Религиозната самодостатъчност като пречка за истинската връзка с Бога

Според Преданието на Православната църква периодът на Триода представлява етап от духовната борба, през който вярващите се подготвят с покаяние, молитва и пост за големия празник на Пасхата.

Началото на утвърждаването на този подготвителен период трябва да търсим в края на 7 в. – епоха, когато основа и извор на вдъхновение за църковната химнография представлява една сравнително малка книга (около петнадесет страници), която идва от първите векове на християнството. Тази книга е наречена „Оди“ (Ὦδαί) и представлява сборник от девет песни, разказващи за важни библейски събития. Например, първата песен е посветена на излизането на израилтяните от Египет и преминаването на Червено море, а втората – на предаването на плочите на Закона от Бога на Моисей. Третата песен съдържа молитвата на Анна, която е била бездетна, но се е удостоила да стане майка на последния съдия – Самуил. Четвъртата, петата и шестата песен съдържат молитвите на пророците Авакум, Исаия и Йона. Следващите две – седмата и осмата, разказват за мъченичеството на тримата младежи във Вавилонската пещ, а деветата песен съдържа молитвите на св. Богородица и Захария. Вдъхновени от тези песни, химнографите започват да съставят химни, основани на техните теми. Нарекли са ги „канони“ и първоначално те започват да се употребяват в богослужението на Йерусалимската патриаршия. Оттам, в началото на 9 в., се пренасят в Константинополската патриаршия и оттам се разпространяват в цялата Църква. И до днес каноните с девет или осем песни лежат в основата на богослужебните последования, като втората обикновено се пропуска. Докато обаче през цялата година се изпълняват пълните канони, в периода от Неделята на митаря и фарисея до Велика събота се изпълняват канони от само три песни, затова и периодът се нарича „Триод“.

Тъй като основната цел на този период е подготовката на вярващите, за да отбележат те по най-подходящия начин Пасха, библейските четения са подчинени тъкмо на тази цел. Докато обаче очакванията са тези текстове да дават примери за благочестиви и добродетелни хора, както подобава на въпросния период, човек с изненада установява, че това, което се случва, е точно обратното. Евангелският откъс в първата неделя е посветен на един от най-грешните хора по времето на Христос – митаря, а централната фигура на следващата неделя е един безпътен син. След това, на Месни заговезни, се чете страшната притча за Съда, където Христос се явява да съди хората по критерии много по-различни от тези, които обикновено са характерни за благочестивия човек. А текстът в неделята на Сирни Заговезни разказва как Христос критикува начина, по който постят благочестивите от онова време.

И по-конкретно главните действащи лица в Притчата за митаря и фарисея могат да се разгледат като архетипи: от едната страна е фарисеят, примерът за благочестие и строго спазване на Закона, а от другата е един митар, представителен пример за разложението сред държавната бюрокрация и общественото управление за всички епохи. Както от текста на притчата, която е включена единствено в Евангелие според Лука (18:10-14), така и от съдържанието на текстовете, четени през следващите недели, става пределно ясно, че за християнина благочестието има съвсем различен смисъл от този в останалите религии. За християнина е важно не толкова какво прави, колкото как и най-важно – защо го прави. Поглеждайки към главните действащи лица в тази притча, ние установяваме, че те правят едно и също – молят се в храма. Само че го правят по съвсем различен начин.

Първият стои изпълнен със самоувереност в центъра на храма, изброява делата си и усеща несравнимо превъзходство в сравнение с другите, които той смята за грешници. Обратно, вторият, съкрушен от своите грехове, стои настрана и се удря в гърдите. Няма какво да покаже на Бога освен греховете си. И тъй като не може да изброи нито едно добро дело, цялата му молитва е една фраза: „Боже мой, прояви милост към мене грешния“.

И тук възниква въпросът „защо“ се прави това. Първият човек в притчата се моли Бог да потвърди и признае неговата безспорна добродетел. Той е толкова убеден в нея, че не чувства дори нужда да поиска това от Бога. И обратното – вторият се моли, защото осъзнава греховността си. Признава злото, което е извършил, но същевременно и всесилието на Бога, Който може да му прости и да го спаси.

Краят на притчата изненадва всички. Иисус заявява ясно, че е чута само молитвата на втория. И двамата са вършили едно и също: молили са се. Различното е начинът, по който правят това, и целта, заради която го правят. Иисус обвинява първия не заради благочестието му и последователното спазване на религиозните задължения, а заради начина, по който се моли и за това, което цели с молитвата си. Съответно, той не хвали втория за греховния му живот, а за начина и целта на молитвата му.

Следователно, християнинът бива съден не просто заради своите добри или лоши действия, а главно заради начина, по който върши което и да било добро дело, и заради намеренията, с които го върши. Това е посланието на Първата неделя от Триода. Послание, което показва, че в християнския живот няма константи. Християнинът никога не е сигурен за него. Всичко се променя и оценката на нещата зависи от фактори, които само съвестта и живата му връзка с Бога могат да определят. Няма правила, които, ако следваш, ще се спасиш, а ако не следваш – ще бъдеш осъден от Бога. Зад всяко действие, дори и най-доброто, най-благочестивото и добродетелното, като черкуването, молитвата, поста, милостинята християнинът трябва да търси как и защо. Защо ходя на църква, защо се моля, защо давам милостиня. Когато черкуването, например, не е съпроводено от желанието за създаване на истинска връзка с Бога, а има за цел да предразположи Бога така, че на човека да му върви добре в работата, тогава то не е християнско дело, след като крие едно езическо разбиране за Бога.

Както отбелязва св. Григорий Паламà, „митарят, … бидейки неправеден, е оправдан. А фарисеят, … бидейки праведен, е осъден“ (PG 151, 29A). Това означава, че критериите на Бога не действат според религиозната логика. Оправдаването на митаря разкрива, че правосъдието на Бога не бива никога да се разбира като съдебен акт, а като действие на любовта към човека, който се обръща към Него.

Истинският християнски живот, следователно, предполага ежедневна проверка на съвестта, като християнинът подлага всяко свое действие или дори мисъл на най-строг контрол. За тази необходимост от проверка на действията ни говори и апостолското четиво на деня от Второто послание към Тимотей. Като напомня на своя ученик трудностите в християнския живот, апостолът го предупреждава за капаните, които съществуват, и за опасностите, които могат да го заблудят. Той го съветва: „Но ти пребъдвай в това, на което си научен и което ти е поверено, като знаеш от кого си научен; пък ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса. Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата“ (3:14-16). Ако следваме съвета на апостола, ако свикнем да изследваме със защо всеки наш ден, всяка наша мисъл или наше действие, със сигурност ще се изправим пред огромни трудности, но скоро ще открием, че целият ни живот е придобил един съвършено различен смисъл.

Превод: Златина Иванова

* Κονσταντίνου, Μ. „Η θρησκευτική αυτάρκεια ως εμπόδιο αληθινής σχέσης με τον Θεό“ – Orthodoxia.info (бел. прев.).