Възстановена през 1953 г., в следващите шест десетилетия модерната Българска патриаршия преживява епохата на държавен атеизъм, на разделение и разкол, на агресивен медиен и обществен интерес. От началото на комунизма до днес Българската църква е управлявана от трима предстоятели: екзарх Стефан (1945-1948), патриарх Кирил (1953-1971) и патриарх Максим (1971-2012). Сравнително неизвестни остават имената на други забележителни духовници, един от които е Врачанският митрополит Паисий, наместник-председател на Синода от 1949 до 1951 г. Всеки един от тези предстоятели е забележителна личност, макар и по много различен начин. Различават се по образование, публично присъствие и влияние, дори по амбициите си. Обединява ги това, че всеки един от тях е трагична фигура – най-вече заради драматичното разминаване между тяхната представа за Църквата и представата на властниците за нея.
Оставката на екзарх Стефан
Екзарх Стефан символизира границата между две епохи. Роден през 1878 г., той се превръща във влиятелна обществена фигура, способен не само да слуша политиците, но и да се конфронтира с тях. Качества, които го издигат на върха на Българската църква веднага след 1944 г., но и които стават причина за бързото му слизане от този пост. На 21 януари 1945 г. е избран за пръв Български екзарх след смъртта на Екзарх Йосиф през 1915 г., а на 22 февруари 1945 г. Вселенската патриаршия прекратява схизмата и дарява автокефалия (самостоятелност) на Българската църква. В този момент всички заинтересовани страни, макар и по различни причини, са съгласни Българската църква да възстанови статута си на патриаршия.
През следващите години екзархът е принуден да прави все по-големи отстъпки на новата комунистическа държава, което повишава напрежението между него и митрополитите. Развръзката настъпва през лятото на 1948 г. През юли Стефан заминава за Москва, където Руската църква се надява да оглави църковна коалиция, насочена срещу Запада (т. нар. Православен Ватикан). А екзархът се надява на съвещанието в Москва, където са събрани всички православни йерарси, да бъде интронизиран за патриарх. Нужно е само едно – съгласието на Св. Синод на Българската църква. На драматична среща в София с представител на Дирекцията на изповеданията от 9 юли 1948 г., Синодът изказва учудването, че искането е представено по този начин, и категорично отказва да даде съгласието си.
След завръщането на екзарха в София отношенията в Синода са крайно напрегнати. На 6 септември 1948 г. се стига до „остро пререкание” между Стефан и Врачанския митрополит Паисий, в края на което екзархът си подава оставката. В следващите дни събитията се развиват с главоломна бързина: два дни по-късно, на 8 септември, Синодът единодушно приема оставката му „заради господарското му и властническо отношение”. Поради неделимостта на Екзархийската и Софийската катедра Синодът решава, че той трябва да напусне и поста на Софийски митрополит. Оставката му е одобрена и от правителството, а опитите му да потърси подкрепата на Руския патриарх остават безрезултатни. В края на ноември 1948 г. бившият екзарх Стефан е принудително изселен и на практика поставен под домашен арест в карловското село Баня, където остава до края на живота си през 1957 г. В годините на своето заточение той е почти напълно забравен от митрополитите, но е внимателно контролиран от Държавна сигурност. В последните дни от живота му патриарх Кирил изпраща при него главния секретар на Св. синод – епископ Максим.
Митрополит Паисий и новият устав на БПЦ
След като Вселенската патриаршия и близките до нея църкви отказват да се включат в „Православния Ватикан”, църквите в социалистическите страни губят значението си в грандиозните планове на Сталин. Търпимостта към тях е заменена от нова репресивна вълна. Примерът е последван и от правителството в София: на 8 ноември 1948 г. е убит един от най-влиятелните антикомунистически духовници – Неврокопският митрополит Борис. Приет е нов Закон за изповеданията, който сериозно ограничава правата на църквата, много свещеници са изпратени в затвори и трудови лагери, държавата обсъжда възможността да наложи пенсионна възраст на митрополитите и дори да закрие цели епархии.
