Мобилно меню

4.5806451612903 1 1 1 1 1 Rating 4.58 (93 Votes)
1_46.jpgВчера на първо четене и в полупразна зала депутатите приеха проектозакона за сурогатното майчинство, внесен от депутатката от „Атака” Калина Крумова. За тези, които не знаят какво е това, ще поясним, че сурогатната майка или заместваща майка, е жена, която се наема да износи оплодена яйцеклетка на друга жена, да роди детето и да го предаде на притежателите на оплодената яйцеклетка, които занапред ще се считат от закона за майка и баща на детето. В отговор на питане на депутата Лъчезар Тошев преди месец Св. Синод излезе с лаконично становище: „изразяваме категорично несъгласие”, без да даде богословска и социална аргументация на позицията си. Тогава митрополитите обещаха да обосноват становището си по-късно. Такова разяснение не се появи, а и обществена дискусия за  сурогатното майчинство не се състоя. Причината е може би „консенсусът” между политическите сили по този проектозакон. Вярно е, че държавата никога не се е съобразявала с позицията на Църквата особено по теми, където християнската етика се сблъсква със секуларната и атеистична етика на модерното общество. Тези въпроси са непревземаем бастион за Църквата – по-лесно е да се намери по милион за всеки селски храм, „за да блести и радва окото”, отколкото да се зачетат християнските възгледи по въпроси като абортите, изучаването на религия в училищата, евтаназията, „правата” на хомосексуалните и др.

Във всички страни идеята за „заместващата майка” предизвиква горещи дебати. А при нас при пълна липса на интерес, напълно в духа на следизборната умора, 64 български депутати гласуваха „за”, 20 бяха против (от БСП и СДС), а 6 се въздържаха. Така тихомълком в българското законодателство се промъкна един дълбоко антихристиянски закон – безпрепятствено мина между сухото и неангажирано църковно „против” и „консенсуса” на политиците. Същите, за които ден по-рано в ефир звуча трогателно многолетствие на дузина развълнувани клирици, които благодаряха на властта за нейното христолюбие и щедри евромилиони.

Малко история

Първата заместваща майка, макар и със собствена яйцеклетка, става 37-годишната Елизабет Кейн от щата Илинойс през 1980 г., която е изкуствено оплодена от спермата на мъжа от бездетна двойка. Методът се разпространява и в Европа, след като през 1989 г. сестрата на бездетната съпруга износила оплодения й ембрион и родила нейното дете. За първи път майка износва ембриона на дъщеря си през 1987 г. и ражда собственото си внуче.

Навсякъде по света идеята жена да роди чуждо дете, след което го предава на притежателите на биологичния материал (сперма и яйцеклетка), предизвиква ожесточени дебати, свързани най-вече с етичните, а оттам и социални измерения на проблема. В различните страни той е решен различно, но като цяло тази практика е въведена в малко страни и е подложена на силни ограничения от законодателството.

В повечето страни на ЕС сурогатното майчинство е забранено. То е строго забранено във Франция, Германия, Австрия, Норвегия, Швеция. Във Великобритания е разрешено само в некомерсиална форма – тоест, биологическите родители заплащат на сурогатната майка само разходите по раждането. Същото е в Дания и Холандия. В иначе либералната до крайности Холандия строго се забранява рекламата на сурогатното майчинство и набирането на сурогатни майки. 

В Белгия, Испания, Финландия и в консервативна Гърция сурогатното майчинство съществува, без да е урегулирано законодателно.

Комерсиалното сурогатно майчинство (тоест, като платена услуга) е разрешено в повечето щати на САЩ, в Русия, Украйна и Казахстан.

Българският вариант на закона

Българският проектозакон предвижда сурогатното майчинство у нас да бъде некомерсионално – тоест, да не се заплаща като услуга на сурогатната майка, която се наема да роди чуждото дете единствено по „хуманитарни съображения” и да помогне за чуждото щастие. Вносителката на проектозакона Калина Крумова твърди, че това право ще се упражнява предимно от роднини или близки семейни приятели на бездетната двойка. В превод това означава, че бабата може да роди внука си, лелята – племенника си, тъщата – детето на зета си и т. н.

