Разговор в предаването „Духовен поглед“ по БНР – Хоризонт с о. д-р Сава Кокудев, главен асистент по Систематическо богословие в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ върху евангелския неделен текст Мат. 21:33-42:
Чуйте друга притча: имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха. И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари? Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Иисус им казва: нима не сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа и е дивно в очите ни?“.
- О. Сава, какъв е Вашият коментар на тази притча, каква е символиката на лозето, с лин и плет?
- Благодаря Ви за поканата! Честит празник на всички, честит възкресен ден! Тази притча е една от най-запомнящите се и най-емблематичните в Евангелието. Изказана е за еврейския народ. Старозаветният Израил приема Закона, приема Откровението, което Бог му дава в образа на лозето. В подкрепа на това разбиране е Псалом 79, в който четем: „Боже на силите! Обърни се, милостно погледни от небето и виж и посети това лозе; опази туй, що е насадила Твоята десница, и младочките, които Ти укрепи за Себе Си“. Този текст е включен в православното богослужение. По време на Литургията, при песента „Свети Боже, свети крепки, свети безсмъртни, помилвай ни!“, епископът благославя народа и го осенява със запалени свещи. Той моли Бога да се погрижи за Своето лозе. Като наследници на Новия Завет, ние всички, всеки вярващ християнин е призван на това лозе. Притчата е казана по време на Стария Завет, когато евреите са поканени в Божия дом да пазят откровението, дадено чрез пророците, и Завета, сключен от Бога с Авраам, Исаак и Яков. Но те не разпознават идването, първото пришествие на Господ Иисус Христос, на Самия Син Божи в плът. Затова тази притча е насочена към тях, за да ги изобличи, за да се покаят и приемат Месия, Помазаника, очаквания Син Божи като Спасител, не просто като човек или пророк, както е в исляма.
Това лозе е една много богата метафора на спасението. Можем да отидем и по-дълбоко. В тълкуванието на кн. Битие някои автори приемат, че дървото за познаване на добро и зло е смокиня, а дървото на живота е лоза. Спасението на човеците идва при нас в образа на това лозе, към което ние се приобщаваме, ставаме живи пръчки на лозата. В Евангелие според Йоан, Глава 15, четем: „Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод. Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод“. Новата лоза, новото дърво на живота е самият Христос, дошъл в нашия свят. Той е спасение. Спасяваме се, когато ставаме едно с тази нова лоза, с това Тяло Христово в Причастието. Не е случайно, че на Тайната вечеря Господ взима плода на лозата, виното, благославя и казва: „Това е Моята кръв“. Тези, които общуват с Помазаника Божи чрез хляба и виното, които са Негови Тяло и Кръв в Литургията, те ще бъдат част от лозето, за което става дума в притчата, те ще бъдат живи клетки, клони на тази нова лоза, ще бъдат изпълнени със сок, с действието на Светия Дух и ще принасят повече и повече плодове.
Плетът е оградата, границата между църквата и света. Откровението, което е дадено, не бива да се разпилява и не може да се смесва. Църквата е в този свят, но не е от този свят, тя принадлежи на бъдещия век. Затова в Първо послание на св. апостол Павел до коринтяни, Глава 16, което се чете днес, намираме думата маран-ата. На арамейски – езикът, който Христос е говорел, тази дума означава „Господи, дойди!“. Маран означава Господ, Господар. Същия възглас отправят Духът и невястата в края на последната книга Откровение. Невястата е Църквата, Духът е Божият Дух, даден на света до Второто пришествие на Христа.
Важно е да схванем цялата последователност. Имаме подготовка за Първото пришествие, първото идване на Христа. Това е епохата на пророците, времето на Стария Завет. За тях в притчата четем, че господарят ги изпраща, но лозарите ги избиват. Знаем, че пророците, както и Христовите ученици по-късно, са гонени и убивани. Защото този свят отхвърля порядъка на другия свят, на бъдещия век. Идва самият Син. Някои са готови да Го приемат, но тези, които са поставени да пазят лозето – първосвещениците, точно те се наговарят да Го убият и да присвоят наследството. Акцентът е поставен върху това, че човекът иска да притежава това, което му е дадено от Бога, а не да принася плодове на Бога. Сега обаче се намираме в една епоха между Първото и Второто Христово пришествие, в която Светият Дух е даден да пази Църквата и да я води към Сина Божи. При Второто пришествие Господарят ще се завърне и всеки ще получи заслуженото.
