Някъде към 1980 г. при стареца Ефрем дойде млад човек, съдия по професия. Намери го в кухнята да се занимава с обичайното ръкоделие – правеше печати за просфори. Вадеше печата от горещата тенджера с вода, която къкреше на огнището, и ги дълбаеше.
Мъжът се поклони и седна на близкия сандък.
- И така, какво имаме? – старецът обърна пронизващия си поглед към младежа.
- Имам проблеми, отче, различни проблеми.
- Колко често се изповядваш?
- Отче, – нерешително рече младежът, – аз не се изповядвам.
- Е, тогава проблемите естествено изобилстват.
- Но аз нямам какво да изповядвам!
- Ще ти кажа какво да изповядваш. Ще отидеш ли тогава?… Видял си момиче да минава по улицата и си помислил нещо лошо. Какво ще кажеш?
- Добре, отче, ще отида да се изповядам.
Той си отиде. След няколко месеца пак дойде.
- Добре дошъл, Евтимчо! Е, изповяда ли се?
- Да, отче.
- А изповедникът разреши ли ти да се причастиш? – попита той изпитателно.
- Каза ми да се причастявам на всеки петнадесет дена.
- А, добре – зарадва се старецът. И ни каза след това: „Разбрах, че момчето няма големи проблеми“.
Но младежът продължи разговора, като се оплака, че нямал време за молитва поради натовареността на служебната работа, която изяждала всичките му свободни часове.
Старецът се усмихна и продължи с практичен съвет:
- Ще ти покажа как да се молиш, а ти ми кажи дали можеш или не.
Той остави печата, който работеше, изправи се, изтръска стърготините от престилката си и както беше висок, белобрад, достолепен старец, приближи се до тенекиената мивка и рече:
- Сутрин е и ти ставаш от сън.
Старецът пусна водата и започна да мие ръцете и лицето си с обичайни движения, като повтаряше тихо и умилително: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме!“. Приближи се до кърпата и се избърса, като продължаваше същата молитва. После се обърна с ведрото си лице към младежа и попита настойчиво:
- Можеш ли да го правиш това?
- Е, мога, отче – обезоръжен призна той.
- Внимавай обаче – продължи старецът. – Ще го правиш всеки ден. Не един ден да, а друг – не. Защото, както пише авва Исаак Сириец, „… велика е силата на малкото усилие, когато е постоянно“ (Беседа 73).
- И още нещо, – добави старецът, след като отново седна и се приготви да продължи работата си. – В стаята, където съдиш, има ли икона на Христос или св. Богородица?
- Има.
- Добре, преди да започнеш да съдиш, ще се обърнеш и ще кажеш: „Иисусе Христе, просвети ме да не онеправдая никого от тези хора“.
И веднага попита рязко:
- Можеш ли?
- Е, да, мога, отче.
- Е, пък и аз не съм ти казал да станеш адвокат и да говориш с Господа! – завърши той със закачлива усмивка.
А на други хора, които бяха изправени пред семейни грижи, много задължения и пр., той винаги казваше: „Ако аз на ден кажа сто молитви в тишината на Катунакя (Атонски скит, т. е. монашеско поселение от отделни къщи, наричани килии, бел. прев.), а вие кажете три молитви в суматохата на града и на служебните и семейни задължения, ние сме наравно!“.
Попитахме го дали тази молитва не е малко дори за светските хора, а той ни отговори следното: „Ако човек свикне да си казва молитвата всеки ден, макар и за кратко, колкото време може, но всеки ден, полека-лека това ще се услади на сърцето му и винаги ще чака да дойде времето за молитва. И когато на сърцето му е сладко, човек естествено иска още“.
А младият съдия се вслуша в съвета на стареца и лека-полека толкова много обикна молитвата, че един ден дойде и го помоли за благословението му да живее като монах на Света гора, което се случи за голяма радост на всички нас.
* Откъс от книгата: Γέροντας Εφραίμ Κατουνακιώτης. Έκδοση Ι. Ησυχ. „Άγιος Εφραίμ“, Κατουνάκια Αγίου Όρους 2000.
Превод: Иван Ж. Димитров
