Биоетиката и православният етос

4.8260869565217 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (23 Votes)

Status questionis

Напредъкът, който през последните години се отбелязва в медицината – както в областта на терапевтиката, така и в областта на генетиката и биологията, освен че е впечатляващ и често пъти преминава границите на човешките очаквания, е предизвикателство за богословието и очевидно го тласка към повторен прочит и преразглеждане на неговите традиционни схващания. В кръговете на богословите, но и на не-богословите, се задава въпросът: дали богословието притежава необходимите средства, за да даде отговор на въпросите, които съвременното научно изследване настоятелно поставя? Нима неговата етика е безрезултатна и не е актуална и способна да се изправи пред новите факти и скокообразното развитие по отношение на биологическото съществуване и функциониране на човека? Нима неговото слово се отнася само към духовната сфера на битието и не е съвместимо с реалността на еволюцията или по-точно на революцията, която се извършва в областта на биологията и медицината? Нима догматите, вярата на Църквата са наложили един формализиран етос, чийто характерни черти са скованост, липса на гъвкавост и безсилие за приспособяване към новите постижения на науката?

Тези въпроси имат много аспекти и в тях човек може да види многообразни поводи за обсъждане. Известно е, че биоетиката се появи през последните години първоначално в Америка, а след това и в Европа и очевидно е продукт на новите факти, които медицинският напредък и изследванията в областта на биологията излагат. Биоетиката е резултат от научното развитие и има за цел критичното разглеждане и оценяване на последиците, които новите познания са извели на повърхността на социалния живот. Следователно биоетиката се е появила като потребност да се посрещнат етическите проблеми, които имат връзка с напредъка на медицинската наука, но и онези проблеми, които произтичат от експериментите, свързани с биологическото съществуване на човека.

Поглед към термините

Известно е, че терминът етика, като израз на определен начин и кодекс на поведение, е станал повод понякога да се изказват различни мнения, като през последните години западното богословие за известно време го беше оставило на заден план, защото там се смяташе, че той е израз на неправилно разбиране за човека и живота. Терминът етика има своята отправна точка в античната елинска мисъл. Етимологически произлиза от термина итос (ήθος), което е друго изписване и тълкувание на термина етос (έθος). Аристотел разглежда етиката като втори аспект на добродетелта наред с дианоитическата (интелектуалната) добродетел; той смята, че „εξ έθους παραγίνεται, όθεν και τούνομα έσχηκε μικρόν παρεκκλίνον από του έθους” („извежда се от 'етос', затова и е получило такова име, малко отличаващо се от 'етос'”). Така етиката, която се оформя чрез навика, се свързва с времето. Етиката е израз на човешкото поведение, което съответно се формира във времето. Но античните писатели виждат в етоса – отвъд формирането на начин на поведение, което се постига чрез навика – нещо божествено. Ήθος ανθρώπω δαίμων[1] („етосът е божество за човека”) ще каже Хераклит, като има предвид, че етосът за човека е божествена сила, която обитава в него. Тук човешкият етос е нещо над, отвъд един начин, който навикът формира, той е резултат от връзката с божественото.

В християнския свят и по-специално в мисълта на Гръцките отци чрез понятията етос и етика се определя християнският начин на живот, новото поведение, което Христовата Църква излага и прилага на практика. Разбира се, известно е, че термините етос и етика никога не са имали широко разпространение сред Гръцките отци. Употребата им до голяма степен е била рядка и ограничена. Дори св. Василий Велики, който е съставил слова, на които е дал общото заглавие „Нравствени слова”, е използвал църковен и богословски език, който ясно се различава от законническия език на етиката, както тя се е развила по-късно. В по-ново време думата „етика” (Ethics, Ethik, Ethique) се използва, за да изрази науката, която се занимава с общите нравствени ценности. В западната терминология се използват паралелно термините Morality (Moral или morale – от латинското mos, moris, което означава „етос”), за да се определи обектът на етиката, т. е. нравственото поведение.

