В последно време бяха издадени доста църковни книги, в които се описва живота на подвижниците на благочестието от най-ново време. За съжаление, обаче, всички тези книги са за хора от другите националности. За наши добри духовници няма написано много. Това се дължи от една страна на факта, че такива почти липсват, а от друга, че при нас няма такава традиция да се описват и запазват за поколенията спомените за нашите наставници във вярата.
Изпитваме не малко притеснение, започвайки да описваме нашите спомени и впечатления за приснопаметния дядо Назарий. Първо, знаейки неговото отношение приживе, към всеки опит да се каже нещо добро за него, и второ осъзнавайки трудността да се опише един живот, който е бил скрит, невидим за всички, които го познаваха. За някои от нас които се качвахме в манастира, въпреки че внимателно го наблюдавахме години наред, винаги неговата духовност ни се изплъзваше. Така с годините ни се притъпи бдителността, виждайки в него не кой знае какво, като накрая някои бяха и се разочаровали.
Времето, през което познавахме дядото може да се раздели на две части. Едната – през която той беше много ласкав, търпелив, великодушен, заразяващо радостен, любвеобилен, искрен, сърдечен, – и втората, когато вследствие на огромното психическо натоварване, което търпеше като духовник, тъй като хората се увеличаваха и с това неговата психика се опъваше, както той сам често казваше, и нервите му се „разклатиха”. Вече физически не можеше да ни дава същата ласка и да ни отделя толкова време.
И въпреки, че умишлено се стремеше да ни отдалечава понякога от себе си, имаше нещо, което беше необяснимо, и което ни привличаше всички към него. Когато дистанцираше някого, между нас за това имаше специален израз - „червен картон”, т.е. не ни даваше благословение да се качваме в манастира и това можеше да трае няколко години. Почти нямаше някой да е близък на светата обител, и да не го бе “получавал”. Това много тежко се понасяше, но пък радостта, когато преминеше „епитимията” беше несравнима с нищо. Въобще, това беше сито, през което гордостта нямаше как да премине.
Веднъж на един Архангеловден, престолния празник на манастира, в цялата суматоха, един човек с торбичка в ръка се приближи до него и му каза: „Дядо, тук съм донесъл две книги за манастира.” А дядото му отговаря: „Абе, я бягай от тука, няма кой да се занимава с теб”. Преди ни казваше, как някои хора донасяли един хляб в манастира, и по три пъти му го натяквали. Много пъти съм го осъждал, виждайки понякога как говори на хората, пречупвайки нещата наивно през моя светоглед. След време, когато станах свещеник, и когато изслушах първата изповед, само си казвах: дядо, дядо, дядо…
Сега, когато си спомням изминалото време, когато сме били покрай него, мисля, че най-голямата му дарба беше разсъдителността. От една страна, беше много простоват, но от друга имаше една благодатна находчивост. Винаги сме били спокойни, когато сме постъпвали според неговото мнение, и това винаги е водило до успех. Наблюдавали сме това и при другите. Разбира се и дядото беше човек, и в никакъв случай не искаме да го абсолютизираме. Също така той имаше едно много голямо благородство и снизходителност. На никого не налагаше някакъв шаблон или стандарт на духовен живот. Затова горе в манастира имаше от целия спектър на характерите хора. Имаше един любим израз: „Що е лудо, се е наше”. Оставяше свободата на всички да вървят, където искат, а сам той тичаше към рая. И много хора искаха да бъдат близо до него, а той с присъщата си ведрост даваше вид, че се шляе. Спомням си един случай, в който по типичен за него начин измести вниманието от себе си без да смиренослови. Още съвсем в началото на 90-те, бяхме се качили в манастира около 10-12 души неофити. Дядото ни прие много сърдечно и ни настани в „старата кухня”. След като седнахме на миндерите едно момиче от групата го помоли да ни разясни притчата за смоковницата, поставяйки го в непривичната за него роля на тълкувател. Дядото леко се усмихна и деликатно каза, че дядо Натанаил знаел много хубаво тълкувание на тази притча, и продължи: „Абе преди време пътувах в един автобус и до мен седна една „клюкарка”.
- Извинявайте, вие от къде сте?
Аз мълча. А тя пак:
– Ама моля ви се, от къде сте?
- От къде, от къде? От Марс съм. - и се обърнах към прозореца".
Няма да ви описвам какъв смях падна в кухнята, и чак много години след това се сетих, че преди това го бяхме питали за смоковницата.
През годините не можех да сравня неговия образ с никой от образите на духовниците, описани по книгите. Донякъде си обяснявах неговото поведение, отношение към другите и особеностите с духовната му връзка с дядо Евлоги Рилски, който за да прикрие духовното си състояние понякога се държал по-особено. Божията благодат изпълвала душата му, а понякога преливала и навън давайки и на други да вкусят от нея. Един ден имало лития от Рилския манастир до гроба на свети Йоан. По пътя духовниците били предвождани от Левкийския епископ Партений. Вървейки през една слънчева полянка на епископа през главата му минала такава мисъл: Ако няма никой на тази полянка, бих ли могъл малко да се напека. И докато се чудел дали да изгони тази мисъл от главата си, от края на литията се провикнал дядо Евлоги: „М-о-о-же дядо владико, м-о-о-же!”
След смъртта на дядо Евлоги, духовник на дядо Назарий става еп. Партений. Светостта и духовното величие на този архиерей го разкривали като изповедник на вярата в трудното време на комунистическия режим, като твърд изобличител на напускащите Църквата, проповедник, духовник, творец на прекрасни църковни служби (например службата на св. Николай Японски), а също свидетелстваха и за неговото дълбоко смирение.
Ето един случай:
Отишъл веднъж дядо Партений в един девически манастир. Когато пристигнал нямало никой навън, и той по подрасник чакал на двора някой да се покаже. В това време се появила някаква лелка, която се грижела за животните в стопанството до манастира, и като го видяла да стои без работа веднага му казала да отиде да прибере прасетата, че били избягали нагоре по хълма зад манастира. И дядо Партений отишъл.
След като излезли сестрите и разбрали какво се е случило, доста се притеснили и направили строга забележка на лелката, като и казали, че той е владика. А тя им отвърнала:- че какво като е владика, не може ли да ми прибере свинките…
Винаги дядо Назарий даваше за пример тези двама духовници, особено, когато изобличаваше старостилците. Дядото беше много пестелив в обясненията, похвалите и разказите за други отци. Единствено за майка Касияна от Врачешкия манастир казваше направо, че тя е светица.
Когато почина дядо Назарий майка Евпраксия, игумения на Врачешкия манастир каза: „Той отиде направо в Рая.”
Веднъж бяхме отишли с един мой приятел на малкия празник на свети вмчк Георги в манастира Зограф, Света Гора. След службата на празничната трапеза се случи така, че седнахме до едни непознати за нас хора. Не помня целия им разговор, но накрая един от тях каза: „Аз в България признавам само дядо Назарий за голям духовник. Ако той беше в Гърция, щеше да е затрупан от тълпи народ…” Ние с моя познат само се спогледахме и одобрихме съседския разговор с мълчалива усмивка.
Вятърът на времето не може да отвее спомена за добрия дядо Назарий от нашите сърца. Особено неговия поглед и ласкава усмивка.
Бих искал отново да сме в старата манастирска кухня, само двамата и Христовата любов да е между нас. Недей забравя чедата си, които толкова обичаш. Христос воскресе, дядо!
Публикувано за първи път в Православен свят
