Коментари по правното становище на Св. Синод относно ЗСУ

„Този закон се явява продължение на вече нормативно регулирана материя с много нововъведения, които същностно променят механизма на финансиране на социалното подпомагане и правните субекти, на които държавата възлага извършването на социални услуги.“

Законът за социалните услуги (ЗСУ) е нов и модерен закон, който отговаря на обществената потребност от постоянно развиване и прилагане на нови и по-добри механизми за подкрепа на всички, които са в уязвимо положение - деца и семейства, възрастни, хора с увреждания и други. Законът за социално подпомагане се прилага повече от 15 години и вече не отговаря на съвременното обществено развитие и нуждите на гражданите. Този закон вече изостава и от равнището на знанието и подготовката на професионалистите. Дебатът за ново законодателство се води още от 2011[1]г. През годините недоволството срещу това, че не са решени различни социални проблеми и не са посрещнати нужди на уязвими групи, доведе до промяна на ЗСП, за да се въведе една по-ефективна система, която с наличния финансов ресурс да се справи по-добре с проблемите на тези, които са в беда, а даже да се помисли за превенция.

ЗСУ не въвежда нито един нов правен субект, на който държавата да възлага извършване на социални услуги, всички субекти и общините като основен доставчик на социални услуги, така и частните доставчици - както физически лица, регистрирани по Търговския закон, така и юридически лица – стопански или нестопански субекти, са вече легитимни доставчици на социални услуги по реда на сега действащия Закон за социално подпомагане от 2003 г.

„За прилагането на този закон се предвижда приемането на подзаконови нормативни актове в тримесечен срок от влизането му в сила, поради което и към настоящия момент законът не дава ясна представа за конкретното въздействие, което ще окаже върху обществените отношения. Тази неизвестност крие още по-голяма опасност за въздействието, което законът може да окаже върху обществото.“

Това твърдение е правен „non sense“ и некоректно внушава съмнение и недоверие в закона във всеки човек, който няма специални познания. Съгласно чл. 3 от Закона за нормативните актове (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията, обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения.

(2) За уреждане на другите отношения по тази материя законът може да предвиди да се издаде подзаконов акт.

Законът за нормативните актове в чл. 12 и чл. 15 дава отговор на опасенията на авторите на становището и ясно регламентира границите на подзаконовите нормативни актове: „Актът по прилагане на закон може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден.“

Чл. 15. (1) Нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен.

(3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт.

От цитираните разпоредби е видно, че за всеки закон, който се приема от Народното събрание, след приемането му се разработва необходимата подзаконова нормативна база, която се приема на ниво Министерски съвет или конкретно министерство. За всеки подзаконов нормативен акт има изрична правна делегация, като в този акт не може да се разширява приложното поле на закона, нито пък да се уреждат нови обществени отношения. Подзаконовите разпоредби не могат да изменят разпоредбите на самия закон. Тъй като това е много добре известно на всеки един юрист, подобни твърдения имат за цел само и единствено да породят несигурност и недоверие.

„Нормативната уредба на изключително важни правила за поведение следва да бъде в закон, а не в подзаконови нормативни актове съгласно основни принципи на правовата държава и Закона за нормативните актове/ЗНА/ .“

Това твърдение противоречи на по-горното, с което се казва, че законът е сложен и че променя много въпроси.

Именно поради прилагане на този правен принцип, ЗСУ се състои от 172 члена, като обобщава правни разпоредби, свързани с основни обществени отношения, които бяха разпиляно и фрагментирано регламентирани в различни Правилници и други подзаконови нормативни актове.

„Така например в чл. 18, ал. 1 от ЗСУ е посочено, че: „Организацията на предоставянето на социалните услуги се определя от доставчика на услугата в съответствие със стандартите за качество, определени в Наредбата за качеството на социалните услуги.“

Това е твърдение, което неоснователно измества смисъла на разпоредбата на чл. 18 – а именно законовата норма предвижда да се въведе стандарт за качество на предоставяните услуги, което не е съществувало до сега. Този нов момент в законодателната уредба дава възможност за контрол и представлява допълнителна гаранция за нивото на предлаганите социални услуги.