В този критичен период църквата се завръща към синодалната форма на управление, а на поста наместник-председател на Синода се изреждат трима митрополити. Наместник-председател от 4 януари 1949 до 4 януари 1951 г. е Врачанският митрополит Паисий, комуто се пада тежестта да проведе преговорите по устава на бъдещата Българска патриаршия. Те се проточват повече от две години. В тях държавата си поставя за цел да ограничи „монашеската олигархия” и да наложи „нов, малък, демократичен устав”. Накрая Синодът успява да защити основните принципи на организация на църковния живот, незасегнат остава броят на епархиите, съхранена е и пожизнеността на митрополитското служение. Но упорството на Синода, председателстван от Паисий, става причина той да загуби шансовете си за патриаршеската корона. На същото заседание, на което е приет новият устав, за нов наместник-председател е избран Пловдивският митрополит Кирил. До края на живота си през 1974 г. митрополит Паисий остава един от лидерите на „реакционното крило” в Синода.
Патриарх Кирил: администратор и книжовник
Митрополит Кирил е един от най-авторитетните представители на своето поколение духовници. Роден през 1901 г. в София със светско име Константин Марков Константинов, той завършва семинария, а след това е приет в Богословския факултет. През 1923 г. е постриган за монах и продължава образованието си в Загреб (1924 г.) и Черновиц (1925 г.), специализира във Виена и Берлин (1928-1929). От 1935 до 1938 г. е Главен секретар на Синода. През 1936 г. е ръкоположен за Стобийски епископ, а през 1938 г. е избран и за Пловдивски митрополит. Заедно с митрополит Стефан, той е един от активните участници в кампанията за спасяване на българските евреи от депортация. Биографията му го прави естествен кандидат за патриаршеския престол, а изборът му създава впечатление за непрекъснатост с църковната традиция отпреди 1944 г.
Но този избор далеч не е толкова предопределен, колкото изглежда. Мнозинството в Синода предпочита да съхрани синодалната форма на управление, която дава по-голяма автономия на отделните митрополити и отслабва натиска на държавата. Опозицията може да разчита на пет гласа срещу четири в подкрепа на Кирил. Ключов в тази ситуация се оказва изборът на нов Неврокопски митрополит. На внимателно организираните избори, проведени на 3 август 1952 г., най-много гласове печели Стобийският епископ Пимен. Заради споровете в Синода обаче изборът му е утвърден едва на 30 декември. С неговия глас двете групи в Синода постигат паритет, при което надделява гласът на Наместник-председателя.
Така отпадат и последните пречки пред свикването на Църковно-народния събор. Той е открит на 8 май 1953 г. и след като приема незначителни поправки в Устава, на 10 май се преобразува в Патриаршески избирателен събор. За първи патриарх на възстановената Българска патриаршия е избран досегашният Пловдивски митрополит Кирил. През следващите 18 години Кирил се утвърждава като опитен администратор, който умело балансира между интересите на църквата и натиска на държавата. Правителството се ангажира да „укрепва и утвърждава положението и престижа” на патриарха за сметка на силната опозиция на „реакционните митрополити”, някои от които обвиняват патриарха в „монопартизъм”.
По времето на патриарх Кирил в църковната йерархия навлиза ново поколение висши духовници, които ограничават влиянието на опозицията. Влиятелни обаче остават и явни противници на „народната власт”. Синодът полага целенасочени опити да защити и хвърлените в затворите и лагери свои събратя, като всяка година изпраща искане за тяхното помилване. През 1961 г. Българската патриаршия заедно с другите църкви от социалистическите страни се завръщат в икуменическото движение (международни църковни контакти), което открива перспективата за активизиране на международните контакти. Патриарх Кирил остава в историята и като книжовник, автор на поредица от книги за историята на Българската Екзархия и църковно-народните борби от 19 в. Същевременно той няма възможността да се противопостави на политиката на държавен атеизъм, която става все по-активна и повсеместна. Публичната видимост на Църквата е ограничена, някои от най-важните манастири (като Рилския) са национализирани, а редица църкви са превърнати в „паметници на културата”. Към средата на 60-те години за пръв път са въведени и ограничителните мерки за посещенията на църковните служби на Великден.
Въпреки възстановяването на Патриаршията и връщането в икуменическото движение една от основните тенденции е към провинциализиране на българския църковен живот, тъй като международните контакти са подчинени основно на политически, а не на църковни или богословски интереси. Патриарх Кирил умира на 7 март 1971 г. Символично за положението на църквата новината за неговата смърт е отразена с кратка бележка на последната страница на „Работническо дело”.
