Мобилно меню

4.9803149606299 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (254 Votes)

303533.pЕдин разговор с игумена на светогорския манастир „Дохиар“ архим. Григорий († 2018 г.)

Старецът е роден на о-в Парос, един от Цикладските острови в Егейско море. От малък се посвещава на монашески подвиг – първо в манастир на родния си остров, а после – на о-в Патмос. Духовно чедо е на забележителните старци Амфилохий Макрис († 1970 г.) и Филотей Зервакос († 1980 г.). По времето, когато започна възобновяването на атонското монашество през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, йером. Григорий идва с група монаси на Атон и се заселват в „Дохиар“. По това време обителта е с малко на брой братство, съставено от престарели монаси, живеещи, както дотогава повечето атонски манастири, идиоритмено („по свой ритъм“, т. е. не-общежително). През 1980 г. с решение на Вселенската патриаршия, под чиято юрисдикция е Света гора, обителта е върната към общежителния устав и йером. Григорий е избран за игумен. Под негово ръководство манастирското братство се обновява качествено и количествено, сградите се ремонтират. Архим. Григорий беше забележителна духовна личност, мъдър наставник, умел ръководител във вярата и подвижничеството. Увлекателен събеседник, той беше и изкусен автор на книги, които разкриват същността на монашески живот, илюстрирана през живота на забележителни подвижници на 20 в. Изключително наблюдателен и вещ в духовното ръководство, той имаше чувствителна душа, умееше да откликва на съкровените търсежи на монаха или поклонника. Говореше прямо, понякога се изказваше рязко, никога не спестяваше истината. Затова всички го обичаха и идваха при него за съвет, а тези срещи преминаваха в продължителни монолози от негова страна. Старецът обикновено преминаваше от тема на тема, сякаш отгатвайки незададените въпроси на слушателите си. Такъв един разговор с монаси и миряни е записан във видеоклип, чийто превод предоставяме на читателите на „Двери“. Записът започва някак рязко, но не е трудно да се проследи мисълта на стареца.

Източноправославното монашество е било земеделско монашество. Не е имало фирми, не е имало бизнес. Монасите са обработвали земята и от това са живеели. Сега обаче нямаме земи (е, малко само), но не ги изоставяйте. Ръчният труд е благословен, но не трябва да стига до търговски размери, до търговия.

Един юнак – наричам го юнак, защото е офицер в армията – отишъл в един женски манастир и там пели с един друг човек. После пожелал да вземе нещо за детето си от т. нар. изложба (в гръцките манастири, за да се заобиколят законовите разпоредби за търговската дейност и плащането на данъци, магазинчетата за книги, религиозни предмети и сувенири се обявяват като манастирски „изложби“, откъдето можеш „да си вземеш“ нещо, като „оставиш дарение“; това е прикрита форма на търговия, но се толерира от държавата, бел. прев.), каквито има навсякъде – по-добре да ги нямаше, ама!... И се оказало, че нещата там ги дават на тройно по-висока цена, отколкото при нас. А той ходи там да пее безплатно и то от далечно разстояние. Но как не рекла тази калугерка: „Ето, вземи това – за благословение на детето ти!“?

Прониква навсякъде този червей на търговията. Хората винаги търсят да си вземат нещо за благословение – една книга, нещичко да вземат от манастира. Но сега стигнахме до положението да се продават и баници, и не знам какво още. Например, слагат етикети, че продават тяхно вино, а знам, че те нямат лозя. Поставят фирма за вино, а нямат лозя. Носят и тук и оставят бутилки с такива манастирски етикети, а аз знам, че тези манастири нямат лозя. Има някои неща, дето изискват малко да се оправят. Да не изпадаме дотам! Монашеството по начало трябва да е бедно, винаги да е бедно! Св. Теодор Студит казва:

- Когато ще облечеш едно расо, първо го остави три дена отвън пред килията ти. Ако никой не го хареса и не ти го вземе, тогава ти го вземи и го носи.

Харесаха ми някои неща при – така да ги нарека – последните тукашни подвижници. Когато им донасяха някои неща, те не ги взимаха, не ги задържаха за себе си. Например блаженопочиналият старец Паисий казваше:

- Че какво, супермаркет ли ще отварям тук? Какво да ги правя аз тези неща?