Не става ясно защо юристите са спестили коментара си по ал. 2 на същата разпоредба, която дава основните изисквания за диференциране на услугите (2), а именно, да е „в зависимост от: 1. възрастта на потребителите; 2. специфичните потребности на потребителите; 3. начина на управление на услугата“. Това е напълно достатъчно за регулация на ниво закон, Законът не може да изброи, а и не бива да ограничава организационните форми. Второ, посочва се, че организацията на предоставянето не е описана в ЗСУ, - обстоятелство, което не отговаря на действителното положение. Член 17 подробно регламентира видовете социални услуги в зависимост от средата, в която се предоставят, а чл. 18, ал. 3 - в зависимост от начина на управление на социалните услуги. Ал. 4 на чл. 18 ясно регламентира принципите, които следва да се прилагат при избора на организация и начин на управление на социалните услуги, които се финансират от държавния бюджет.

От текстовете на посочените правни разпоредби е видно, че законът императивно задава рамката и параметрите на услугите, с които всеки доставчик следва да се съобрази.

В нормата на чл. 109 от ЗСУ е посочено, че социалните услуги се предоставят в съответствие с Наредба за качеството на социалните услуги, която се приема от Министерския съвет по предложение на министъра на труда и социалната политика и с нея ще се определят: 1. стандартите за качество на социалните услуги; 2. критериите за изпълнение на стандартите за качество на социалните услуги;3. основните принципи за разработване от доставчиците на социални услуги на програми за развитие на качеството на социалните услуги, които предоставят; 4. методите за извършване на мониторинг на качеството на социалните услуги. Така посоченото като съдържание на цитираната наредба следва да намери място в ЗСУ, тъй като става въпрос за същностни, първични обществени отношения, които се уреждат със закон в съответствие с чл.3, ал.1 от ЗНА т.е. възниква съмнение, че неопределеността на закона в някои от разпоредбите му крие всъщност други цели, а не оповестените.“

Несъстоятелно и видимо тенденциозно е заключението, направено във връзка с цитираната законова разпоредба на чл. 109 ЗСУ. Юристът, комуто принадлежи тази правна мисъл, е пропуснал да посочи, че чл. 3 от Закона за нормативните актове има и ал. 2. Позволяваме си за яснота да цитираме двете алинеи на чл. 3: „(1) (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията, обществени отношения, които се поддават на трайна уредба....

(2) За уреждане на другите отношения по тази материя законът може да предвиди да се издаде подзаконов акт.

Изцяло в съответствие с императивните правни норми на Закона за нормативните актове българският Парламент е регламентирал основните критерии, в съответствие с които ще се предоставят социалните услуги. Посочени са изчерпателно основните въпроси, които очертават рамката на Наредбата, за която се предвижда да бъде издадена. В ЗСУ подробно са разписани критериите за качество, нещо повече – законът предвижда конституирането на нов контролен орган - Агенцията за качество и изричният документ, в който те ще бъдат доразвити като стандарти – Наредбата за качество на социалните услуги. Не е възможно Законът, който регулира основните обществени отношения в цялата социална сфера, състоящ се от 172 члена, да съдържа детайлно разписани стандарти. Нормална законодателна техника е в закона да се посочват референтните стойности, спрямо които ще се разработват детайлните критерии и стандарти за качество. Изрично в самия Закон се говори не само за стандарти, но и за критерии (измерители) и индикатори, т.е. показатели за измерване.

За илюстриране смисъла на казаното, може да се направи по аналогия сравнение със Закона за здравето, който не съдържа медицинските стандарти – стандартът по педиатрия, акушерство и гинекология, кардиология и пр., които се разработват като под-законови документи.

По отношение на качеството, настоящият Закон е много по-добре разработен и с много по-голямо внимание и детайлно е развита тази тема, което е едно от ключовите достойнства на закона.

„ЗСУ е много обстоятелствен, с използвани чуждици в него, с много общи дефиниции, поради което, така приет, той не отговоря на изискванията на чл. 9,ал. 1 и 2 от Закона за нормативните актове – да е написан на общоупотребявания български език, кратко, точно и ясно.“

ЗСУ е специален закон за социалната сфера и използва терминологията на сектора на социалните услуги. По аналогичен начин се използва специфичната за сектора терминология в Закона за водите или Закона за устройство на територията.

Професионално некоректно е да се упреква секторен и професионален закон, че борави с професионална терминология. Законът е изключително прецизен и дава дефиниции на всяко употребено ключово понятие.