Днес биоетиката се очертава като нов клон на етиката или дори като автономна наука, успоредна на етиката. Клонът на биоетиката има за цел подхода към етичните дилеми, които са следствие от напредъка в пространството на биологията и медицината. Биоетиката е етика, която се отнася по-специално към живота на човека. Правилно беше отбелязано, че може би е по-добре да говорим за етика на биологията и на медицината. Във всеки случай биоетиката е призвана да посрещне новите етически дилеми, които изследванията в пространството на биологията и медицината създадоха и непрекъснато създават. Нейният обект е напълно нов и в повечето случаи неочакван. Постиженията, които засягат биологическото съществуване на човека, често превишават и най-смелата фантазия. Следователно биоетиката има мисията да оцени смелия напредък и да види дали и в каква степен той е съвместим с общоприетите ценности, които ръководят живота на човека. Новите хоризонти, които се откриват с научното изследване, водят и до нови перспективи в оценките и в житейската философия на човека, т. е. има нравствени последици, които съпровождат усилието на човека – до известна степен благородно – да разшири знанията си, да улесни живота и да изследва пространството на биологическите процеси.

Творческата и изследователската способност – дар от Бога

Често обществата, които се намират изправени пред невероятни научни постижения, реагират с безпокойство или с взаимноотричащи се предложения. Мнозина са тези, които твърдят, че за изследователската дейност и науката не може да съществуват бариери, но отново смятат за наложително определянето на някаква юридическа или етическа рамка, защото, както подчертават, ако не се признае наложителността на контрол върху биологическите експерименти и в медицинските изследвания, човекът ще бъде понизен до опитно животно, до лабораторен обект.

Тук е необходимо да уточним, че изследователската дейност в общ смисъл и по-конкретно научното търсене на нови методи и приложения, които са свързани с усъвършенстването на човешкия живот, са включени в способността, която Сам Бог е дарил на човека, за да изследва и твори. Технологията и съответно биотехнологията откриват своето богословско оправдание в способността, която Бог е дарил на прародителите да се трудят и пазят рая (Бит. 2:15). Творческата способност е втъкана в природата на човека, който като образ на Бога (1:27) и като свободна личност е уникален сред тварния свят. „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).

Човекът, като „жива душа”, е творчески дух, т. е. в природата си има нещо от божествената творческа способност. Това наистина е благословение, чието значение богословието признава и изтъква. Въпреки това той, като свободна личност, трябва да действа критично. Ако творческата способност е без контрол и безразсъдна, тогава престава да бъде завършена и автентична. „Различаването на духовете” (1 Кор. 12:10) трябва да съпровожда тази творческа способност. В Православната църква тази способност открива своята пълнота, когато съхранява божествения си произход. Човекът не е някаква самостоятелна и самодвижеща се машина, а може да твори, именно защото е жив образ на Бога. Всъщност способността, която той притежава, за да изследва и прави открития, е божествена по своя произход. Това означава, че естественият призив на човека да твори, да изследва, да открива в никакъв случай не губи божествения си произход и достойнство. Отците на Църквата използват понятието „синергия”, за да покажат, че като творческо битие човекът може и е съработник на Бога.

Съработничеството с Бога, особено в медицинската практика, се подчертава в Св. Писание. В книга Премъдрост Сирахова се казва: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвиси главата му, и между велможите ще бъде на почит. Господ е създал от земята лекарства, и благоразумен човек не ще ги пренебрегва” (38:1-4). От друга страна, в преданието на Православната църква съществува цяла плеада от светци-лекари, на които вярващите отдават особена почит, а в делото на Църквата винаги се е включвала грижата за основаване на болници и лечебници. Църквата непрекъснато утвърждава делото на медицината, като го смята за свещено, а това е така, защото тя признава, че човешкото тяло притежава само по себе си определена сакралност като неразделна част от човешката личностност. Тялото е храм на човешката душа. В цялата история на всяка човешка личност тялото има за цел да осъществява едно уникално дело, то е пространството, в което по свещен начин се реализира животът, то е равнището, на което се подготвя бъдещото безсмъртие на човека. Човешката личност не може да съществува без тялото. Смята се, че медицината и биологията като науки, които имат за свой обект човешкия живот и по-конкретно телесните функции, извършват божествено дело, разбира се, в степента, в която чрез научната си намеса не се нарушава свободата на личността и човекът не се разглежда като някаква биологична машина. Въпросът е, че сакралността на лекарската професия предполага признаване на човешката личностност като уникално душевно-телесно битие.

Темата за лекарската дейност и изследванията, засягащи биологичните функции, е деликатна и винаги трябва да се разглежда във връзка с реалността на човешката личност. Медицината и биологията не се занимават с бездушни обекти, т. е. не говорим за нещо, което съответства на ботаниката или дори на зоологията. Техен обект е неповторимата реалност на човешкия живот, която е неразделно свързана с човешката личност, а тя, като Божи образ, притежава уникалния призив и перспектива на безсмъртието. Това означава, че медицината и биологията са длъжни да функционират спомагателно, а не властнически и деспотично. Абсолютното уважение към човешката личност – не като ефимерно биологическо съществуване, а като вечно и безсмъртно битие – е предпоставка за една медицина, която ще има благотворен принос за живота.

