Защо губим радостта си след Празника
Въпросът „какво да се прави“ възниква у мнозина, да не кажа при повечето хора. Как да запазим благодатта, която, както ни се струва, сме придобили по време на Великия пост, да не разпилеем състоянието на радост, която сме почувствали по време на Великденската служба? Как в крайна сметка да продължим да пребиваваме в Христос, ако по време на поста и Страстната седмица като че ли сме стигнали до нещо такова?
Защо се нуждаем от Бог от време на време
Тези въпроси възникват всеки път след Страстната седмица и Великден, а после се започва с пътувания до вилата, барбекюта, отпуски, гости и настъпва времето, когато можем „да му отпуснем края“, както се изразяват някои. В това няма нищо лошо. На всички отговарям по един и същи начин: „Нищо не може да попречи на човек да пребивава в Христос“.
Струва ми се, че има един нюанс, който не се разбира от нас правилно докрай. Ние сме сигурни, че постът ни учи да пребиваваме в Христос. Но той има съвсем друг смисъл. Пребиваването в Христос в Църквата не е само времето на пости. Пребиваването в Христос е тъкмо целта на християнския живот, нашата ежедневност, всекидневният ни живот според Евангелието.
Когато си поставяме за задача пребиваването в Бог, и то най-вече по време на пост, нейното изпълнение неминуемо се отлага. Достатъчно е да се вгледаме в собствения си живот, за да разберем – ние се нуждаем от Бог от време на време. Има периоди, когато той някак си ни е особено необходимо и важен за нас. А друг път изобщо не ни е важен. Много лесно забравяме за Бог, но е страшно да си представим, че Бог дори за миг ще забрави за нас.
Бог се нуждае от човека постоянно, винаги. Дори в ада сме Му необходими.
Христос слиза в него, защото Му е нужен всеки от нас дори в най-дълбокото на ада. Съвсем наскоро на Разпети петък чухме, че Христос, като не намери на земята Адам, слезе в ада, за да го търси там: „На землю сшел еси, да спасеши Адама: и на земли не обрет сего, Владыко, даже до ада снизшел еси ища“.
Човек, който се нуждае в Бога от време на време, не бива да се учудва какво се случва с него след Пасха. Не бива да се учудва, че се отдалечава от Христос. Да живееш, като посветиш поста на Бог, като му отделиш просто някакво време, не е правилно, както не е правилно да смяташ „пребиваването в Бога“ за упражнение, на което отреждаш само времето на Великия пост.
Християнският живот е труд и желание да пребиваваш в Бог постоянно. Да, може и да не се получи, може да не се получи по всяко време, дори в Светлата седмица. Ще имаме несполуки, нещо повече – ние направо не успяваме да го направим. Обаче в това няма нищо страшно, просто би било добре веднъж да разберем, че толкова много се нуждаем от Христос, както ние сме нужни на Него. Ние на Него. Добре би било да подреждаме така живота си, че от година на година, от ден на ден жаждата за Бог и желанието ни да пребиваваме в Него да станат естественото ни състояние. Тогава няма да се страхуваме, че ще Го загубим, ако си организираме барбекю на вилата или се отпуснем в приятна компания, защото пак ще си бъдем с Бог.
Ако се нуждаем от Него винаги, значи винаги пребиваваме в Него. Ако у нас се е зародила жаждата за Бог, значи няма къде да се денем. Ако искаме да бъдем с Него, значи ще бъдем с Него. Най-важният въпрос не е как да останем в Христос, а какво е за нас да бъдем с Него!
Бог не ни кара да се причастяваме
Някои се питат защо да се причастяват на Великден и в Светлата седмица. Аз отговарям – не е нужно. Изобщо няма такова задължение. Бог не ни кара да се причастяваме. Бог всеки път само ни призовава, нас, които идваме на Божествената литургия, да направим това.
Всеки път се учудвам, че в храма ни на Цветница има 350 причастници, за Великден 500, а след седмица само 100. Какво става с хората? Защо изведнъж причастието се оказва ненужно и непоискано от тях? Обикновено ми отговарят така: „Ами нали вече се причастих.“ И това е най-вярното свидетелство колцина „искат“ да пребивават в Бог, доколко се „нуждаят“ от Христос.
Църквата е мястото, където се учим да пребиваваме в Него. „В храме славы Твоея Господи стояще, на небеси стояти мним“, казваме на утренята. Като произнасяме „Вярвам в единна, свята, съборна и апостолска църква“ често си представяме образа тъкмо на земната Църква, в която като цяло е трудно да вярваш, защото всичко земно е тленно.
Патриаршиите, юрисдикциите, земната църква са временни, макар и най-разбираеми и очевидни за нас. Другата Църква, уви, не виждаме. Уви, по-важни и по-принципни са ни каноничните въпроси и проблемите на автокефалията, а не евангелските заповеди, с които единствено може да се определя вътрешният живот на Църквата.
С какво е свързано това? Само с възприемането ни на Църквата като потребители. Научихме се да я използваме за своите нужди и цели, като я смятаме за нещо благочестиво и правилно.
Като следствие от това се отнасяме към Евхаристията и другите тайнства като към функция, тоест нещо, което благочестиво мога да използвам лично за себе си. Да, звучи ужасно, но е точно така.
Когато искаме да използваме нещо, то от само себе си спира да ни бъде нужно. Нужна става ползата, която можем да извлечем. И ето че използваме тайнството на изповедта като пропуск за причастието, а кръщението като „ритуал, полезен за децата“, за идентификация в социума, „защото сме руснаци и трябва да бъдем кръстени“. Накрая причастието за нас е средство „да подобрим духовния си живот“, като че е някаква подправка. Но тайнството е животът на Църквата, можем да живеем в него, в него можем да пребиваваме, не можем да го използваме. Отец Александър Шмеман казва, че самата Църква е тайнство.
Ние просто не разбираме, че Църквата е нашият живот
И сега ми се ще да задам един въпрос на вярващите. Защо не се причастяваме всеки на ден в Светлата седмица? Защо ние, християните, си разрешаваме да не се причастяваме? Кой ни е дал правото да използваме Евхаристията като удобен елемент от църковния живот? Нима Евхаристията е толкова незначителна, че си позволяваме да я пренебрегваме, да я използваме лично за себе си, когато ни потрябва? Когато си отговорим на тези въпроси, става ясно следното: ние просто не разбираме, че Църквата е нашият живот.
Когато си мислим, че е благочестиво да не се причастяваме на Великден, щом на Велики четвъртък вече сме се причастили, може би и в Четвъртъка не е трябвало да го правим? Защо изобщо се причастяваме, щом не разбираме, че това е Животът?
Нима трябва да се учудваме, че „толкова ми беше радостно на Великден, а сега всичко си отиде и вече го няма?“
Мили мои, не може да вярваш в Църква, която е функция, не бива да се отнасяш към Причастието като към някаква полза. Можеш да вярваш само в онази Църква, която е твоят живот, в онази Евхаристия, която е твоят Живот. Тогава не изниква въпросът трябва ли да се причастяваме – ако Евхаристията е животът, тогава не можем да не живеем, не можем да не бъдем с Христос!
Трудно е да пребиваваме в Бог, много е тежко и винаги е подвиг. Но само това е смисълът, защото за онзи, който е в Христос, всеки ден е Великден! Христос Воскресе!
Източник: Правмир
Преводач: Анна Георгиева