Относно преценката за съответствието със Закона за нормативните актове е важно да се каже, че тя е направена официално от Министерство на правосъдието и от комисия по правните въпроси на Народното събрание, които именно са органите, които се изказват по този въпрос. Тази преценка е минавана на два пъти и преди внасяне на закона в Народното събрание и между първо и второ четене.

„Разпоредбите в него оставят впечатление, че не са резултат от обещаното ни осъществяване на социална политика, насочена към преодоляване на демографската криза, а функция на вече утвърдени схеми за социални услуги от чужди законодателства, прилагани от много неправителствени организации /НПО/ и сега в различни социални сфери и форми на общуване.

Законът за социалните услуги няма задължения по отношение преодоляването на демографската криза, макар наистина социалната политика да има косвено отношение, тъй като добре регламентираната подкрепа за уязвимите групи ще направи живота в страната по-добър и съответно това ще повлияе и на демографския въпрос. Член първи ясно дефинира предмета и целта на закона: “Законът урежда предоставянето, ползването, планирането, финансирането, качеството, контрола и мониторинга на социалните услуги в Република България. Целите на този закон са: 1. гарантиране на равен достъп до социални услуги, отговарящи на индивидуалните потребности на лицата; 2. гарантиране на качеството и ефективността на социалните услуги; 3. гарантиране на правото на всяко лице на подкрепа за живот в домашна среда и в общността; 4. насърчаване на интегрирания подход при осигуряването на подкрепа на лицата; 5. насърчаване и развитие на публично-частното партньорство при предоставянето на социални услуги“.

Такава препратка, която не отчита предмета на закона и прави връзка с области, които не са в неговия обхват, за да го дискредитира, не е коректна и показва тенденциозно въвеждане в заблуждение.

Твърдението, че „ЗСУ е функция на вече утвърдени схеми за социални услуги от чужди законодателства, прилагани от много НПО в различни сфери на общуване“ разкрива недвусмислено манипулативния характер на посочения коментар и показва целта, която авторите на становището обслужват – а именно да създадат внушения, че организациите с нестопанска цел са проводници на „чужди“ и негативни влияния. Моля обективно да отчетете факта, че в страната има хиляди нестопански организации (над 55 000 по данни на НСИ за 2018), регистрирани по реда на Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Това са сдружения и фондации, спортни клубове и читалища, прицърковни организации. Заклеймяването им чрез внушението, че работят по „някакви“ схеми е некоректно обобщение, което цели да дискредитира като цяло гражданското общество в България. Тези тенденции в официалното изявления предизвикват основателна тревожност на гражданите и са основание да алармираме за вашия разум и правдива позиция.

ЗСУ беше изготвен при максимално широк консултативен процес. Първата Концепция на закон за социалните услуги е представена за обществено обсъждане на 21.06.2017 г. За разработване на ЗСУ е създадена работна група с междуинституционално участие и представители на МОН, МЗ, МФ, МРРБ, синдикатите, общините и НСОРБ, национално представителни организации и неправителствени организации. През 2017 г. беше изготвена Пътна карта за провеждане на консултативния процес при изготвяне на закона за социалните услуги, която е приета от МТСП на 31.01.2018 г.

В изпълнение на тази пътна карта беше изготвена Концепция за закона за социалните услуги, която е публикувана през юли 2018 г. за обществено обсъждане. Тогава бяха проведени дискусии във всички области на страната, с представители на всички заинтересовани страни. Постъпилите предложения бяха разгледани, обсъдени и интегрирани от междуведомствената работна група. Разработването на ЗСУ започна веднага след приемане на Концепцията и премина както оценка на въздействието, така и обществено обсъждане през портала за обществени консултации на Министерски съвет.

Твърдението, че законът прокарва някакви чужди, в смисъл на „вражи“ елементи е напълно неоснователно, тъй като е разглеждан от междуведомствена работна група с близо 100 участници, основно представители на държавни институции, общини и доставчици на социални услуги. Това твърдение има за цел да постави НПО в позицията на недоброжелатели, врагове, носители на „чуждо законодателство“ и реферира към всички юридически лица с нестопанска дейност.

