Необходимостта от християнизация
В своите трудове и проповеди Московският и на цяла Русия патриарх Кирил застъпва мнението, че православните ценности се нуждаят от по-задълбочено въплъщение в живота на хората, отколкото виждаме днес в Русия и в другите страни с православна традиция. Християнизацията на народа на първо място трябва да осъществява Църквата. Но в храмовете твърде често вместо християнски дух се срещаме с търговския дух на требите, вместо съревнование в проповядване на Евангелието, за което пише св. апостол Павел, върви борба за власт.
Твърде често личният и национален егоизъм надмогват християнската любов в душите на хората. Вярващите в съвременното общество избират земния хляб вместо небесния хляб, властта на земята вместо Царството Божие, гордостта вместо смирението и по този начин се поддават на изкушенията, с които дяволът се е опитал да изкуси Христос в пустинята.
Православното образование
Според патр. Кирил религиозната просвета на децата и младежите чрез предмета „Основи на православното култура“ дава възможност за „съединяване на образователния и възпитателния процес в контекста на училищното образование. По този начин се поставя крайъгълен камък в приемствеността между поколенията на ключови представи за нашата национална идентичност… Училищното образование не само осигурява предаване на научни знания и представи на новите поколения, но и формира ценностни идеали и ориентири, утвърждава в съзнанието и душите на учениците основни мирогледни понятия, свързани с нашия исторически опит и национална културна традиция“.
Според патриарха православното образование не се ограничава само в рамките на училището. „То трябва да се осъществява в продължение на целия човешки живот и всеки етап от духовното израстване е важен. Детските градици, неделните училища, православните гимназии, катехизическите курсове, богословските факултети трябва да станат единна, непрекъсваема система на православното образование, адекватно отговаряща на актуалните изисквания на живота“.
Образованието не е пазарна услуга
„Днес все по-силно се налага възгледът, че образованието е вид пазарна услуга. За пари, частни или държавни, се дава възможност да се получи образование и затова учащите се или техните родители могат да ползват или не тази услуга в зависимост от своето желание. Това е също толкова странно, колкото и това да предоставим на гражданите право, ако искат да наемат войници и да закупуват с лични средства военна техника. Немислимо е отбраната да стане частна работа на гражданите, в противен случай се губи самият смисъл на държавата. Та нали държавата е общност от хора, сформирана на основата на някакъв обществен договор, в който една от основните точки е обезпечаване на сигурността. Същото е и при образованието – това не е лична работа на хората, а такава сфера от обществения живот, от която зависи съществуването на обществото и държавата. Образованието е гръбнакът на съществуването на обществото и затова прехвърлянето на образованието изключително в сферата на търговските услуги, според мен, е голяма грешка.
… Преподавателят не е „магазинер“, който предлага да си купиш от него някакви знания, той е наставник, който помага на младите да намерят своя път в живота“.
За разводите
„Огромен е броят на разводите в нашата страна… Този, който е неспособен да се жертва, не е способен да обича, колкото и пъти да се жени, дори и десет“.
„Много често нещо не ни харесва в семейния живот, нещо ни става некомфортно, както казват съвременните хора, и тръгват да постигат някакъв комфорт, благополучие, като разрушават собственото си семейство… Пътят на разрушаване на собственото семейство не е пътят към човешкото щастие“.
„Шестдесет процента от браковете се разпадат… Като си прави лична равносметка, свещеникът трябва да си зададе въпросите: колко от венчаните от мене двойки създават истинско християнско семейство? Какво съм направил аз за това? Колко от двойките, които са тръгнали да се развеждат, съм успял да убедя да не го правят и съм помогнал да нормализират семейния си живот?
За служението на духовенството
„Резултатите от трудовете на клирика не трябва да се измерват по броя на извършените треби. Ефективността на пастирската дейност се измерва с влиянието, което извършеното тайнство ще окаже върху живота на човека“.
„Всеки нездрав кариеризъм в Църквата трябва да се изкоренява и ние с Божия помощ ще се занимаем с това. И всички, които много искат да станат епископи, искам да ги предупредя: патриархът вижда и вие едва ли ще станете епископи. А епископи ще станат онези, които не се стремят към това“.
„Паркети и мраморни подове са виждали мнозина и мнозина могат да ходят по тях. На нас ни трябват такива епископи, които не се плашат нито от гори, нито от тундри, нито от вечен студ и ще понесат словото Божие като св. Инокентий – и с кучета, и с еленов впряг, и пред смъртната заплаха от разбойници, езичници, от стихиите на суровия северен край. Епископът Божи трябва да е готов да носи послушание навсякъде, където Църквата го изпрати; и когато над него се изпълнява Божията воля, да не изпада в унине и да не пита „Защо ми се случи това?“, а да отговаря с думите: „Ето ме, Господи! Ако съм необходим там, аз приемам Твоя жребий“.
Дълбоко съм убеден, че такъв поглед към живота от страна на духовниците ще помогне на Църквата да бъде още по-ефективна“.
