Степените на вярата
Различни са степените на вярата. Както тялото преминава през три възрасти – юношество, зрялост и старост, така и душата минава през три възрасти: начало на вярата, утвърждаване в нея и, накрая, съвършенство на вярата. Това изобразява св. апостол Йоан в първото си послание: Пиша вам, деца,… пиша вам, момци,… пиша вам, бащи… (срв. 1 Иоан. 2:12-14).
В първата степен, когато душата започва да вярва, тя се ражда в Христос. Тогава умът още не е в състояние да си изясни Божиите τайни, да разбере евангелското учение цялостно, в пълнота, във всички негови противоположности на земните закони и представи. Със своята детска отзивчивост обаче душата вече започва да чувства безпределната любов на Спасителя и да Му се отдава с доверие, като усеща потребност от ласка, утешение, жалост и родителска топлина.
На втората степен душата вече придобива сърдечно убеждение в истината на Евангелието, в това, че спасението на човечеството се случва така, както проповядва Евангелието, и че друго спасение няма и не може да има, освен в Господ Иисус Христос. Това убеждение идва след осъзнаването на собствената човешка немощ и неизбежността на осъждането за миналия греховен живот. Църквата, тайнствата, всичко вечно и блажено, неизяснимо на думи, става най-скъпо.
Така душата възприема образа на съзрелия отрок в Христа: познал себе си, повярвал със сърцето и ума си в Сина Божи, утвърдил истините на вярата в съкрушеното си сърце, възродено за нов живот чрез божествената благодат, надяващ се единствено на заслугите и милосърдието на своя Спасител. Човек започва да вярва съзнателно. А защо? Защото вярата е дар от Светия Дух и благодатта прониква само в съкрушеното сърце, макар и още неочистено, порочно и пълно със страсти. Самата тя изгаря и очиства всичко това, преобразявайки личността по чудесен начин.
Преди всичко от очите на човека сякаш пада завеса. В един миг се отваря разумът, който с яснота и мъдрост започва да различава всичко духовно, оживялото сърце се изпълва с духовна радост. Тази радост в Господа, в благодатта веднага придобива висша цена, огромно значение в самия човек и се явява неотразима потребност, жажда за непрестанно усещане на тази сила, мир, любов и всеопрощение, които се даряват чрез благодатта.
Тяхната загуба или временното им изчезване вследствие от това, че поради нашата нечистота и греховност благодатта ту се отдръпва, ту отново се приближава, причинява непоносима скръб. И като разбират причината за тази тежка промяна, душата, умът и сърцето започват жестока битка със страстите и изкушаващите паднали духове.
Тази невидима битка с кратки прекъсвания в дните на благодатното състояние продължава до утвърждаването на човека в третата степен на вярата, когато, постепенно укрепвайки с Божията помощ, той придобива съвършенство на вярата и непрестанна молитва като потребност за безспирно движение на духа.
Христовата Църква
Мнозина християни са лишени от даровете на Светия Дух заради своите грехове. С какво обаче ще се оправдаят, че не са придобили благодатните дарове, след като имат на разположение толкова средства?
Наистина е за учудване, че се намират християни, които живеят и умират без благодатта на Светия Дух. Какво ли не е направила Божията премъдрост, за да може всеки не само да придобие, но и да не избегне Духа на благодатта! Тя е създала за това цял нов, благодатен свят – Църквата Христова.
Св. Църква ни взема от ръцете на родителите в първите дни и ни възражда чрез вода и Дух в тайнството Кръщение.
С възрастта се увеличават и средствата за спасение. Св. Църква дарява на всекиго в словото Божие духовна светлина, в тайнствата – духовна храна и лечение. В Църквата, казват св. отци, има такава манна за всички, каквато няма на самото небе. Това са Тялото и Кръвта Христови.
Тялото и Кръвта Христови могат ли да бъдат без Христовия Дух? Нима има болест или падение, от което покаянието и изповедта да не могат да ни вдигнат?…
Целта на християнския живот
Ако помним, че имаме от Бога нашето битие, сили, чувства, разум, сърце, воля; че получаваме от Господа всичките многобройни блага и можем да бъдем участници в блаженството и вечния живот в Неговото небесно царство, то не бива да се съмняваме, че целта на всекиго от нас е да служи на Бога и да прославя Създателя.
Всички науки и изкуства имат своя цел и свой край, казват св. отци. Земеделецът търпи жега и студ, труди се неуморно, разорава земята, за да я очисти от всеки страничен боклук и да я направи плодородна. Той е убеден, че иначе няма да постигне обилна жътва, с която да издържа себе си и да умножи своето богатство.
Така и нашето подвижничество има своя цел и свой край, заради който неуморно и с удоволствие се трудим. Не ни отегчават постите, радват ни дългите бдения, не ни плаши недостигът във всичко, нито дори ужасите на пустиножителството. Краят на нашия подвижнически живот е Божието царство, а целта – чистотата на сърцето. Св. апостол Павел учи: Вашият плод е светост, а краят – живот вечен (Рим. 6:22)!
Превод: Радостина Ангелова
* Из сборника „Твърдост на духа"; източник: www.azbyka.ru