„При условие, че ЗСУ регламентира частни доставчици на социални услуги да бъдат български физически и юридически лица, регистрирани по Търговския закон, както и юридически лица, регистрирани по законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, то законодателят е длъжен да регламентира предоставянето на социални услуги от толкова много правни субекти с ясни, обосновани правила, с еднозначна терминология, за да се осигури точното им приложение от съдебната власт и да се гарантира общото благо, както и възможността за ефективен контрол върху изпълнителя на съответната услуга.“

Цитираният коментар показва изцяло непознаване на реалностите и законодателството в социалната сфера. Отново подчертаваме обстоятелството, че ЗСУ не въвежда нови доставчици, спрямо вече съществуващата практика в страната от 2003 г. - с членството ни в Европейския съюз от 1 януари 2007 г. юридически лица, вкл. доставчици на социални услуги от страни членки на Европейския съюз и Европейското икономическо пространство имат право да са доставчици в страната.

Това право произлиза от Договора за функциониране на ЕС, и правилото за свободно движение на стоки и услуги. Забраната за упражняване на това право е грубо нарушение на международните актове, по които България е страна, и които с акта на ратифицирането им са станали част от действащото вътрешно законодателство и е свързана със сериозни санкционни последици. Ето защо прокараното внушение, че за първи път в Закона за социалните услуги се регламентират доставчици от страните членки на Европейския съюз е изцяло неоснователно и тенденциозно.

ЗСУ въвежда задължително лицензиране на всеки доставчик. С това ново изискване законът разширява обхвата на лицензионния режим, като включва и доставчиците на социални услуги за възрастни, които до настоящия момент подлежаха само на регистрация. Наред с това се въвежда изискването за редовно подновяване на лиценза, осъществяването на контрол и много ясен ред за закриване на социални услуги, които не изпълняват задължителните предписания на контролните органи.

„Новата нормативна уредба е ясен сигнал за това, че чрез нея не се цели преодоляване на демографската криза чрез подпомагане на родителите в семейството за отглеждането и възпитанието на детето!“

ЗСУ няма и не може да има по характера на обществените отношения, които урежда, цели, свързани с демографската политика и насърчение на семейството. Той е насочен към подкрепата за уязвимите хора – старите хора, хората с увреждания, хората в социален риск и безпомощност, психично болните, хората с проблем в аутистичния спектър, хората в деменция, и много други групи хора, които има нужда обществото да полага грижа за тях.

Цитираното твърдение показва, че целта на това становище не е свързано с изясняване на истината, а с отправяне на внушения и притеснения, както и с търсене на аргументи, които да убедят Св. Синод, че това е актуална и опасна тема за българското общество.

„Тя създава нова конструкция в социалните отношения с водеща роля на частните доставчици на социални услуги – основно НПО, които могат да бъдат и проводници на чужди интереси, вредни за обществото ни.“

Това твърдение категорично не отговаря на обективната действителност - съгласно Закона за социалните услуги водеща роля като доставчици имат българските общини. Общините са натоварени с отговорността и задължението да предоставят социални услуги и с оглед по-добро управление те могат да възлагат това на частни доставчици. Частните доставчици изобщо не са водещи нито в досегашната разпоредби на Закона за социално подпомагане, нито в новия закон. Показателно е, че към момента само 15 % от социалните услуги в страната се предоставят от частни доставчици – стопански и нестопански субекти и физически лица, регистрирани по търговския закон. Нестопанските организации естествено действат в социалната сфера поради обстоятелството, че тя естествената среда за развитие на техните идеални цели чрез предоставянето на социални услуги, подкрепяйки тези, за които са създадени – хората с увреждания, изоставените деца и младежи, хората в риск и пр.

Внушението, което се прави, че гражданските организации „Могат да бъдат проводници на чужди и вредни интереси“ е напълно необосновано и разчита на внушаване на страхове чрез вменяване на стереотипна „вражеска роля“ на гражданските организации в България.

„ЗСУ общо и неясно регламентира понятието „социална услуга“ и така го развива в нормите си, че не се разбира дали то има характер на търговска или благотворителна дейност.“

ЗСУ много ясно регламентира определението на „социална услуга“ и с това следва вече установената традиция в българската социална практика от последните 20 години и водещите научни постижения в областта.

Социалната услуга никога, нито по настоящите, нито по някога действащи разпоредби в Република България не е регулирана като благотворителна дейност. Благотворителната и милосърдната дейност са личен избор и неизменно право на всеки. Съгласно чл. 3 на ЗСУ Социалните услуги са дейности за подкрепа на лицата за: 1. превенция и/или преодоляване на социалното изключване; 2. реализиране на права; 3. подобряване качеството на живот. Алинея 2 на същата разпоредба определя, че социалните услуги се основават на социална работа, индивидуален подход и индивидуална оценка на потребностите.

