Ако празникът на Петдесетница се смята за рождения ден на Църквата, то денят, посветен на Светия Дух, ни напомня във всяко едно отношение за основния принцип, който превръща група хора в Църква – възстановяването на общуването между Бога и човека и между самите хора. Този основен принцип обобщава по най-добрия начин кондакът на празника:
„Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова всички, затова и единогласно славим Всесветия Дух“.
Историята, към която препраща този химн, се съдържа в Глава 11 на кн. Битие и представлява последния стадий в дългия път на падението, който човекът е следвал в опита си да стане независим от Бога. Става дума за процес, който е живо описан с ярки образи в първите единадесет глави на кн. Битие и който се характеризира с поредица от разпаднали се отношения, резултат от разпадналите се отношения между човека и Бога.
Всеки път, когато човек се опита да бъде равен на Бога, било чрез придобиване на морална автономия (вкусването на забранения плод, Бит. 3:1 сл.) или чрез биологично подобрение на вида си (брак на свръхестествени същества със земни жени, Бит. 6:1), или чрез технологичен прогрес (изграждане на свръхвисоката Вавилонска кула, Бит. 11:1 сл.), той преживява нов срив в отношенията си с ближния: разрушават се отношенията между мъжа и жената (Адам и Ева), между братята (Каин и Авел), между баща и син (Ной и Хам) и накрая се стига до пълен разпад на обществото – неспособност за разбиране и помирение.
Но Бог не изоставя творението Си нито за миг и създава условия за възстановяване на отношенията между човеците и Бога, търсейки хора, които ще се съгласят да работят с Него за тази цел. Този непрекъснат интерес на Бога за възстановяване на общението, който е описан в множеството ярки образи и блестящи истории в Стария Завет, е особено изразително обобщен в Притчата за изгубената овца и в призивите на Иисус за прошка, които са евангелското четиво на празника (Мат. 18:10-20).
В Глава 18 от Евангелие според Матей се съдържат слова на Иисус, отнасящи се до образуването на Църквата. С тези Свои думи Иисус насърчава учениците Си да създадат общност, която подкрепя честния диалог между своите членове и отказва да мълчи, когато нечие поведение вреди на другите, като същевременно защитава слабите или уязвимите, давайки им възможност да се чуе техният глас. За да стане Неговият интерес към слабите и уязвимите членове на общността още по-видим, Той завежда едно дете сред слушателите Си, говорейки след това с особено тежки думи срещу онези нагласи и практики, които възпрепятстват духовното развитие на „децата“ на Бога, независимо от реалната им възраст (18:1-9).
Интересът на Бога към света не се ограничава само до онези, които мислят, че са близки с Него, които смятат, че имат привилегирована връзка с Него, а включва всички – слаби и силни, важни и незначителни, дори и заблудените (18:10-11).
Иисус подчертава този неизменен интерес на Бога да не загуби нито едно човешко същество с риторичния въпрос към слушателите Си: „Как мислите? Ако някой има сто овце и една от тях се загуби, няма ли да остави деветдесет и деветте в планината, за да тръгне да търси изгубената?“ (18:12).
Показателно е, че Иисус не казва нищо за причината, поради която се е изгубила овцата. Няма значение дали е била непокорна, дали стадото я е прогонило или нещо друго; важно е само, че се е заблудила и трябва да се положат всички усилия, за да се присъедини към стадото.
Бог винаги прави първата крачка и очаква реакцията на човека. Както Бог прощава на човека, така Той очаква и човекът да прощава на своя ближен. Иисус говори за това веднага след Притчата за загубената овца. Прощавайки на ближния си, човек подражава на Бога и това е една голяма стъпка към възстановяване на общуването.
За да постигне това обаче, не е достатъчно човек да приеме Христовото учение. Той трябва напълно да се промени, да стане нов човек, да стане отново дете, което започва от началото. Такова възраждане не е лесно за човека и именно в този момент идва на помощ Светият Дух. Както бебето, когато се роди, напълно променя начина си на живот, така и възроденият от Светия Дух човек изпитва напълно нов опит и преживявания. Точно както животът на бебето, когато се роди, престава да зависи от пъпната връв на майката и се научава да живее от собствените си способности и избори, по този начин и човекът, прероден от Светия Дух, престава да определя своето съществуване въз основа на своите биологични нужди и индивидност и се учи да живее във връзка с Бога и с другите. Но тази връзка с Бога не се постига чрез правен процес на възстановяване на отношенията, нито с моралното усъвършенстване на индивида, а чрез съгласието на човека в него да дойде Светият Дух, Който ще обнови напълно живота му, умъртвявайки стария човек, за да се роди новият, Христос.
Без това обновяване на човешкия живот няма Църква, а просто събрание на вярващи хора, всеки от които се моли за себе си, умолява Бога за своите нужди, напълно безразличен към нуждите на другия, който стои редом с него. По този начин човек постига единствено илюзията, че Бог го чува. Но Божият план за света не е да обслужи и спаси някои добри християни, а е спасението на цялото човечество. Затова Христос уверява Своите слушатели, че само чрез възстановяване на връзките помежду си те ще постигнат и истинска връзка с Бога: „Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (18:19-20).
Именно в това се състои делото на Светия Дух в Църквата. Той е Бог, Който е сред хората, когато се съберат в името на Христос, за да помолят Отца да възстанови общността между тях. Единственото условие е хората да приемат Бога помежду си.
Превод: Златина Иванова
* Източник: Ромфеа
Проф. Милтиадис Константину е преподавател по еврейски език и Стар Завет, бивш декан на Богословския факултет на Солунския Аристотелев университет, носител на офикията „велик учител на Евангелието“ на Вселенска патриаршия (бел. прев.).