Чл. 73а, ал. 1 Заместващо майчинство е това, при което  съпрузи (ползващи се от заместващо майчинство) възлагат с договор за заместващо майчинство на друга жена да износи бременност и да роди дете, което е заченато чрез асистирана репродукция с генетичния материал на съпрузите или със сперматозоид на ползващия се от заместващо майчинство съпруг и донорска яйцеклетка.

Привидно в новия проектозакон се предвижда сурогатните майки да бъдат движени единствено от алтруистични подбуди. Отваря се обаче една вратичка. А известно е, че особено в нашия регион всяка открехната вратичка в закона бързо превръща последния във врата насред полето... За какво става дума?

Чл. 73б, ал. 3 На заместващата майка могат да бъдат заплатени само разумните разноски във връзка със здравословното поддържане на бременността, необходимите разноски за възстановяването й след раждането,  както и финансовото обезпечаване във връзка с временната й нетрудоспособност. 

Договорът между двете страни – заместващата майка и семейството-възложител – включва като последна точка „други имуществени отношения, доколкото това не противоречи на разпоредбите на този кодекс”.

По-нататък в текста многократно се използва думата „разумни разноски”. Тези „разумни разноски” обаче отварят възможност за широки интерпретации. Повече от ясно е, че, ако заместващата майка не е роднина, „разумните разноски” бързо ще прераснат в опит за разрешаване на основните житейски нужди на наетата майка. И ще се стигне до ситуацията в Русия, където законът с цинична яснота предвижда цена на „заместващото майчинство” - в Русия цената на износеното дете е приблизително колкото едностаен апартамент в голям град като Москва и Петербург, което възлиза на 150-200 хиляди долара. В българския вариант „разумните разноски” много бързо ще придобият съвсем реални парични измерения и дори в рамките на „законните разумни граници” ще се оформи една „цена” в порядъка на няколко десетки хиляди лева. Да не говорим, че същинската част на услугата ще бъде заплащана под масата, което българският опит в здравеопазването категорично потвърждава.

Проектозаконът не дава никакви гаранции за това, сурогатното майчинство да не влезе в сферата на дейност на организираната престъпност, за която то е великолепна възможност за незаконни доходи в особено големи размери. Ако проектозаконът бъде приет, ни чака нова страница в търговията с деца, която за щастие на мафиотите ще бъде трудно уловима от наказателния кодекс.

Така че колкото и да се дразнят привържениците на сурогатното майчинство от употребата на изрази като „майка под наем”, „матка под наем” и наблягат на факта, че в своя български вариант сурогатното майчинство не е платено, всъщност това е заблуда. Законодателите в Русия и Украйна са били по-честни пред обществото и пред всички участващи в биологичния експеримент, като са нарекли нещата с истинските им имена. Заместващото майчинство е услуга и като всяка услуга има цена. Който има морални проблеми с това, да не прибягва до него. То е за хората, които си дават ясна сметка за това, което правят, и не изпитват нравствени колизии от участието си в „договора по създаването на дете”. Яснотата на закона в Русия е за предпочитане пред междинния вариант на българския проектозакон, който се опитва да подтисне моралния протест на хората, които не биха приели майчинството да има цена, нито пък детето да е плод на договор за покупко-продажба. Дори и в евангелска перспектива обаче откровенността на греха е по-добра, отколкото маскирането му като добродетел.

Така първият етичен проблем, който поставя за мене този проектозакон, извън моите религиозни съображения, е неговата недоизреченост. Той се опитва да заобиколи препятствията, които би поставила обществената реакция, основана на все още действащите естествени морални възприятия на хората.

Услуга или жертвена любов?

И така, по своята природа сурогатното майчинство е една услуга. А услугите, както стана дума, винаги имат цена. С това сме възпитани и това е дълбоко вкоренено в съвременното мислене. Дори законът да се опита да наложи на всички правилото, че точно тази „услуга” ще бъде безплатна, здравите човешки инстинкти моментално ще определят това като противоречие, невъзможно в света на прагматичните отношения. Защитниците на идеята обаче твърдят, че да бъдеш заместваща майка е всъщност проява на жертвена любов заради ближния. Така ли е наистина?