Сравнителният анализ на цитираното определение и действащото по силата на Закона за социалното подпомагане (ЗСП) показва, че изменението е единствено с оглед прецизиране на ползите за човека, но не и промяна по същество. Съгласно чл. 16 от ЗСП Социалните услуги са „дейности в подкрепа на лицата за социално включване и самостоятелен начин на живот, които се основават на социална работа и се предоставят в общността и в специализирани институции“. Социалните услуги са професионална дейност, която е ангажимент на държавата за подкрепа на най-нуждаещите се, тя е структурирана, целенасочена и организирана. Елементаризирано възприятие е свързването й с благотворителността. За социалните услуги се предвиждат ресурси от държавата и общините именно защото се отличават с професионализъм и с продължителност на подкрепата, а за благотворителната дейност – не.

Юристите, автори на становището спекулативно използват понятието „Търговска дейност“, за да създадат внушение за користност в социалната работа. Изрично трябва да се подчертае, че услугите, които са държавно делегирана дейност, са с установени стандарти, които се регламентират ежегодно с Държавния бюджет и се проследява изразходването на всеки лев за всеки човек, независимо дали се харчи от общината или от доставчик.

„Словосъчетанието „социална услуга“ само по себе си сочи, че не става въпрос нито за социална дейност, нито за услуга! Терминът услуга е използван в пълно противоречие със съдържанието, което има по смисъла на много други норми. Той е изпразнен от общоприетото съдържание, което има, и не може да постигне социалния ефект, който преследва.“

Терминът социална услуга се употребява в българската социална практика от 1998 г. година и вече има своите традиции и установено място и значение в живота и дейността на общините в страната и по отношение редица уязвими групи. Подобни твърдения показват непознаване на материята и са ирелевантни. Освен тяхната несъстоятелност, единственото обяснение за подобна позиция е да се дискредитират понятието социална услуга и социална дейност. Интересно е какво биха казали преподавателите от редица университети, които преподават социални дейности, управление на социалните услуги и професията социален работник.

„Така регламентирано понятието за „социална услуга“ не кореспондира със съдържанието, вложено в нормите на Договора за функциониране на Европейския съюз/ДФЕС/, Търговския закон /ТЗ/, Закон за дейностите по предоставяне на услуги /ЗДПУ/, Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/. Съгласно чл. 57 от Договора за функциониране на Европейския съюз:„Услугите се считат за „услуги“ по смисъла на Договорите, ако те обикновено се предоставят срещу възнаграждение, доколкото не са регулирани от разпоредбите, отнасящи се до свободата на движение на стоки, капитали и хора. По-конкретно „услугите“ включват: а)дейности от промишлен характер; б)дейности от търговски характер; в)дейности на занаятчиите; г)дейности на свободните професии.“

Правен non sense са направените несъстоятелни съпоставки на понятия от актове с различен ранг и дефиниращи коренно различни по естеството си материя и обществени отношения. Авторите на становището би трябвало да знаят съотношението на нормите на общия и специалния закон и тяхното действие спрямо правните субекти.

Некоректно е тенденциозното смесване на материя и понятия от различни клонове на правото, за да внушат объркване в хората, които нямат специализирано правно познание.

„В националното ни законодателство легалното определение на понятието услуга е дадено в приетия Закон за дейностите по предоставяне на услуги /ЗДПУ/. В чл. 2, ал. 1 на този закон е записано, че: „По смисъла на този закон „услуга“ е всяка стопанска дейност, извършвана срещу възнаграждение или за собствена сметка от доставчик на услуги.“ Услуга по смисъла на ЗДДС е всичко, което има стойност и е различно от стока, от парите в обръщение и от чуждестранната валута, използвани като платежно средство. Социалните услуги за изрично освободени доставки. В нормата на чл. 3 от Закона за социалните услуги /ЗСУ/ е дадено определение що е социална услуга, но от него не може да се изведе смисълът и същността на вида услуга, наречена „социална услуга“, за да се установи дали тя е услуга по смисъла на ТЗ, дали е услуга като стопанска дейност по смисъла на ЗДПУ или е „Нестопанска услуга от общ интерес“, която според същия закон /§1 т.9 от ДР/ е услуга, която не се извършва срещу парично възнаграждение и съответно не представлява услуга по смисъла на чл. 57 от Договора за функционирането на Европейския съюз.“

Този абзац е пример за правно профаниране на закона и опит за дискредитиране на дейностите в социалната сфера, както и проява на неприемливо неетично и неморално отношение към хилядите хора в неравностойно положение, които оцеляват в годините, именно в резултат на предоставянето на социални услуги.