Медицинската намеса, например за прекъсването на бременността, се противопоставя на правото на живот, което е реално и валидно за зародиша, както и за всеки зрял човек. Дори много повече зародишът като същество, в което вече са детерминирани белезите на новия човешкия живот, има по-голяма нужда от медицинска закрила. Току-що заченатият плод, новороденият младенец, младежът, зрелият и възрастният човек са моменти на един и същ човешки живот. Отговорността на медицината и на биологията се състои в това – чрез откритията и новите методи да защитава безценния дар на живота, независимо на кой етап се проявява този дар. От страна на богословието, тази защита не се отнася към биологическото съществуване, което ще угасне, а към човешката личност, която има предназначението да не умре и която в своя биологичен път има възможността и голямата отговорност да сътвори една уникална и неповторима история.

Развитието в областта на биотехнологята и дилемите, които възникват впоследствие

Някои биолози, лекари, юристи, дори и богослови смятат, че биоетиката ще разреши всички проблеми, създадени от изследванията и откритията в областта на биотехнологиите. Те възприемат биоетиката като „механичното божество” от античната трагедия. Известно е, че в античния театър, когато трагедията стигала до безизходица, внезапно с помощта на механична конструкция се появявало някакво „божество”, което давало разрешението на безизходното положение. Това божество е получило наименованието „механично божество”. Нещо подобно си представят някои хора и за ролята на биоетиката. Това е очевидно безпочвена надежда поради най-простата причина, че развитието в биотехнологията в повечето случаи не подлежи на контрол и не може да бъде третирано с нравствени заповеди или увещания. Ще дам няколко примера, за да стане ясно, че проблемите и дилемите, които се появяват с напредъка на науката, са големи и сложни, а тяхното третиране изисква радикално ново мислене и житейска философия, която не се изчерпва в заповеди и в предписване на правила.

Има предложения на биотехнологията, за които всеобщото мнение изразява погнуса, а човешката съвест, независимо от нравственото ѝ съдържание, се противопоставя. Дискусията за мъжка бременност е тема, която предизвиква естествено отвращение у всеки нормален човек. Изявлението на британският ембриолог Джонатан Слак от Университета в Бат, че чрез модифициране на опрделени гени е успял да създаде зародиши на жаба без глава и че по същия метод би могъл чрез клониране да създаде хуманоиди за произвеждането на човешки органи за присаждания, е тема, по която обикновеният човек изпитва отвращение. Перспективата за създаване на хора без глава за произвеждане на човешки органи по поръчка крие циничност и унизяване на човешкото съществуване и на биологическото функциониране. Създаването по поръчка на същества, по-точно на чудовища, които ще имат единственото предназначение да предоставят своите тъкани и органи на някой човек-господар, макар и да изглежда перспектива, която ще функционира „за благото” на човека, е предизвикателна и във всеки случай безпокои обикновения човек. В общи линии противопоставяне в здравия разум предизвиква и дискусията за прословутото клониране. Чрез клонирането може да се постигне произвеждане на неопределен брой идентични същества, човешки клонинги, а посредством генетична намеса тези копия могат да се усъвършенстват. Въпросът е, защо човешки копия и кой ще отсъжда за генетичната модификация и нейната целесъобразност? И накрая, как се разбира известното усъвършенстване на клетките?

Има и други въпроси от областта на биологическата революция, за които обикновените хора изразяват различни мнения, които често взаимно се опровергават. Общото мнение за изкуственото оплождане е, че като цяло към него има по-голяма симпатия в сравнение с другите въпроси на биотехнологиите. Причината е очевидна. Твърди се, че при изкуственото оплождане се използват научни средства, за да се появи на света едно ново човешко същество. Но отвъд тази опростена позиция въпросът има различни проекции и социални последици. Съхраняването на семенната течност е многостранен въпрос. В някои случи това става когато човек е болен от болест, изискваща лечение, което може да доведе до стерилитет. В този случай съхраняването на семенната течност е единственият начин, за да се осъществи изкуственото оплождане. По-крайно и несъмнено нравствено неприемливо е съхраняването на семенната течност поради „утилитарни” причини. Споменава се, че „много млади американци влагат своята семенната течност в банки за такава цел и след това се подлагат на стерилизиране. Така те имат „комфортни” сексуални отношения, а когато искат да придобият дете, се насочват към „своята банка”.