Не искаше, не взимаше нищо, което няма да му е непосредствено нужно. О. Ефрем от Катунакя, ако му напишеше писмо и го попиташе: „Какво искаш да ти донеса, като дойда?“ – връщаше писмото обратно. Не искаше нищо да му се носи. Но има и една много хубава история, която ми разказа един старец-отшелник. Една зима отишъл в килията му един стар румънец, който живеел в килия наблизо, в Каруля, мисля. Бил облечен с една жилетка – с хиляди дупки. Видял го старецът, че целият трепери от студ, затова му подал една своя жилетка, която съвсем наскоро му изпратил някой, и рекъл: „Махни твоята жилетка, ето, облечи тази, за да се стоплиш“. Старчето облякло жилетката, посгрял се, а домакинът го попитал: „Какво друго мога да ти дам?“. Онзи носел една стъклена бутилка с отчупено гърло и му рекъл: „Ако имаш да ми сипнеш малко зехтин, цял месец зехтин не съм слагал в яденето си“. Старецът отговорил: „Добре, остави това шише тук“. И му дал една здрава бутилка зехтин. Преди да си тръгне обаче старчето свалил новата жилетка и я оставил. Домакинът го попитал: „Ама защо я оставяш?!“. А онзи отвърнал: „Виж, на мене тя няма да ми трябва. И ще си взема моята стара жилетка“. Наистина, след месец старчето се поминало и така жилетката не му потрябвала.

Трябва да запазим традицията, както сме я наследили от египетското монашество, от зараждането на монашеския живот. Разказват как на един монах-пустинник много му се прияло грозде и Бог му изпратил един грозд. Преди обаче още да го докосне, монахът си помислил: „Може би на събрата, който е наблизо в съседната постница, също му се е прияло грозде?“. Говорим все пак за истинска, за египетската пустиня! Тогава той взел грозда и го занесъл на съседа. И онзи монах обаче разсъждавал по същия начин и така гроздът обиколил целия скит, докато вечерта се върнал при първия монах. Никой не докоснал грозда!

От такова монашество имаме нужда днес – не от монашество, което да събира блага. Каза ми един за някого си, че онзи бил като богаташ, т. е. имал много пари, но ако беше беден монах, нямаше да се чувства така. Трябва да запазим бедността – онази от Витлеем и от Назарет. Св. Йосиф работел нещо там като дърводелец, правел едно-друго и имали колкото да се изхранват вкъщи. Бог не допуснал той да развие търговия. Макар че е ходил в Египет и е научил как може да забогатее, но не го е направил. Защото богатството те отклонява от целта и носи грижи, големи грижи. Един манастир не може да се развива духовно, ако монасите са впрегнати в производства и от сутрин до вечер работят, та манастирът да трупа приходи. Това не може да е манастир – това е предприятие. Добре, ще проявявам послушание, ще седя на компютъра, ще натискам клавишите и ще гледам откъде може манастирът да получи едни или други приходи, в какво да инвестираме, какво да предприемем. Тогава с манастира е свършено! Манастирът трябва да е: да изкарваш, колкото ти е нужно за днешния ден – само колкото ти е нужно да преживееш. Мнозина ме питат тези неща (в Дохиар, бел. прев.) как са построени. Не знам! И в метоха в Сухо̀ (голямо село на 45 км. северно от Солун, с предимно българско население, бел. прев.) как са построени – не знам.

Преп. Мелетий в Китерона (основател на едноименния манастир в северозападната част на регион Атика, бел. прев.) не е приел императорската помощ, а с ръцете на самите монаси са построили обителта, отказал е обаче царската помощ.

Ще речете: Света гора е място, отдалечето от света, манастирите имат много нужди. Имаме нужди обаче не защото сме далече от света, а защото манастирите са били изоставени за дълги години. Но доколкото е възможно, трябва да сме много въздържани в придобиването на каквото и да било. Не може цялата култура на днешния свят да я вкараме тук.

И за посрещането на поклонници – да, посрещаме ги, но предоставяме и много удобства, които съблазняват външните хора. Защото много от поклонниците нямат такива удобства вкъщи. Как да не се съблазнят?

Хората не са лесни, разбира се. Ако не ги посрещнеш, както трябва, ще рекат: „Калугерите са негостоприемни“. Ако пък им предоставиш повечко удобства, си казват: „Калугерите добре си живеят тука!“.