Социални услуги се предоставят основно от общините в Република България, като държавно делегирана дейност, наравно с дейностите в образованието и здравеопазването (училища, детски градини, детски ясли, здравни грижи). Всички тези разсъждения нито могат да променят реалността, нито по някакъв начин да я дискредитират. Те са упрек към държавното управление и към разходите и дейностите на общините.

„Ако социалните услуги ще се предоставят от частните доставчици и без парично възнаграждение, то каква е мотивацията им те да ги финансират? Абсурдно е да приемем, че това ще се извършва само за удовлетворяване на професионални интереси! Ако пък социалните услуги ще се предоставят срещу такси, определени от толкова много частни доставчици, то безспорно е, че ще се преследват и икономически интереси, които са несъвместими с грижата за бедните, сираците, старците, инвалидите, децата в риск и пр.!“

Социалните услуги и по реда на Закона за социално подпомагане се предоставят и с държавно, и с общинско, и с частно финансиране. Този ред се запазва и в ЗСУ. Социалните услуги са професионална, структурирана дейност, която се осъществява от високо класифицирани специалисти като психолози, логопеди, рехабилитатори, социални работници и др. Те не са благотворителност и законът не предполага да бъдат реализирани благотворително. Напротив, в ЗСУ се въвежда изрично ред за финансирането на социалните услуги и се определят компонентите, които формират финансовия стандарт. ЗСУ предвижда и задължение за професионалното развитие на специалистите, които работят в социалните услуги – супервизия и обучения.

Очевидно е, че целта на тези непрофесионални твърдения е внушението, че хората, които предоставят социални услуги, са недобросъвестни, алчни, и използващи „бедните, сираците, старците, инвалидите“. Показателна е употребата на термини, които отдавна са излезли от употреба в социалната практика и социалната система на страната, и имат дискриминационен характер като термина „инвалид“.

Частни социални услуги съществуват и към момента и те са заплатени от техните ползватели. Такси към държавата се дължат и към момента за редица социални услуги за пълнолетни лица. Единствено услугите за деца са освободени от такси. В концепцията за социални услуги всички финансови отношения са прецизно изяснени, тъй като става дума за държавно финансиране.

В това няма нищо непочтено - финансирането е регламентирано от държавата и подлежи на контрол. Внушението, че социалната услуга е нещо лошо заради това, че се заплаща, излиза извън рамките на здравия разум.

Няма нищо неморално в заплащането за социалните услуги, каквато е практиката в целия съвременен свят. Няма и нищо особено в това да има държавно делегирани т.е. заплатени от държавата дейности, на общинско ниво и изцяло частни услуги, но регулирани от държавата чрез установяване на изискването за лицензиране съгласно новата регламентация на Закона за социалните услуги именно с оглед защитата на най-добрия интерес на техните ползватели.

Нормите на чл. 48, ал. 1 и 3 и чл. 50, ал. 3 от ЗСУ, отнасящи се до финансирането на социалните услуги от частните доставчици, регламентират социалната услуга като търговска дейност, извършвана по занятие срещу възнаграждение. По смисъла на чл. 3 от ЗСУ социалните услуги са дейности за подкрепа на лицата за превенция и/или преодоляване на социалното изключване; за реализиране на права; за подобряване качеството на живот. Това легално определение на понятието социални услуги може да характеризира почти всички услуги като социални услуги – услугите в сферата на здравеопазването, образованието, адвокатските услуги и др. Многозначността на това понятие следва и от изброяването на социалните услуги като видове дейности в чл. 15 от ЗСУ. Те са: 1. информиране и консултиране; 2. застъпничество и посредничество; 3. общностна работа; 4. терапия и рехабилитация; 5. обучение за придобива- не на умения; 6.подкрепа за придобиване на трудови умения; 7.дневна грижа;8.резидентна грижа; 9.осигуряване на подслон; 10.асистентска подкрепа. Същностно място в терминологията на ЗСУ намират и изрази като „интегрирани услуги“, „интегриран подход“. Следователно законът не дава ясна представа за същността на „социалната услуга“ – основно негово понятие.

