Православният поглед към законите за биоетиката

Първото френско „бебе в епруветка” се появява на бял свят през 1983 г. Щастливите родители дават на дългоочакваната си рожба името Амандин – „тази, която трябва да бъде обичана”. Но още тогава нейният научен „създател” – биологът Жак Тетар, предупреждава за непредвидимите последствия от бурното развитие на технологиите за оплождане „ин витро”, в което „всяка следваща стъпка е все по-позволителна и винаги логично аргументирана” – от донорството на гамети[6] и сурогатното майчинство[7] до безграничните предизвикателства на „инженерията” с човешките клетки. Дали ще имат съдбата на Амандин замразените „свръхчислени” ембриони, отпаднали от селекцията за „родителския проект”, за които перспективата за живот отстъпва пред тази да се превърнат в лабораторен материал или просто да бъдат унищожени?

През 2003 г. младият французин Венсан Юмбер, останал безвъзвратно парализиран, загубил зрение и говор след тежка автомобилна катастрофа, издъхна, подпомогнат от собствената си майка, след безуспешни молби към медици, законодатели и лично към тогавашния френски президент Жак Ширак да бъде разрешена евтаназия. Оттогава майката на Венсан неуморно води битката за приемането на закон, разрешаващ евтаназията в безнадеждни случаи като този на сина й. Франция познава и друга известна радетелка за каузата – Мирей Жоспен, майката на бившия премиер-социалист Лионел Жоспен и член на Асоциацията за право да умреш достойно. Без да е безнадеждно болна или непоносимо страдаща, на 92 г. тя сама сложи край на живота си, според своите разбирания за достойна смърт. И ако засега управляващото консервативно мнозинство във Франция непоклатимо устоява на обществения натиск да узакони евтаназията, трудно е да се повярва, че в друг политически контекст няма да настъпи обрат. Можем само да гадаем дали след предпазливото приемане на евтаназията по изключение светът няма, стъпка по стъпка, да сбъдне апокалиптичните прогнози на друг известен френски съвременен мислител, Жак Атали, според когото „машините за убиване, които позволяват да се елиминира животът, щом стане твърде непоносим или икономически неизгоден... ще бъдат обичайна практика”.[8]

Тези примери илюстрират част от проблематиката, обхваната по време на деветия колоквиум на Православната асоциация за биоетични изследвания, който се проведе в Париж. Съществуването на асоциацията, основана през 1996 г., се дължи на няколко личности с важен принос за осветляването на православната позиция по въпросите на биоетиката – отец Джон Брек, един от водещите богослови библеисти, чийто основен труд по темата е известен и на българското православие,[9] преподавател по биоетика и патристика в богословския институт „Св. Сергий Радонежки”; протопрезвитер Борис Бобрински, дългогодишен декан на института, както и дякон Доминик Бофис, чийто поглед към проблематиката е обогатен от познанията и опита на лекар хирург. Събирайки кръг от учени, медици, парламентаристи, духовници и богослови, но и участници извън научните и богословските среди, чувствителни към проблемите на биомедицината, асоциацията се е утвърдила като многодисциплинарен център. Годишните й изследвания са посветени на определена биоетична тема, а публикуваните научни материали допринасят за развитието на православната етика и търсят богословски и научно обосновани отговори. Асоциацията вписа последния си колоквиум в контекста на дебатите във френския парламент за нов закон за биоетиката, съсредоточен най-вече върху въпросите около оплождането ин витро и изследванията върху ембриони, който бе приет през юни в много рестриктивен вид, опирайки се на принципите за зачитане на човешкото достойнство и защита на ембриона, анонимността и доброволния характер на донорството.[10] Докладчиците на колоквиума – парламентарист, философ и свещеник лекар – се спряха на въпросите за отношенията между научния прогрес и етиката, за границите на законодателните възможности да обхванат целокупно явленията, възникващи от вихреното развитие на биотехнологиите, и за православния поглед към тях.