„Свидетелството за Божията правда и провъзгласяването на Божията воля трябва да се осъществява винаги мирно и с любов, но понякога се налага да се управлява повереното паство и „с жезъл“. Именно затова от всички служители на Църквата се изисква особена мъдрост и особена сила на духовния опит, за да не се подхлъзнат, никога да не прибягват до сила при управление на паството и вразумяване на отстъпниците, даже да наказват така, че това да служи на Божието дело и Божията слава. Защото всичко, което правят духовниците, всичко, което прави Църквата, е насочено към спасението на хората и не може да има никакви други цели и никакъв друг смисъл, освен една цел и един смисъл – да служиш за спасението на ближните.
Колко точно го е казал св. Йоан Златоуст: „Аз не вярвам, че може да се спаси някой от тези, който не служи за спасението на ближния“. Спасението е недостъпно за всеки, включително и за йерарха, свещеника, мирянина, който не съдейства за спасението на своите ближни. И затова никакви човешки съблазни, никакви дребни цели не трябва да засенчват пред нас величието и красотата на Божия промисъл за спасението на света“.
За диалога с обществото
„Пред Църквата винаги са стоели едни и същи предизвикателства. Тяхната форма се променя, напрежението, с което са съпроводени – също. Но основното не се променя: Църквата е призвана да се бори с греха, не с грешните хора. Църквата е призвана да призовава съгрешаващите хора към покаяние и към пълнота на живота в Христа. За тази цел обаче тя трябва да изобличава греха и в това няма нищо ново: две хиляди години Църквата прави едно и също нещо и се сблъсква с много големи трудности.
В продължение на хилядолетия в човешките общества е съществувал по-голям или по-малък морален консенсус. Той се основава на някакъв морален кодекс, правила, фиксирани още в Десетте Божи заповеди. Никой не е подлагал на съмнение, че тези заповеди, този морален кодекс на човечеството съдържа абсолютните нравствени истини.
Днес живеем в т. нар. постмодерна епоха, когато хората настояват не само на възможността и правото, но и на необходимостта да се откажат от всичко, което е обективна истина и което, в контекста на моралната тема, представлява обща за всички морална ценност. Колкото глави, толкова и умове; колкото глави, толкова и истини. И грехът, който вчера беше порицаван, днес влиза не само във философията на съвременния човек, не само в практиката, но дори в законодателството. В редица страни, както знаем, греховните прояви на човешките страсти са законодателно легализирани.
За да окаже съпротива на разрушението на нравствения консенсус в обществото, Църквата е длъжна да говори днес силно и много убедително. И според силата, която проявява Църквата, тя се сблъсква с огромната организирана опозиция на тези, които защитават правото на човека на грях.
Църквата не изисква от човека да се откаже от своята свобода. Всеки е в правото си да избере това, което смята за необходимо да избере. Но Църквата няма да престане да твърди, че единият избор е избор в полза на доброто, а другият избор – в полза на злото.
Някои опоненти ни предлагат да говорим по-тихо. Предлагат ни да заемем своята ниша – някъде в периферията на обществения живот. Тъй като религията е личен въпрос. „Вие се занимавайте там със своето частно дело, служете, проповядвайте си, но не излизайте в общественото пространство, не говорете силно, не изобличавайте греха. Така и ще живеете спокойно и никой няма да ви напада“. А защо няма да ви напада? Защото няма да бъдете нужни никому“.
За хумора и анекдотите
„Смятам, че липсата на хумор е много опасно явление. Хуморът не само позволява емоционално разтоварване, но и помага понякога да се премахне напрежението в дадена ситуация. Липсата на хумор често провокира семейните конфликти и обратното, хуморът може да разреши и най-сложната семейна драма – ако хората изведнъж погледнат на случващото се с други очи, погледнат се един друг и се разсмеят. Аз съм дълбоко убеден, че хуморът е много важна съставка на човешкия живот. А за вицовете, обичам да слушам, но някак си не умея да ги помня“.
За смъртната присъда
„Църквата никога не се е изказвала против смъртните присъди, тя е против изпълнението на смъртните присъди. В Руската империя за 120 или 130 години е имало само седем или осем случая на изпълнение на смъртни присъди. Хората, осъдени на смърт, са били повече, но не много повече. А защо? Църквата тогава е вземала под крилото си престъпниците. Тя е молила да не се изпълняват смъртните присъди, за да могат духовниците да склонят човека към покаяние и в повечето случаи това им се е отдавало.
Затова, макар че не порицава теоретично смъртното наказание, на практика Църквата е против него. Ако ме питате конкретно за отмяната на смъртните присъди в Русия, да, аз ще отговоря: аз съм против смъртните присъди в съвременна Русия.
За руската история
„Изминаха вече двадесет години откакто започна възраждането на Църквата и за тези двадесет години настъпиха такива промени, каквито не са се случвали за цялата история на човешкия род. Нито една страна, нито една цивилизация, нито една религиозна група, нито една църква не е преживявала това, което преживяхме ние – грандиозно възраждане на православието. Това са хиляди възстановени храмове, стотици манастири; учебни заведения, болници, хосписи, социални центрове, училища за възрастни и деца, това е работата в армията и в местата за лишаване от свобода. Всичко това беше направено единствено и само с помощта на народа“.
„Ако няма потребност, никога не се строят или възстановяват храмове, ако няма мощно движение отдолу, ако тези храмове не се пълнят с хора, никой няма да влага средства в нещо, което не е нужно“.
Подготвиха: Полина Спирова и презвитера Жанета Дановска