В началото трябва да кажем, че по въпроса за сурогатното майчинство Православната църква навсякъде по света е абсолютно категорична - то е грубо насилие над човешката природа с трагични за човека и обществото последици. По отношение на другите въпроси, които поставя съвременната медицина като трансплантацията, даряването на органи, други астистирани репродуктивни технологии Църквата е изказвала сдържано или дори положително мнение, прокарвайки обаче ясни граници там, където счита, че свободата на човешката личност се принася в жертва. По отношение на сурогатното майчинство обаче съществува пълно единодушие.

В социалната концепция на Руската църква се казва, че „сурогатното майчинство травмира както износващата жена, чието майчино чувство се потъпква, така и децата, които впоследствие може да преживеят криза на самосъзнанието”. А травмите са неминуеми там, където хората съзнателно и доброволно проявяват насилие и дори агресия към Божиите закони, по които са създадени. Насилието над природата не е донесло нищо добро на човечеството и екологичните катастрофи на модерния век са очевидно свидетелство за всички, че науката може да бъде идол, чиято кръвожадност няма да намери паралели в миналото.

Заместващото майчинство е грубо насилие над духовните закони, чиято движеща сила е жертвената любов. Силата на любовта, способна да се жертва дори до смърт, преодолява егоизма, който от своя страна е източникът на разрушение в човешкия свят и цялата духовна вселена. Как се проявява този закон по отношение на майчинството?
 
Досега човечеството познаваше явление, обратно на сурогатното майчинство: жената, осиновила дете, става негова майка, макар и биологично да няма нищо общо с него. В миналото дори дойките са имали правото да бъдат наричани от децата „мамо” – заради засуканото мляко и полаганите ежедневни грижи. Тоест, виждаме, че биологичното право бива надградено от правото на любовта, грижата и отговорността. Тези добродетели създават отношения на майчинство и синовство дори там, където според природата не съществуват. Да отгледаш чуждо дете като свое предполага много духовни сили: жертвеност, сила на духа, преодоляване на природния егоизъм. Този избор, на който са способни малцина, е благословен кръст, защото е проекция на отношенията между Самия Бог и хората: „И Синът е Син по естество, а вие станахте синове по благодат”.

Нека се вгледаме сега в природата на сурогатното майчинство. Неговите защитници го определят като висша проява на човеколюбие: една жена предоставя тялото си, за да дари щастие на бездетна двойка. Всъщност обаче е налице диаметрално противоположен процес на осиновяването: една майка още от зачатието се отказва от детето си. По време на цялата бременност, която е велико тайнство на създаването на човешката личност, съ-работничество на Бога, майката отхвърля своето дете. Тя подтиска делово своите емоции и чувства, за да изпълни своя договор, който е скрепила с подписа си. И тук място за шега и емоции наистина няма: ако се поддаде на майчиния си инстинкт и пожелае да запази детето, което е родила, тя подлежи на наказание като законопрестъпничка. Сурогатната майка живее с ясното съзнание, че тя е „майка за девет месеца". Дори няма и година, а след това е без ангажименти към плода на утробата си. За мене като жена  и майка това е нечовешко насилие над женската природа, в която майчиният инстинкт е един от фундаменталните, заложени й от Твореца. Психологическото и душевно състояние, в което тази „майка за девет месеца” ще създава у себе си човек, е дълбоко белязано от отчуждението, от отхвърлената отговорност, от едно трагично раздвоение. Този закон отваря пред стотици жени възможността да преживеят една истинска шизофрения, насилвайки и лъжейки себе си, че детето в утробата им не е тяхно, няма нищо общо с тях и никога няма да има. А обратното чувство е грях, пардон – престъпление.