Жак Барде се ползва с утвърден авторитет в областта на биоетиката – професор кардиолог, член на френската парламентарна мисия за преразглеждане на биоетичния закон, член на Националния комитет по биоетика и бивш депутат във френското Национално събрание. Той си е спечелил и друга слава – на „човек над закона”, тъй като по време на всичките си мандати на народен представител не е гласувал нито един биоетичен законопроект. Ако в продължение на 2500 години универсалността на Хипократовата клетва е била достатъчна етична рамка за медиците (нейната сила и общовалидност се потвърждават и от факта, че до днес я произнасят младите лекари), то биоетиката, като сравнително ново комплексно понятие, според Барде, не може да бъде ограничена в сбор от закони, дефиниции и правила. Законите, свързани с нея, би трябвало да отговарят на три условия: да бъдат достатъчно общи по характер, с простотата на Десетте Божии заповеди, за да отговарят на максимален брой случаи, настоящи и бъдещи, без да се налага да се приспособяват към всяка новост на медицината; да бъдат валидни за всички времена; да бъдат универсални. Нито едно от тези условия не е налице при днешната постоянна изменчивост и приспособяване на закона към всяка биотехнологична новост.

Историята е запомнила безброй грешки и престъпления, повече или по-малко известни, извършени в името на етика, опирала се на невежество, религиозни предразсъдъци и табута. Запомнила е терзанията на Галилей, хвърлен в затвора от Инквизицията и самоотрекъл се от собственото си откритие в името на свободата, който не спира да повтаря, че все пак Земята се върти; свидетелствата на лекари, изравяли нощем нужните им за аутопсия трупове, за да осъществят научните си изследвания, въпреки заплахата с отлъчване от Църквата на папа Бонифаций VIII. Запомнила е и незаконния жест на Пастьор, спасил с току-що откритата ваксина против бяс живота на деветгодишния Жозеф Майстер и така дал мощен тласък на лечението и предпазването от болестта. На коя страна бихме застанали в различните епохи от историята? Как да се изпълни условието за универсалност на законите в днешния глобализиран свят, когато забранените в Ирландия аборти са разрешени с различни ограничения в другите европейски страни? Евтаназията е табу във Франция, но е узаконена в Холандия, а репродуктивното клониране е забранено навсякъде в Европа, но терапевтичното е разрешено за определени случаи във Великобритания – и цялото това многообразие от разрешения очевидно не се предопределя от наличието на повече или по-малко етика в дадена страна? Станал ли е абортът по-етична практика от това, че е бил узаконен? Ако на гръцки евтаназия означава „добра смърт”, то векове наред идеалът за нея е бил угасване на живота в домашно легло, в обкръжението на близките и при молитвите на свещеника. Едва ли някой тогава би възприел като „добра смърт“ бруталния, внезапен край на улицата, съкратил страданията и болките, но без грижа за душата и наследниците. Могат ли да се измерят с мярката на закона душевната болка или внезапно бликналата воля за живот на страдащия в последната фаза на болестта дори дотогава да е бил привърженик на евтаназията? Или пък смущението на заклетия противник на абортите или на някои техники на изкуственото оплождане, щом сам той или негов близък е изправен пред цялата сложност на такъв проблем? Каквито и да са възможностите, предизвикателствата и ограниченията на биомедицината, решенията винаги са лични, взети в тайнството на човешкото съзнание, неподвластни на законите. С това заключение представителят на законодателната власт сам насочи темата към духовните аспекти на биоетичната проблематика.