Иска се много внимание – да се намери мярката. А и когато говоря с някого, който е дошъл от света, трябва много да внимавам: нито да го изправя до стената като престъпник, но и нито да си тръгне с впечатлението, че всичко му е наред. Защото не е наред. Не е наред! Живеем в много трудни години – и ние, монасите, и вие, миряните. Но трябва и много да внимаваме върху себе си.

Казваше майка ми, Бог да я прости, че като отидеше за изповед в близкия до селото ни манастир, си идвала огрижена. Ние уж редовно и строго постехме, през Великия пост олио ядяхме само в събота и неделя, а тя разказваше:

- Като отида до манастира, заставам отвън – не мога да вляза, без да ме поканят вътре, не е редно. И гледам на портата едно младо калугерче, ама слабо, слабо – вените на ръцете му изпъкнали от пост, от въздържание. То нашето постене ли е, момчето ми?!

Значи, тя се връщаше замислена за нужния християнски подвиг – в това, което виждаше тя в манастира, нямаше и следа от лесен живот. А как тук при нас ще дойде един поклонник и ще види меките ни ръце, пухкавите ни длани? Аз като хвана ръката на един човек, веднага разбирам: работи ли той или кара лесен живот. Но не е редно да установя, че ръката на поклонника е по-загрубяла от труд от моята.

Моят старец казваше: когато другият, външният човек види един монах, този дори нищо да не му каже, само от изнуреното му тяло ще трябва да разбере, че това е човек на труда и на подвига, а не на лесния живот. Ще рече, че самият външен вид на монаха трябва да е една проповед за другите. Не да се опитваме с различни приказки и похвати да убеждаваме хората, че ние, монасите, живеем в подвижничество. Св. Василий Велики казва, че лицето на монаха трябва да е восъчно, т. е. да има цвета на восък, а не да е червендалесто.

Ние, всички монаси на Православната църква, имаме нужда от обновление, от един нов начин на живот. И това е нужно не за мене, а за евангелизацията на хората. На хората са им омръзнали думите. От Атон непрекъснато излизат навън монаси и говорят за монашество, за подвиг, но хората от това не се поучават, ако не видят подвижническия вид на монаха. Хората не се поучават от приказки. В никоя друга епоха не сме имали толкова много богослови, толкова много изучени клирици, но и в никоя епоха не сме имали такъв срив на живота на православните християни.

Онзи ден след вечерната събрах десетина поклонници и им рекох:

- Седнете тук сега да поговорим. Св. Йероним една година в нощта на Христовото Рождество се молел във Витлеемската пещера така: Господи, какво да Ти дам? Какво да Ти поднеса? Земята Ти поднесе тази пещера, ангелите Ти дариха химните си, хората Ти поднесоха св. Богородица, пастирите се удивиха на чудото, мъдреците Ти поднесоха дарове, а аз какво да Ти дам?

И чул един глас, който му казал:

- Йерониме, греховете си да Ми дадеш!

Това само иска Бог от нас – да оставим греховете си.

И започнах да ги питам:

- Прелюбодействал ли си?

- Да!

- А ти?

- Да!

- А ти?

- Да!

- Е, тогава поне това оставете тук, на Света гора! Греховете си оставете и получете прошка на греховете си! Само като получим прошка на греховете си, ще можем да живеем, не можем по друг начин да сме живи. Живея, защото съм получил прошка на греховете си... Ако нямах тази прошка на греховете, нямаше да мога да живея.

Простете ме, но съм вече 75-годишен и не искам нищо друго от монасите си, а само да поддържат благословеното смирение и да живеят без да се показват. Ако Бог поиска, Той ще ги покаже на света. Видяхме го в житието на св. Евгения: напуска дома и родителите си, които били езичници, преоблечена като мъж отива в мъжки манастир, живее там в пълна неизвестност, но Бог пожелал да я доведе до просияване в святост. Защото тя вървяла по пътя на смирението, на неизвестността. Защо се стремиш сам да се покажеш на света? Това е страшно падение, по-страшно от онова на Денница. Нали ние сме тръгнали по пътя на себесмиряването и на неизвестността? Защо да се опитваме да се покажем на света?

Извинете ме, увлякох се и казах много неща. Но това е моето верую, това е начинът, по който искам да живея, по който се опитвам да живея. Още душата ми ридае, че от онова незначително нещо, дето бях на Патмос, се оказах игумен в Света гора. Още ридае душата ми!...

Превел: И. Ж. Д.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69fc3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата