Мобилно меню

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (30 Votes)

nx07.solovki 8870.720x488Веднъж в Йерусалим се заговорили местен жител и пристигнал поклонник. Беседата била непринудена и дружелюбна. Арабинът и поклонникът от Европа засегнали въпроса, по какво се различават хората от Изтока и Запада. Арабинът изказал любопитно наблюдение: „Западните хора обичат да се смеят, но не умеят да се радват”.

Наблюдението не е просто интересно, то докосва немаловажни теми. Погледът към нас отстрани разкрива онова, което самите ние почти не забелязваме – смехът за нас заменя радостта. А такава замяна е неравностойна.

Между смеха и радостта не можеш да поставиш знак за равенство. Смехът е само проявление на радостта, но не и нейна същност. Често се случва човек да се смее, но зад смеха му да не стои никаква радост. Има шеги, добре тренираната усмивка на „успешен човек” е на мястото си, но не виждаме радост – очите са някак тъжни...

Казано общо, смехът не е единствената изява на радостта. Освен чрез смеха, радостта напомня за себе си в скромната усмивка, светлия блясък в очите, веселата песен, ободряващата дума, приветливия жест, дори в сълзите... Съществува радост и със сълзи на очи.

Да, в нашето общество има преизобилие от смях и твърде малко радост. Какъв е този смях? Най-разпространеният – смехът от твърде грубо качество. Индустрията на развлеченията ни предлага отровен сарказъм, завистливи имитации, цинични шеги, неудържими опити да се осмее всичко, дори най-святото... Изтънченият хумор, премерената самоирония, остроумният и едновременно дълбокомислен афоризъм, са рядко срещани и трудно намират почва.

Но всичко това е шоу бизнес, външни обстоятелства в нашия живот. А какво правим самите ние? Какво правим – можем да видим дори в мрежата. Неизброимо количество интернет „хитове” са създадени от злорадство, тоест от случаи, на които е греховно да се смееш. Например, гледах видеоклип, показващ младеж в опит да изпълни ефектен номер върху скейтборд, но не успял. Той пада неловко, счупва крака си, завива от болка... „Френдовете” вместо да повикат „Бърза помощ” – снимат „забиващото” видео.

Да предположим, че бях изтеглил този клип и бях оставил след себе си коментар със забележителна доза подигравки към младежа и неговото обкръжение. Мога да не се съмнявам, че ще отговарям пред Бога за това, че „без ум се смеех”, че се позабавлявах на „чужд гръб”.

От друга страна, ако съм болезнено тщеславен човек, ако се отнасям към себе си с повишена сериозност, то за мен ще бъде голяма крачка – да се надсмея над самия мен. Да се погледна сякаш отгоре, да видя своята раздута амбициозност, мнимо величие и реален мащаб „от живота на насекомите”. Ако усетя собственото си самолюбие, своя буболечи размер и от душа се посмея на набъбналата си гордост – от тази самоирония до покаянието крачката е само една. А ако над моето тщеславие се надсмеят съпругата ми или приятел и аз не се обидя, а напротив, подкрепя шегата им – от това действие до смирението пътят не е дълъг.

Има покайно самоизобличение, което се проявява в смеха над собствената личност. Въпреки че по-често се среща покайното самоизобличение като плач над самите себе си. Действително, плачът за своите грехове е особен плач – радостотворен. Той поражда радост: преминава от скръб по Бога към радост по Бога. Подобен чудесен преход извършва не само отделният човек, но и цялата Църква всяка година. Кога?  

През Великия пост ние се потапяме в светлата покайна печал, скръбта на Страстната седмица, а на Пасха идва радостта за Христос, Победителя на греха и смъртта. Нашият най-голям празник, Пасха, е наистина всерадостно тържество. По този повод Божият Син предсказва на апостолите: „... вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост” (на гр. и липи имон ис харан генисте) (Йоан. 16:20).

Хората обръщат внимание на това, че Христос в Евангелието нито веднъж не се засмива – напротив, Той се просълзява от любов към умрелия Лазар. Оттук някои правят извода: нека да подражаваме на Господа, вместо със смях – сърцата ни трябва да бъдат изпълнени с плач. И се потапят в безусловен траур, дори на Пасха се обличат в черно. Да, в Новия завет Христос нито веднъж не се смее, но се радва, и то нееднократно. Ето например евангелският стих: „В оня час се зарадва (на гр. игаллиасато) духом Иисус и рече: прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си утаил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци” (Лук. 10:21).

