тези програми, вече зависи не толкова от законодателя, колкото от авторите на програмите. Те могат да се направят по такъв начин, че да не бъдат развращаващи, но това едва ли може да се опише в самия Закона за детето.
 
Приносът на Българската православна църква
 
От казаното дотук не може да се заключи, че законопроектът е съвършен и не се налагат корекции, допълнения и доуточнения по него. Необходимо е Българската православна църква да даде своя принос в неговото създаване. Това обаче може да стане най-добре, ако към законопроекта се подходи позитивно като необходим документ, който ще подобри прилагането на политики и действия от институциите в закрила на децата. Ако Църквата принципно отрече документа, ще се окаже в позицията, че отрича „правата на децата”, приети и застъпени във всички национални и международни документи, и ще се стигне до неговото приемане без нейните важни и необходими допълнения.
 
На първо място е важно БПЦ да допълни формулировката на разбирането на „най-добър интерес“ за детето, като се добави като необходим елемент на този най-добър интерес съобразяването на културния, етнически и религиозен произход на детето. Въвеждането на този текст ще даде възможност на родителите да не попаднат под ударите на закона, ако възпитават детето според своите религизони възгледи и практики. Ако се повдигне такова обвинение, то поне ще се иска отчитане на всички обстоятелства. Този въпрос съвсем не е прост и еднозначен. От една страна, ако детето спазва християнските пости, то за нас, като християни, това е съвсем приемливо, но други могат да го приемат като насилие върху детето и нежелание на родителите да му осигуряват пълноценна храна. От друга страна, възможно е родителите да са членове на секта, която застрашава физическото и психическото здраве на последователя си, и в този случай държавните институции би следвало да се погрижат за него, прилагайки мярката за „най-добър интерес“ на детето.
 
На второ място БПЦ може да бъде застъпник на включването в закона на понятията „възпитание” и „ценностна ориентация”, които липсват. Необходимо е да се допълнят всички членове, които регламентират задълженията на родителите, както и формулировката „позитивно родителство”. Предвидената към момента формула „поставяне на граници” (чл. 3, т. 19) не е достатъчна, за да гарантира личния, семейния и обществен интерес, според който родителите са тези, които освен в психологически план, но и в етичен и онтологичен главно влияят върху формирането на личността на детето.
 
На трето място, по отношение на планираното сексуално възпитание особено важна би могла да е намесата на Църквата за редакцията на чл. 29. БПЦ може да поиска промяна на формулировката, като отпадне предучилищната възраст, а при съставянето на „подходящи учебни програми“ да се поиска те да бъдат съобразени с достойнството на личността и семейните отношения. По този начин Църквата ще може да участва във възпитанието на подрастващото поколение и да се избегне опасността от развращаване на децата и младежите чрез едно неподходящо образование.
 
Прецизиране в духа на православното разбиране е необходимо и на чл. 27, според който общините между другото трябва да осигурят „прилагане на мерки за семейно планиране и репродуктивно здраве, включително информиране за опасностите на ранната бременност, предпазването от нежелана бременност и за безопасното й прекратяване”.
 
Наред с това, внимание и корекция от страна на БПЦ изискват и други въпроси, описани в закона, като секцията Диагностика на генетични заболявания. Тя третира въпроса с ранната диагностика на заболявания у неродените деца с цел прекъсване на бременността. По този начин законодателно се провежда превенция на раждането на деца с увреждания. Проектозаконът за съжаление продължава тази тенденция, която към момента е широко застъпена и не въвежда нови разпоредби, а само преповтаря сега действащите.
 
Още от 2000 г., когато е приет Законът за закрила на детето, стои като нерешен въпросът за участието на децата в „религиозни дейности”. Новият закон с нищо не променя стария, а само преповтаря забраната. Макар авторите на законопроекта да не влагат в „религиозни дейности” смисъла на религиозен живот, но все пак би следвало задължително да бъде посочено в чл. 3, какво точно се разбира под „религиозни дейности”.
 
И не на последно място проектозаконът предвижда особено много санкции в разпоредбите към глава 13. Тяхното въвеждане е водено от две паралелни стратегии. От една страна, съществува идеята, че законова разпоредба, която не предвижда санкции за неспазването си, е реално нищожна, а другата - от схващането, че не можем да мотивираме родителите да полагат подходящите грижи, освен ако не ги заплашим.
 
В духа на православната традиция Църквата може да призове да се потърсят положителни стимули и мерки, които да мотивират родителите да следват закона, а не да се залага на тежки санкции, още повече, че те в най-голямата си част или засягат най-бедната етническа група от населението, или засягат специфични общности, които по определени въпроси (като ваксини или домашно образование) се различават от обичайната практика и в никакъв случай не могат да бъдат определени като родители „опасни или неглижиращи” децата си.
 
Един наистина добронамерен прочит на проектозакона вероятно ще открие още възможности за неговото допълване и доразвиване през призмата на православния мироглед. Отговорността ни е още по-голяма, защото закопроектът се отнася до грижата за децата. А те са поверени не само на своите родители, обществото и институциите, но и на Църквата; и тя е отговорна на първо място пред своя Глава, Който определя грижата за тях като първостепенна: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10-11).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aayhq 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.