Социалните услуги не са еднозначно понятие, това да се изисква те да бъдат простичко и еднозначно определени е аналогично на изискването лечението по клинични пътеки да бъде сведено до няколко пътеки.

Всички тези твърдения по-горе са просто цитати на закона, а несъстоятелното обобщение показва дълбоко непознаване на темата.

„Като се съобрази фактът, че НПО ще могат да предоставят здравно-социални услуги по ЗСУ и ще осигуряват подкрепа за личностно развитие на децата и учениците съвместно с държавните и местните органи и структури съгласно чл. 174 от Закона за училищното и предучилищното образование, то може да се направи обоснован извод, че функции на държавата, свързани с основни права на гражданите на Република България, се предоставят на частни доставчици, които могат да осъществяват и финансирането им.“

Това хаотично смесване на материя от сферите на образованието и здравеопазването. Направеното обобщение за несъстоятелността на държавата, която предоставя функциите си, свързани с основни права на гражданите, няма друг здрав разум освен да внушава страх и несигурност в обществото. От една страна авторите, които явно са противници на установеното с Конституцията право на частна дейност и инициатива, отново посочват неоснователно, че частният доставчик е водещ при предоставянето на социални услуги. Напротив, водещ в предоставянето на социални услуги е общината. Частният доставчик след възлагане на предоставянето на социални услуги може да бъде доставчик на определени услуги, такива, за които е лицензиран. От друга се внушава, че държавата, делегирайки право за предоставяне на услуга, бяга от отговорност или се случва някаква форма на отказ от отговорност. Това по същество е напълно невярно, тъй като функциите на държавата за системата на социалните услуги са много по-големи и в България, както във всяка друга съвременна държава е налице разделение на функциите, за постигане на по-добро държавно управление. Държавата, като това много ясно се вижда в ЗСУ, реализира функциите по планиране, насочване и контрол на дейността по предоставяне. Предоставянето се реализира от общините или след възлагане с конкурс от частен доставчик.

Изцяло частните доставчици, които освен че са частноправни субекти са и финансирани със собствени средства, са закономерност за една демократична страна, в която частната инициатива е разрешена.

Тук прозира страхът, че със ЗСУ се разрешава частен доставчик да може да предоставя услуги. Това разрешение е вече факт от 2003 г. за държавно делегираните дейности. Досегашната социална практика показва, че подобни опасения са напълно неоснователни, защото към момента са налични абсолютно същите правила и по същия начин частният доставчик може да предоставя услуги.

Видно е неразбирането, че държавно делегираните услуги (тези, чието ползване се заплаща от държавата), се ползват след насочване от общината или Агенция социално подпомагане. Това означава, че те могат да бъдат предоставяни само ако лицето се е обърнало преди това за разрешение към териториална структура на Агенция за социално подпомагане. Ако някой иска да заплаща лично за социална услуга, може да се обърне към доставчик, при когото да ползва услугата срещу заплащане т.е. на частно. Но това е дейност, която няма нищо общо с държавно делегираната дейност. Това е нормалната практика в една страна, в която частната инициатива е защитена от Конституцията на страната.

На следващо място, не е възможно да възникне опасност от нерегламентирано предоставяне на услуга, особено за дете в риск по смисъла на Закона за закрила на детето. Мерките за закрила се определят от Отдела за закрила на детето, който е държавна структура, и насочването за ползване на социална услуга е към услуги, които са държавно делегирана дейност.

„Тези дейности досега в основната си част са финансирани от държавните и общинските бюджети – т.е. от заплащаните от гражданите задължения към държавата и общините – данъци, вноски, такси, глоби и др., и са контролирани от органите на местната власт съгласно ЗСП. С новия ЗСУ основните източници и субекти на финансиране са други, а следователно и на социалните политики.“

Същият ред на финансиране се запазва, който има и до момента. Няма никаква промяна, а още повече възможност някакви субекти да финансират социалните политики. Социална политика е различно нещо от социална услуга.

Както вече беше казано ЗСУ не променя по никакъв начин реда на финансиране на частните доставчици и не въвежда никакви нови възможности, с които те да избегнат контрола. Напротив, както вече многократно споменахме, контролът е засилен с въвеждане на задължителното лицензиране и допълнителните изисквания за качество.