Или по-скоро тео-антропология и науки за живота, както предпочете да представи темата отец Жан Бобок – доктор по медицина, свещеник и богослов, познат на православните във Франция с преводите на трудовете на Думитро Станилое. Той избра понятието тео-антропология като най-точно насочващо към постоянната връзка с божествената природа на човека. Ако науките за живота разглеждат всички аспекти на антропологията и се занимават най-вече с произхода, то „тео-антропологията се пита за края, основавайки се на идеята за човека като образ и подобие Божие и признанието му като божествен проект, участващ в божествените енергии”. Православното познание за човека се изгражда в познанието за Христос, „Богочовека, дошъл в нашата природа, за да ни разкрие човека такъв, какъвто Той го е замислил”, Който в човешката си същност е преживял всичко, което ни е присъщо – стадия на ембриона, живота в майчината утроба, детството, страданието, смъртта. Отец Жан изтъкна двете съществени отлики на Православната църква спрямо другите християнски вероизповедания – нейната съборност, в духа на която трябва да бъдат излъчвани позициите и посланията й пред света, и икономията, с която Църквата подхожда към проблемите – подвластна не на сбор от закони, а на благодатта и любовта, тя не догматизира, а води всекиго поотделно към избора на най-доброто решение, ако трябва, дори на по-малкото зло. Но ако по милост и снизхождение към слабата човешка природа се допусне изключение от църковното правило, това, което Църквата не може да приеме, е „икономия от икономията”, изключение, произхождащо от предишното.

Именно към такава каскада от отстъпления подтиква развитието на биотехнологиите и законодателните решения вече са ни затворили в определени рамки. Узаконяването на аборта е отворило врата към различни практики, утвърдени в една или друга страна в света – насърчаване, задължаване или улесняване на аборта, насилствено ограничаване на раждаемостта, но при всички случаи притъпяване на чувствителността на обществото към това вече обикновено явление. Оплождането ин витро, дало надежда на бездетните съпрузи да станат родители, направи възможни методи, които поставят под въпрос цялото схващане за семейството, бащинството и майчинството (донорство на полови клетки, майки под наем, възможност за хомосексуални двойки да се сдобият с дете). Отец Бобок обърна внимание как липсата на становище по фундаменталния въпрос за статута на ембриона отприщва безкрайна верига от нови и нови законови отстъпки. Всяка следваща дискусия за биоетичните закони все по-малко се свежда до ценности, а най-вече до това какъв нов технологически напредък да бъде легализиран. Обикновено новите биомедицински методи възникват с благородни и човеколюбиви мотиви, като надежда за страдащото човечество, за да станат предмет на недотам хуманни намерения, зад които понякога стоят и значителни пазарни интереси. Полемика в подобен дух се отприщи след раждането на първото „бебе лекарство” във Франция, което видя бял свят през февруари т.г. в болницата „Антоан Беклер” в Кламар. То беше представено от медиите като „дете на двойната надежда” – да донесе радост на родителите си и спасение за по-големите си братя и сестри заради вероятния шанс да бъдат излекувани от тежко генетично заболяване с клетки от пъпната му връв. Наистина този първи случай имаше добра развръзка, без нито един „излишен” ембрион, както отбеляза извършилият процедурата доктор Фридман.[11] Но по-нататъшното утвърждаване на техниката да се създават и селекционират ембриони, като ненужните в генетично отношение подлежат на потенциално унищожение, е отворена врата към инструментализирането на човека, към културата на „генетично коректното”, към изграждането на евгеничната цивилизация. Отец Бобок подкрепи опасенията си с мисълта на Нобеловия лауреат Франсис Крик, разкрил структурата на ДНК: „Нито едно новородено не трябва да бъде признато за човек, преди да е минало през определен брой тестове за генетичните му дадености. Ако не издържи тези тестове, то губи правото на живот”.[12]