И на учениците Си Спасителят дава утеха дори по време на гоненията на вярата: „Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете (на гр. геласете). Блажени ще бъдете, когато ви намразят човеците... заради Сина Човечески. Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата... Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лук. 6:21-23, 25). И така, въпреки всичко Христос не осъжда смеха като такъв. Разгръщайки трудовете на светите наставници на християнската вяра, ще намерим потвърждение на тази теза. „Ако трябваше всички да бъдат осъдени за днешния смях, то не биха останали такива, които да бъдат удостоени с блаженство заради сълзите. Следователно „смеещите се”, за които говори Евангелието – са хората, отдадени на чувствените удоволствия... По подобен начин не всички сълзи съставляват евангелския плач, тъй като плачат дори зверовете” – отбелязва Московският светител Филарет. Евангелието осъжда смеха, който е израз на страстната привързаност към удоволствия.

Като празник и ликуване преживяват одухотворените хора срещата с Христос. Стоейки близо до Спасителя, проповедникът на покаянието и велик аскет Йоан Предтеча говори за пълнотата на радостта, която изпитва (вж. Йоан. 3:29). Църквата пряко нарича Света Богородица – Радост наша, отправя молитви към нея да ни покрие от всяко зло с честния си омофор. Божият Син дава на Своите люде всепроникваща радост, която никакви скърби не могат да отнемат. Първовърховният апостол пише в Коринт за радостите и скърбите: „... изпълнен съм с утеха, преизобилвам с радост при всичката наша скръб” (2 Кор. 7:4).


Но нека се върнем към смеха. Апостол Павел и в това отношение ни съобщава пътеводна мисъл: „... нито пък срамни и празни думи и смехории (на гр. евтрапелиа), които са неприлични, а наопаки, да се чува благодарение (евхаристиа)” (Еф. 5:4). Да обърнем внимание, тук се противопоставят понятията евтрапелиа (смехотворство, шутовщина) и евхаристиа (радостно благодарение), а не смехът и пожизненият траур.

Естествено, възниква въпросът: как да се радваме, ако душата ни е завладяна от тъжно настроение? Около нас – множество лоши новини, немалко поводи да отпуснем ръце, някак не се получава да се зарадваме... Какво да отговорим? Не зная, но ето апостолът казва: смехотворството не ни подхожда, на нас подобава благодарността. Може би точно тя ще напълни сърцата ни с истинска радост. Радостта няма да засияе от евтините трикове на професионални шегаджии. Ако щете, към благодарността християните могат да се отнасят като към духовно упражнение.

Ние знаем, че е необходимо да се упражняваме в покаяние – т. е. в печал по Бога. Ако изпълняваме „правилно” това упражнение, ние започваме да виждаме по-ясно греховете си, принасяме ги на Бога в тайнството изповед, и Той ни ги опрощава. След изповедта можем да започнем с благодарността. Господ ни е простил греховете, ние Му благодарим за милостта, великодушието, любовта към нас. Благодарението и радостта ни най-малко не противоречат на покайния дух.

Как да подтикнем себе си към радост? Духовно опитните хора говорят за заповедта да обичаме Бога и ближния: ако не чувстваш в себе си тази заръчана от Христа любов – тогава твори дела на любовта. И от това аскетично принуждаване на себе си към дела на любов, лека-полека тя ще се пробуди. Любовта е подобна на огъня, ако огънят не се подклажда с дърва – той ще угасне. Ако обичаме и не вършим делата на любовта – тя постепенно ще изстине. Какво представляват делата на любовта, е очевидно: действена помощ на любимия човек, грижовно отношение и ласкава дума, съпреживяване в скърби и радости... Можем да подбуждаме себе си и към дела на радост, и радостта ще дойде.

Не си заслужава да се преструваш, че се радваш. С притворството пътищата ни са различни. Бихме могли да се докоснем до радостта чрез делата на радостта. А в какво се изразяват те? След изповед да благодарим на Бога за възможността да принесем покаяние. В крайна сметка покаянието не тежко, потискащо задължение, а щастлива възможност да се разделим с греховете, дори тежките грехове. Искреното покаяние ни открива Божията всеопрощаваща милост и така жадуваната човешка радост. Ние ежедневно благодарим на Бога за храната и питието, за нощния отдих, за началото на новия ден, още един подарен ни ден... Благодарим за оздравяването след болест, за всяко добро, което присъства в нашия живот. Чрез благодарността си към Бога и към хората ние се научаваме да изпитваме радост.

Освен това, съществува упражнение – да намерим случай да зарадваме друг човек. Ако успеем, то зарадваният сияе така, че в лъчите на неговата радост се сгряват и сърцата на обкръжаващите го. А онзи, който е извършил този жест, ще благодари на Бога за доброто дело, защото всеки благ дар – е от Твореца. Ако забелязваме хубавото в нашия живот и не забравяме да отправим благодарност към Всевишния, в живота ни ще има повече радост и светлина.

Да се възрадваме за Господа, Христос възкръсна!   

Източник: www.pravoslavie.ru

Превод: Радостина Ангелова

* Бел. прев. Гръцките изрази в текста са дадени от автора, изписани по този начин.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aayqw 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.