Имало е и случаи, в които семенната течност е съхранявана в банката години след смъртта на донора-съпруг, а вдовицата е поискала оплождане много след смъртта на нейния съпруг. Така детето, което се е родило, е било сираче по принуда, дете на „баща”, който е починал години преди това. Още по-сложно е, когато става въпрос за прибягване до семенната течност на някой донор. Някои родители в своето отчаяние и естествена потребност да имат дете прибягват до нравствено осъдимо решение. Нерядко донорите и тези, които съхраняват и предават семенната течност, действат на принципа на финансовата сделка. Намесата на здравното министерство е главно, за да се уредят юридически и процедурни проблеми. Но остава критичният въпрос дали прибягването до семенната течност на даден донор е най-подходящото и нравствено приемливо решение. Друг подобен въпрос е, че обикновено в случаите на изкуствено оплождане има стремеж за запазване на анонимността на донора, като по този начин се гарантира независимостта и стабилността на семейството, което се е принудило да прибегне до това решение. По този начин обаче се създават други проблеми, които имат връзка със здравето на детето, което ще се появи на бял свят. Когато произходът на семенната течност не е известен, не е известна и наследствената информация, като последицата от това е, че здравната защита на детето не е гарантирана.

Тези примери са само илюстрация на основните проблеми, предизвикани от научното развитие и по-специално от откритията в областта на изкуственото оплождане. Подобни проблеми съществуват и в други въпроси, които произлизат от напредъка в биологията и медицината, напредък, който покрива целия спектър на живота – от зачатието или процеса преди зачеването до смъртта. Важният въпрос обаче е дали тези проблеми могат да се третират с обикновени юридически регулации? Дали могат да се третират с едно „обновено” и приспособено към новите изисквания нравствено учение? Много социолози, лекари, юристи, а и богослови смятат, че отговорът е положителен.

Тяхното мнение е, че може да се даде отговор на проблемите, ако обновим нашата етика, ако приспособим нашите нравствени разбирания към новите изисквания на времето. Но пак се появява сериозният въпрос – дали етиката е ценностна система, която се формира от различните обстоятелства и „потребности”, които се появяват във времето, или тя има диахронично и междуличностно значение и ценност?

Дескриптивна и прескриптивна биоетика

Д-р Дарил Мейсър от Института за биологични науки към Университета в Цукуба, Япония, смята, че има два типа биоетика. Първият тип е „дескриптивната биоетика”. Този тип се отнася към начина, по който хората разглеждат живота – техните нравствените взаимоотношения и отговорности по отношение на живите организми. Вторият тип е „нормативната биоетика”. Чрез този тип се показва на другите, какво е добро и какво е лошо, кои принципи имат по-голямо значение и че определени хора има права и поради тази причина други хора носят отговорност спрямо тях. Според същия учен биоетиката се занимава с изучаването на въпросите, които произтичат от живота, тя е последица от това, което той нарича „любов към живота”. Любовта съществува заедно с риска, тя е опит за балансиране между риска и полезността, между избора и решението. Любовта се крепи върху солидарността и е противоположна на егоистичната автономност. Д-р Мейсър смята, че в повечето религии любовта се приема за по-висша от самолюбието и теоретически повечето хора са съгласни с това без обаче да го демонстрират на практика. Изводът е, че истинската биоетика не може да съществува автономно, извън любовта.

Приоритетът на любовта несъмнено детерминира рамките на биоетиката и въпреки това е необходимо да се направят няколко обяснения, поради простата причина, че любовта може да не е съвместима със самолюбието и егоистичната самодостатъчност, но въпреки това може да служи на обществото, което е структурирано по егоцентричен и антропоцентричен начин. Това, което искам да кажа, е, че за да бъде автентична, любовта трябва да разглежда всяка човешка личност не в границите единствено на биологичния живот, а в перспективата на нейното вечно съществуване.

Есхатологичният възглед за живота и предложението на православното богословие

Тук православното богословие и предание могат да кажат много неща. Православната антропология е реалистична, но в същото време е и силно аскетическа и есхатологична. Това, което определя живота, не е биологичното поведение и неговото биологично разпростиране, а това, което човек може да постигне чрез неговото упражняване и проявяване в християнското общество. В православното предание битието на човека се осветлява от това, което той ще стане. По този начин бъдещият живот има по-голяма тежест от настоящия. Безспорно в съзнанието на Църквата е важно това, което ние представляваме, но и това, за което сме призвани, има неоценимо значение. „Знаем, че, когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище” (1 Кор. 5:1-2).