И така, господството на генетиката над антропологията е на път да сбъдне научната фантастика, „предусетила” изкуствения човек от живи клетки, безличен и анонимен. Отец Жан не пропуска да изтъкне „вселенската отговорност” на Франция като родина на Просвещението, издигнало в култ човешкия разум и отхвърлило схващането за човека като Божи образ, което е вдъхновител на променената визия за антропологията и всъщност създава основата за днешните закони. „Господин машина е без душа и дух, без разум, без добродетели, без разсъдък, без вкус и без нрав. При него всичко е тяло, всичко е материя” – произведението „Човекът машина” на Жюлиен Офре дьо Ламетри[13] е въодушевявало Волтер, за когото зародишът е „една организирана малка машинка”. Учените, особено медиците философи през 18 век, допринасят за премахването на нематериалните измерения в представата за човека, за обявяването на всички човешки недостатъци за физически, за създаването на механична концепция за човек, с която пътят за евгениката е вече прокаран. Немалко съвременни изследователи се въодушевяват безрезервно от такава перспектива за човечеството, обещавана от достиженията на генното инженерство. Усвоила вече техниката, с която „като Иисус децата се раждат от девици, като Сара жени стават майки на преклонна възраст, като Озирис мъжете създават потомство след смъртта си, като Авраам си избират майка заместител”,[14] цивилизацията ни чертае проекта на уродливия антипод на обещания от Христос „нов човек”. „Хомо сапиенс ще се промени дотолкова, че скоро ще изчезне естествено, за да отстъпи място на „Хомо сциентификус” – малко животно, малко растение, много човек, господар и роб на своите машини” – предрича в книгата си френският лекар и бивш министър Бернар Дьобре, който с лекота заявява, че човекът вече е изместил Твореца си и е на път да създаде същество по свой образ.[15]

Едва ли участниците в колоквиума са очаквали сбор от готови отговори на проблемите, пред които сме изправени. Православната църква, както изтъкнаха всички оратори в дискусията, не раздава и не налага готови решения, не се опира на юридическо-морална етика. Нейната роля не е да категоризира проблемите, като ги оценява глобално и еднозначно с „да” и „не”, „за” и „против”, а да помага на християните да намерят вярното решение, като им посочва пътищата, уважавайки тяхната свободна воля. В този смисъл е разбираемо, че отец Жан Бобок предпочете да не изрежда списък от забрани и разрешения на различните практики, а да подчертае, че Църквата не се обявява против нито едно достижение на науката, което служи на доброто на човека. Тя не издига глас срещу практиките на оплождане ин витро, които даряват с толкова желаните деца безплодните съпружески двойки, стига да са спазени принципите на брачния съюз между мъжа и жената, биологичния произход на детето от двамата родители и защитата на ембрионите, които според православния възглед от мига на своето зачатие са деца, имащи правото да изживеят живота си. В това отношение православните свещеници медици имат своята мисия – не като възпират научните изследвания, а напротив, като насърчават програми, съобразени и анализирани в етичен план, които зачитат живота във всеки негов стадий, предпочитайки алтернативни техники пред тези на унищожаването на ембриони. Отец Жан Бобок и дякон Доминик Бофис обърнаха внимание на изследванията върху регенерирани клетки от възрастни индивиди и върху пъпната връв на бебетата, които са дали и могат да дават и за в бъдеще значителни научни резултати. Утвърждаването на практиката да се запазва систематично пъпната връв на новородените деца според тях би било перспективна стъпка за лечение и изследвания, без да се стига до селекция на ембриони, обричаща на потенциално унищожение много същества заради предполагаемото оздравяване на едно.[16] „Доколкото сте сторили това на едного от ония най-малките... Мене сте го сторили” (Мат. 25:40).

Но когато прогресът тласка към действия, които драстично посягат на правото на живот, на дълга пред живота и богословието на християнския брак, тогава изборът за православните остава между законите и това да им противостоят – дори и да не са най-добрите събеседници в диалога за биоетиката и бъдещето. Животът в Църквата, личният разговор с духовника са единствените пътища към избор. В такъв дух са и мислите, споделени в края на дискусията от отец Джон Брек, който е почетен председател на Православната асоциация за биоетични изследвания.

Отец Джон, по време на колоквиума взехте думата, за да опишете една все още съществуваща легално практика в САЩ, с която потресохте присъстващите – извършване на „аборт при раждането” – всъщност брутално убийство на детето миг преди да се появи на света. Споменахте и за борбите, в които сте участвали, за да се сложи край на такива варварски действия по думите ви. Все пак как можем да отстояваме позициите си по биоетичните въпроси, когато обществото се отнася все по-скептично към религиозните аргументи и диалогът ни с другите често води до задънена улица?

