Николай Иванов е завършил богословие, занимава се с църковна дърворезба. От 2018 г. води курса по дърворезба в Софийската духовна семинария. Негови творби има в редица църкви и манастири в София и провинцията – в храмовете „Св. апли Петър и Павел“, „Св. Преображение Господне“, в академичния параклис на Богословския факултет „Св. Климент Охридски“, в Дивотинския, Кокалянския, Етрополския, Германския манастири, в манастира „Св. вмчк Пантелеймон“ в Агия, Гърция, и на много други места. Автор е на биографичната книга „Разкази за Божия човек“ за о. Димитър Вукадинов.

„Прочее, изкуството на живописеца е свещено занятие и съвсем не е такова, че да бъде осмивано…“

(Из деянията на Седмия вселенски събор)

Както Църквата има съвършено различни цели и основи на своето битие в сравнение със светските институции и учреждения, така и тези на църковното изкуство са различни от светското. Църковното изкуство цели да отдалечи човека от света и ежедневната суета, да го пренесе в духовния свят и да го направи поне за кратко гражданин на небето. Да му помогне да се успокои, да се вглъби и да се подготви за срещата с Бога в молитвата и тайнствата. То има трудната задача с материални средства да яви красотата на небесното царство и на победилата греха и прославена човешка природа. Не само припомня събитията от свещената история, но е и поглед към „живота в бъдещия век“, предвкусване на вечността. То произлиза от вярата и, подобно на нея, е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Църковното изкуство може да се оприличи на кандилото, което палим при молитва и което трябва да е така направено, че едновременно и да украсява храма, и да не привлича вниманието към себе си и своите създатели. Но с тихата си светлина да осветява ликовете на Христос, св. Богородица и светците.

В един вестникарски брой от 16 януари 2009 г. един епископ написа дълга статия, озаглавена „Критика и самокритика: архиепископ Серафим”. Дори само заради заглавието – критика и самокритика – мисля, че има място в темата, която обсъждаме в тази книга. Епископът описва голямата негативна промяна, настъпила в Събора на Йерархията на Гръцката църква (висшият ръководен орган на Гръцката църква) по времето на архиепископ Серафим.

В статията този епископ пише: „Той (архиепископът) установи в Църквата системата на едноличната власт“. С други думи наложи системата на диктаторския режим, която заимства от диктатора Йоанидис[1], негов учител и наставник в архиепископското достойнство. По принцип осемдесетте митрополити трябва равноправно да участват в управлението на Гръцката църква и да изразяват свободно и без усилие мнението си, в това число и критика. Никой от тях обаче не се осмели през тези близо две и половина десетилетия да спази клетвата си и да се подчини на съвестта си. Заповедта винаги идваше отгоре и всяко отклонение бе израз на крайно предателство… Втората диктаторска и изнудваща инициатива на Серафим беше окончателното заглушаване на Събора на Йерархията. За да не се чуват гласове и дори шепот на протест и за да не случи никога нежелателно обединение на синодални митрополити, които да му възразят, той отмени събранието и дебатите във върховния управленски орган на Църквата. Оттам нататък Йерархията заседаваше само когато се появеше необходимост от избор на митрополити. Заседанието продължаваше само един ден и само по една тема. Вратите винаги бяха плътно затворени и синодалните скамейки – пусти и бездейни…

За това до каква степен епископите и свещениците станаха държавни служители след като Хунтата им даде заплати, разполагаме и с правно становище. Макар лично да нямам нищо против Високопреосвещения владика Йеротей Влахос, понеже го смятам за един от добрите епископи на Гръцката църква, съдбата е такава, че трябва да го споменем отново. В продължение на години той имаше спор с игумена на манастира „Преображение Христово“ Спиридон за това, кой командва в тази епархия. По онова време отец Йеротей посетил един манастир в друга епархия. Игуменът му рекъл:

− Йеротее, запомни, че епископът е свекървата в монашеското семейство. Колкото по-добре разбереш това, толкова по-разсъдително и непринудено ще стане присъствието ти, когато посещаваш някой от твоите манастири.

Владиката Йеротей му отвърнал:

− Аз съм монахофил!

Игуменът попитал:

Когато през 1998 г. бях в Крит, във всички църкви четяха едно послание на критския свети синод, посветено на антихриста и числото 666. Смисълът му беше: „Не се страхувайте, ние сме вашите отци и се грижим за вас, нашите духовни чада. Когато дойде времето, ще ви кажем какво да правите. Тъй че сега не се безпокойте, доверете се на вашите пастири. Ние ви обичаме и няма да допуснем да се случи нещо лошо с вас. Като ваши бащи ние бдим над вас и няма да ви изоставим никога. В онзи час бъдем заедно”. Следващата неделя отново беше прочетено същото послание, че да го усвоят вярващите още по-добре.

Бях възмутен. Казах на свещеника:

− Как е възможно да четеш такова послание на хората? Та то е написано като за малки деца, най-много от началните класове. Това е една провокация към интелигентността на мислещите хора.

Свещеникът малко се замисли.

− Какво имаш предвид, кажи го по-ясно?

Елеонора Караиванска работи повече от двадесет и пет години в областта на християнското изкуство – иконопис и храмова стенопис. Завършва средното си образование в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ – гр. София, а след това и Художествената академия „Николай Павлович“, където се дипломира като магистър по стенопис в класа на проф. Тома Върбанов. Непосредствено след завършването си участва в екипа на професора си по изписване на два храма. Самостоятелната ѝ изява в храмовото пространство започва с изписването на храм „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“ в София през 2009 г., където работи с екип от колеги – Вера Върбанова, Ясен Иванчев, Петър Николов и Галин Паскалев. Ръководи проекта по изписване на  храм „Св. вмчк Мина“ в с. Каленовци, общ. Годеч, и параклиса „Св. Йоан Рилски“ към Минно-геоложкия университет в София. Работи в областта на иконописта от студентските си години. Изписала е олтарните икони в храмовете „Преображение Господне“ и „Св. Георги Победоносец“ в София. Нейни икони могат да се видят в храм „Св. Богородица – Живоприемен източник“ в кв. „Подуяне“, в академичния параклис „Св. Климент Охридски“ в Богословския факултет на СУ и много други храмови и обществени пространства, в частни колекции у нас и в чужбина. Член е на СБХ – секция „Монументални изкуства“. От 2016 г. води курс по иконопис към Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

 „Художникът закача акъла си на стената“

Дечко Узунов 

В академията, в специалност „Стенопис“, имахме двугодишно обучение по иконография, където изучавахме основите на иконографията, иконописта и стенните техники. Преподаваше ни един от изявените майстори в храмовата стенопис тогава – Асен Гицов, който наистина гореше в тази материя и този негов заряд успя да ме докосне. Изключително силно ме провокира технологията на иконата с нейната прецизност, древните рецепти за грундиране, лакови покрития и изобщо цялата патинирана мистика, с която това непознато за мен изкуство ме очарова. Занимавах се с голямо въодушевление, макар в същото време да имах оскъдни знания и възможности и никаква богословска подготовка. По-късно установих за себе си, че именно чрез иконописта Бог ме намери и въведе постепенно в християнството. След няколко години механична работа осъзнах, че ако ще се занимавам сериозно с иконопис, е необходимо да се задълбоча не само в технологията, но и в съдържанието.