В контекста на този есхатологичен възглед за живота биоетическите дилеми се осветляват по различен начин. Главният проблем на биоетиката днес е, че се опитва да даде отговор на въпроси от настоящето за човека, който ще умре, затваряйки по този начин човешкото измерение в границите на светската материална действителност. Биотехнологията и съответно биоетиката до голяма степен служат на материалните – и, следователно, тленни – потребности на човека. Те се стремят да обслужват потребностите на биологичното съществуване, като често пренебрегват духовното измерение на човека. Очевидно съвременната биоетика не осъзнава вечната, т. е. божествената перспектива пред човека. Следователно, можем да говорим за секуларизирана биоетика, която служи на потребностите на един секуларизиран свят.

Ако някой оцени биологичния живот въз основа на смъртта, ще стигне до заключения, напълно различни от тези, които ще установи оценката, основана върху вярата, че човек съществува, но не за да умре. Това означава, че биологическото съществуване на човека притежава уникална и неоценима стойност, но не защото е кратко и приключва със смъртта, а защото е уникална възможност за безсмъртие. Ако човек разглежда биологичния живот като безценен дар от Бога за обезпечаване на духовния живот, тогава той ще оценява нещата по различен начин. „Защото ние, които се намираме в тая хижа, стенем обременени; ето защо искаме не да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота. Бог, Който ни е създал тъкмо за това, Той ни и даде залога на Духа. И тъй, ние винаги сме спокойни и, като знаем, че, докле живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа, (понеже с вяра ходим, а не с виждане,) имаме дръзновение и по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа. Затова и усърдно залягаме да Му бъдем угодни, било кога живеем в тялото, било кога го напускаме” (2 Кор. 5: 4-9).

Църковното съзнание – основа за автентична биоетика

Биоетката действително може да функционира спасително за човека, когато тя се основава върху християнското съзнание и изразява етоса на обòжението. Погрешно е да мислим, че биоетиката, като система от правила и нравствени нареждания, е способна да освободи човека от дилемите, до които го води напредъкът в биотехнологията. Всеки човек е свободна и неповторима личност, която в собствената си история е изправена пред ситуации, които засягат изключително самата нея. Никакъв кодекс от правила и нравствени заповеди не може да разреши проблемите, пред които е изправен всеки един човек. Въпросът е в това човекът, който живее в спектъра на технологията и напредъка, да има ум Христов, за да различава нещата. Ако той се съобразява и приспособява безразсъдно към всичко, което настоящият век предлага, тогава умът му губи своята бистрота. Св. ап. Павел говори за преобразяването на ума и вярваме, че думите му днес са особено актуални: „И недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия” (Рим. 12:2).

За да бъде истинска човешка надежда и за да подпомогне съществено за разрешаването на проблемите и за правилното третиране на дилемите, които научният напредък създава, биоетиката не трябва просто да служи за благоденствието на човека. Тя трябва да разглежда човека в неговото реално измерение, а не изключително и монистично в неговото биологично съществуване и материален комфорт. Човек не е само материално-телесно същество. Драгоценното, което той притежава, не е тялото, а неговата безсмъртна душа, която го прави свободна личност, образ на Бога, която може да оценява всичко, което принадлежи на човека и го заобикаля. Необходимо е да има степенуване на ценностите и църковно оценяване на живота.

Човекът е преди всичко безсмъртна душа, за която се пази вечно богообщение. Св. Василий Велики разяснява въпроса по много красноречив начин. „Внимавай за себе си; т. е. нито за това, което е твое, нито за онова, което е наоколо, а само за себе си внимавай. Защото едно нещо сме ние самите, друго са нашите неща и друго – нещата около нас. Ние прочее сме душата и умът, тъй като сме произлезли по образа на Създателя; а наши са тялото и неговите сетива; нещата около нас пък са предметите, изкуствата и останалите потребности на живота. Какво прочее казва словото? Не внимавай за плътта, нито се стреми към нейните блага, от какъвто и вид да са: здраве и хубост, и изпитване на наслаждения, и дълголетие; нито се удивлявай на пари и слава, и властване, нито на онова, което служи на твоя временен живот, та да не би, като сметнеш това за нещо велико, да пренебрегнеш предстоящия ти живот заради грижата за подобни неща. Но ти внимавай за себе си, т. е. за душата си. Нея украсявай и за нея се грижи”.