Патриарх Максим – от разкола до единството
На следващия ден след смъртта на патриарх Кирил Политбюро на БКП взема решение „за глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешкия митрополит Максим”. Номинацията му е посрещната с резерви от трима старши митрополити: Паисий Врачански, Йосиф Варненски и Пимен Неврокопски, които настояват първо да се възстанови църковната избирателна пирамида, а след това да се пристъпи към избор на патриарх. През 1971 г. това е нереалистично искане по две причини: първо, защото това ще повиши публичната видимост на църквата, и второ – защото църковните избори биха съвпаднали с проведения същата година референдум по новата „Живковска конституция”, последвани от граждански избори за Народно събрание.
Максим е представителен за новото поколение духовници, израснали през последните две десетилетия. На пръв поглед той трудно може да бъде сравняван със своите предшественици. Роден през 1914 г. със светско име Марин Найденов Минков, той завършва Софийската духовна семинария през 1935 г. и Богословския факултет през 1942 г. Подстриган за монах през 1941 г., той остава трайно свързан с Троянския манастир. През 1950 г. архимандрит Максим заминава като представител на Българската църква при Московската патриаршия. Завръща се в България през 1955 г., като на следващата година е ръкоположен за Браницки епископ, а до 1960 г. е Главен секретар на Св. Синод, когато е избран за Ловчански митрополит. На 4 юли 1971 г. той почти единодушно е избран и интронизиран за Български патриарх в присъствието на множество чужди делегации.
Патриарх Максим не може да се похвали нито с публично влияние, нито с образованието, международните контакти или книжовните амбиции на своя предшественик. Трагедията му се състои в това, че не е приет нито от „реакционерите”, нито от младите, „прогресивни духовници”. Силата му е неговия аскетизъм, който му позволява да устои на атаките през четирите десетилетия служение като патриарх.
Властта бързо се разочарова от него. Само година след избора му, през 1972 г., един от агентите на Държавна сигурност съобщава как в София „предпазливо се говори, че патриарх Максим не твърде сполучливо е заел патриаршеската катедра. Минавал за прогресивен и църковен човек, а много въпроси не разрешавал в този дух”. В следващите години недоверието към патриарха се задълбочава. Към средата на 70-те години той се оказва заобиколен от сътрудници на ДС, станали известни като „хунтата”, на които държавата разчита да прокарват нейните интереси в Синода. Тази група е подсилена от „сивите кардинали” – светски лица, приближени до църковната йерархия, които се ползват с огромно неформално влияние. На този фон влиянието си успява да съхрани последният „реакционен” митрополит от предходната епоха – Варненски Йосиф, починал през 1988 г.
Подобно на своя предшественик, патриарх Максим няма възможност да се противопостави на атеистичната пропаганда на държавата. Не може да ограничи административните репресии срещу редовите свещеници, а и насочената срещу църквата кампания за налагане на гражданските ритуали. Не може да спре и процесите на провинциализиране, които се задълбочават паралелно на активната икуменическа дейност, развивана изцяло под контрола на ДС. Но той има и своите малки победи – спасява от събаряне църквата „Св. Иван Рилски” в Перник, а в началото на 80-те се преборва и за ново издание на Библията, макар да не може да управлява начина на нейното разпространение.
Разделението от предходния период кулминира в разкола в Българската църква, започнал през 1992 г. и завършил през 2004 г. В началото си той има автентичен заряд, насочен към обновлението на Църквата, но много бързо той е овладян точно от тези митрополити, които са били най-приближените агенти на държавата в годините на комунизма.
Истинската сила на патриарх Максим започва да бъде разбирана от обществото едва в последните години на живота му. Тя се основава на монашеския му аскетизъм, направил го неуязвим за атаките на неговите опоненти в епоха, в която всички висши духовници са били обект на постоянни доноси. Единственото, в което могат да го обвинят, е в слабост или нерешителност. Силата му беше в търсенето и намирането на компромиса, в съобразяването с мнението на мнозинството. Това се потвърди и при скандалите от последните месеци от живота му – оповестяването на досиетата на сътрудниците на ДС сред висшето духовенство и обграждането на някои митрополити с „архонти”. Той предпочете да замълчи в името на единството, вместо да задълбочи проблема. Благодарение на тези негови качества след смъртта му за него се заговори като обединител на църквата. Предстои да разберем доколко настоящите митрополити ще успеят да съхранят това единство и да излъчат достоен наследник на екзарх Стефан, патриарх Кирил и патриарх Максим.
Публикувано във в-к Преса