За науката днес е безспорно, че при естествения процес на бременността чрез майката се осъществява пренатално възпитание. Модерната пренатална (praenatalis = „който е преди раждането”, лат. – бел. ред.) психология вече е отбелязала забележително развитие. Нейният предмет е процесът на възпитание на плода в утробата на жената, изучава се как мисленето, емоциите, настроенията на майката влияят върху формиращото се дете в нея. То е свързано с жизненоважния въпрос за качеството на бъдещото поколение, твърдят лекарите. „Идеята за формирането на жива и смислена връзка с бебето в хода на  бременността съществува отдавна. Съвременни научни медицински и психологически изследвания доказват, че мислите и емоциите на бременната жена оказват непосредствено влияние върху развитието на бебето й, а също и на неговото самосъзнание. Известният френски акушер-гинеколог Мишел Оден посочва, че за съвременните родители е изключително важно да знаят и да почувстват това, което става през бременността, какво чувства детето по време на раждането и в процеса  на кърмене”.

Какви са обаче първите сигнали, които получава за живота бъдещето „поръчано” бебе? През тези жизненоважни за него девет месеца то ще живее с раздвоението на „заместващата майка”, която агресивно ще убеждава себе си, че това бебе е чуждо, че тя не е негова майка и най-важното – че тя не обича това дете.

„Много малко хора си дават сметка за “екологията” на вътрематочния живот. Неоспорими са доказателствата, че психологичното и интелектуалното развитие на личността започват от вътреутробния период. Многогодишните наблюдения на учените показват, че детето се чувства щастливо или нещастно, агресивно или обичано, спокойно или раздразнително в своя последващ живот в зависимост от това, как се е чувствала майка му и какви сигнали му е подавала в пренаталния период и от осезаемото присъствие на бащата”.

Наблюденията на съвременната медицина отдавна са потвърдени в църковния опит. Особено внимание на това обръща съвременният светец, старецът Порфирий, който притежавал дара на прозорливостта и чудотворството. Той повтарял на майките, че най-важни за възпитанието на детето им не са първите седем години, а първите девет месеца от зачатието му. Впоследствие обяснявал много от проблемите на децата, техните депресии, психологически безизходици с „пренаталното наследство”, с което майките им са ги обременили.

И така, притежателите на половите клетки може и да предадат на детето своя генетичен материал, но също така сигурно е, че и сурогатната майка ще предаде на детето своя „духовен ген”, ще сподели с него своя духовен багаж, своя житейски опит, своя характер, ще му даде от плътта си и то одушевена. И накрая ще го отдели от себе си като парче месо с чужд генетичен код завинаги...

С този усет за липсваща майка ще се роди новият човек и този спомен ще го съпътства през целия му живот. Никоя човешка личност не заслужава такъв „старт” в живота. И никоя жена не заслужава да преживее екзистенциалния стрес „майка за девет месеца”. Неслучайно в реакциите на добронамерените и съчувстващи на всяко бездетно семейство майки преобладава един общ мотив: „Одобрявам сурогатното майчинство по принцип, но аз никога не бих станала заместваща майка”.

И така, сурогатното майчинство е насилие на природата на жената и като цяло на човека, то е насилие над личността на бъдещото бебе, което е лишено от естествената среда на обич и връзка с майка си. Поради тази причина то няма нищо общо с жертвената любов, която изключва насилието, която издига човека на по-високо нравствено и духовно ниво, която преодолява егоизма чрез поемането на отговорност и така лекува раните на този свят. А егоизмът, обратно, е ненаситен и безпощаден в претенциите си, той е главният източник на насилие във всички разрушителни прояви, които животът познава. Издигнали сме го в култ, в свой верен съюзник, идол на силата, а той е нашата слабост. Вярваме, че нашето „искам” ще подчини света, природата, стихиите, но много скоро виждаме, че битката ни е обречена. Осъзнаваме, че съюзникът ни е воювал против нас, троянски кон, лицемерен приятел, който е осеял полето на живота ни с пожертвани ценности, компромиси, разрушени съдби. В такива моменти човек разбира, че няма нужда от Божи съд. Остава му само да вика за милост и сила свише, за да намери обратния път към себе си и ближния.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xkqhr 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.