- Много често тази притча е използвана, за да бъдат преследвани евреите, особено през Средните векове. В притчата пише „злодейците ще погуби зле“. Много християни са правели изводи, че на това основание могат да преследват евреите.
- Това е изкушението на християнството да се слее с този свят и да получи власт в този свят. Трябва да се научи тази аксиома: В този свят, но не от този свят. Когато християнството стане от този свят, то престава да бъде християнство и става идеология. За съжаление, днес виждаме това в Русия и на други места, където християнството се използва, за да се оправдае една война.
В този неделен ден се чете също откъс от Първо послание на св. апостол Павел до коринтяни, Глава 16, стихове от 13 до 24, който гласи:
„Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки; всичко у вас да става с любов. Моля ви още, братя: вие знаете Стефаниновия дом, че той е начатьк в Ахаия и че се посветиха да служат на светиите; покорявайте се и вие на такива и на всекиго, който спомага и се труди. Радвам се, че дойдоха Стефанин, Фортунат и Ахаик: те запълниха вашето отсъствие, защото успокоиха моя дух и вашия; прочее, почитайте такива. Поздравяват ви асийските църкви; много ви поздравяват в Господа Акила и Прискила с домашната си църква. Поздравяват ви всички братя. Поздравете се един други със свето целуване. Поздравявам ви аз, Павел, собственоръчно. Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анатема, маран-ата. Благодатта на Господа Иисуса Христа да бъде с вас и любовта ми с всинца ви в Христа Иисуса. Амин“.
- О. Сава, смущава ме изразът „Който не обича Господ Иисус Христос, да бъде анатема“.
- Анатема означава да бъде отделен, отстранен от стадото, от Христовата църква. Църквата е лозе, дар от Бога за нас, това включва самия ни живот. Църквата е жив организъм, едно семейство. Когато се вмъкне друг дух, апостолът казва: да бъде отделен от вас, да не бъде с вас. Имаме право да оградим своето семейство и да го пазим. Да пазим лозето, за да не се вмъкне враг в него. Идеята не е човекът да е проклет, а той да бъде отлъчен и, когато Господ дойде, Той да го съди. Ние не съдим човека, ние го предаваме на Господа. Само Той знае как да го съди. Ние казваме: твоята вяра не е като нашата вяра, ти не си един от Църквата. Ако желаеш да приемеш Христа за Спасител и да следваш вярата и Духа, тогава бъди с нас. Но ако ти не следваш Духа, бъди така добър да бъдеш извън нас. Не може в едно семейство да влезе някой, който не е от семейството и да подкопава семейството. Идеята е да се запази идентичността на Църквата. Не може една идеология да подмени автентичния дух. Нека бъде отделен от лозето, от Причастието. Може би тогава ще се осъзнае и ще пожелае отново да бъде в Църквата. До идването на Господа, а Господ ще го съди.
- Насърчаващото е, че след думата анатема следва думата маран-ата. Да запомним, че арамейският израз маран-ата означава „Господ наш иде“. Използвал се е като поздрав от първите християни. Това е съвършеният копнеж и молитва на християните днес: Господи, дойди!
- Ние очакваме идването на Господа във всеки момент. То е започнало като процес. Тази вечност прониква в нашия свят и ние го изповядваме в самата Литургия. Казваме „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух“. Така започва неделната Литургия. Ние възвестяваме идващото Царство, това вечно Царство вече започва да се осъществява в нашия свят.
Да се помолим: „Отче наш. Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин“.
* Източник: „Духовен поглед“, програма Хоризонт на БНР