Това терзае всички ни, както чухме на колоквиума, въпреки че във всяка страна възможностите за диалог и действия на Църквите са различни. Но където и да сме, трябва да започваме от самите себе си, от възпитанието в собствените ни православни среди, от децата си. Във Франция не можем да водим дебати по въпросите на биоетиката, ако се обосноваваме дори на най-деликатни и умерени разсъждения в духовен и религиозен аспект. Така че територията, която остава, е домашната и църковната среда. Там трябва да въвеждаме децата в сложността и значението на биоетиката в нейната цялост, да ги посвещаваме във важните й въпроси, да ги учим да анализират проблематиката, но и да придобият дух, който да ги води към верни на църковното учение оценки в общата перспектива на православието. Това е важно както за най-малките, така и за юношите, когато се изправят пред въпросите от биоетичен характер. Няма готов отговор за това. От една страна, абсолютно необходимо е възпитанието в ценностна система, вярна на православната и светоотеческата традиция. От друга, при съвременния ритъм на развитие на технологиите сме предизвикани да преценяваме всеки отделен случай – личността, обстоятелствата, при които се намира, проблематиката, която е под въпрос. Затова биоетичните проблеми са белязани от постоянно напрежение.

В Съединените щати можем да се сблъскаме и с най-доброто, и с най-лошото. Остава висящ въпросът за смъртното наказание (да вземем например Тексас, където отнемат живот след живот, често по съдебна грешка, това е скандално и хората постепенно започват да го осъзнават и да се организират, за да окажат натиск за промяна на ситуацията). Сблъскваме се и с огромното социално неравенство, което с очевидна несправедливост дава отпечатък върху биоетиката, върху човешкия избор и култура. Понякога трябва да се сменят поколения, за да се развие чувствителността на обществото към даден проблем. Но от друга страна, имаме богатството, щедростта и културата на американците да правят невероятни дарителски жестове и лични пожертвования за каузи, в които вярват. В цялото това неравновесие най-важното за нас пак е преди всичко да се подсилим вътрешно, да преоткрием нашите православни корени – библейски, светоотечески, литургически, да живеем с тях колкото можем, но заедно с това и да се опитваме да свидетелстваме в средата си. Замислям се, например, за ролята на лекарите, за психиатрите, може би и от собствен опит. Моята снаха е психиатър, забелязвам какво въздействие тя е в състояние да окаже върху пациентите си. Не като им проповядва православието, разбира се, просто с личността си. Като се моли за болните си, присъства в живота им, носи ги в сърцето си дори когато се връща вкъщи, а това понякога е много тежко. Но действайки като лекар сред тях, тя надхвърля чисто психологическите граници, опитва се да направи каквото може, за да тласне тези хора към духовна обстановка и размисли. Около нас има много други такива примери. Така може да постъпва и лекарят, и адвокатът, всеки. Въпрос е на чувствителност и интуиция. В това се състои ролята ни. Както, разбира се, и в това да разпространяваме позицията си чрез подходящи комуникационни форми. Такава е и целта на асоциацията ни.

Мога само да приветствам такъв жест – в смисъл, че отваря път към закони, които увеличават възможностите за хората да живеят истински християнски живот и да предават на обществото християнските ценности. Това никога не може да се случи в САЩ, въпреки една фундаментална религиозност, в която понякога прозира доста фалш. Разбира се, че позицията ни винаги ще среща противници, ще има полемика, схизми. Това е нормално. Нека въздаваме слава на Бога за всяка такава възможност и да я използваме, като се отдаваме на мисията да прокарваме Неговия зов, да преобразуваме обществото към добро, да го правим чувствително към ужасите на реалността, да се връщаме към човещината и свободата.

За нас, православните, тя е в търсенето и преоткриването на ценностите, преподавани от Църквата от основаването й до днес, за да достигнем до истинската и пълна свобода. Нейният извор е Христос.