В нормата на чл. 24 от Закона за социалното подпомагане /ЗСП/, отменен със ЗСУ, водещи източници на финансиране са държавният бюджет и общинските бюджети, а съгласно чл. 18а от ЗСП, също отменен със ЗСУ, управлението на социалните услуги се възлага от кмета на съответната община, който осъществява и контрола по изпълнението им и разходването на средствата. С новия ЗСУ доставчиците на социални услуги са общините и частните доставчици на такива услуги. Същностната разлика между регламента по ЗСП и ЗСУ е свързана с това, че ако в ЗСП финансирането на социалните услуги се осъществява чрез общините, то сега частните доставчици на услуги, освен че могат да получават средства от бюджета, за да ги осъществяват, те могат и пряко да ги финансират като равнопоставени са НПО и търговските дружества – субекти със съвсем различен правен режим, функции и цели. ЗСУ регламентира заплащането на социалните услуги при предоставянето им от частните доставчици и в случаи, при които социалните услуги са задължителни.(чл. 88, ал. 2, чл. 102, ал. 1,чл. 103 и чл. 104 от ЗСУ).. ЗСУ регламентира заплащането на социалните услуги при предоставянето им от частните доставчици и в случаи, при които социалните услуги са задължителни.(чл. 88, ал. 2, чл. 102, ал. 1,чл. 103 и чл. 104 от ЗСУ).

Така наречената „същностна разлика“ в ЗСУ, спрямо досегашния закон всъщност не съществува, тъй като няма никаква промяна между двата закона в тази част. Тук се посочва, че един частен доставчик може да дофинансира социалната услуга, която се финансира от държавата в определен обем. Това е дейност, която се случва и в момента. Социалните услуги в страната се до-финансират от техния доставчик. Когато това е общината – тя до-финансира. Когато това е частен доставчик – той намира средствата, които са нужни за до-финансирането. Това до-финансиране се налага, защото държавните финансови стандарти са прекалено ниски и не осигуряват нужните средства за предоставяне на услугата.

Смесеното финансиране е съществуващият ред към момента, който се регламентира вече изрично на законово ниво. Посочените разпоредби на закона се отнасят до услугите, които са мярка за закрила. В тази част и конкретно в чл. 88 законът е много ясен и не прави никакво нововъведение. Чл. 88 реферира към Закона за закрила на детето и с това ЗСУ не въвежда нищо ново.

Няма как от нормата за задължително ползване на социална услуга да се направи връзка с ползването на услуга при частен доставчик, това което притеснява авторите. Това заключение показва непознаване на закона. Първо, защото към задължително ползване на услуга се пристъпва с решение на Дирекция „Социално подпомагане“ или на съда и съответно може да се случва само и единствено в услуга, която е държавно делегирана, тъй като насочването за ползване има отношение само към тези услуги. Второ – всяко едно лице по силата на чл. 9, ал.2 и чл. 78 ал. 1 от ЗСУ може да избере доставчика, при когото да ползва услугата, както и да направи промяна в избора си.

Предоставянето на социални услуги, които имат задължителен характер подлежи на лицензиране, стандартизиране и контрол, както и всяка друга услуга. Не е възможно да има някакво „специално отношение“ или „чужда намеса“ в подобна услуга. Отново ще кажем, че практиката на това предоставяне, което е регламентирано в ЗСУ, е идентична на действащата в настоящия момент и в това отношение не са въведени никакви изменения.

„Това създава основателни страхове за злоупотреби от страна на частните доставчици и ясно сочи същностната промяна в начина на осъществяване на социалната дейност в Република България преди и сега. Така регламентирано осъществяването на социалните услуги по ЗСУ поставя знак за равенство между търговска дейност и обществено-полезната дейност, свързана с благотворителност и милосърдие. Извеждането на частните доставчици на услуги като основни правни субекти за предоставянето им създава пазар на тези услуги – превръща най-важните дейности, свързани с оцеляването на народа ни, в търговия!“

Както вече беше казано ЗСУ регламентира отношенията, свързани със социалните услуги, в духа на социалната практика в страната от 1998 г. Темата за милосърдието и благотворителността не са предмет на регламентация от този закон и смесването им е само и единствено възможност за внушение и изграждане на негативна представа за социалните услуги и доставчиците на социални услуги. Целта очевидно е те да бъдат дискредитирани и предоставянето на услуги да бъде представено като държавен произвол. Отново съвсем преднамерено не се споменава, че това е действащият към момента от 2003 правен ред в страната, от който не са произлезли никакви вреди за потребителите на социални услуги. Видно е неморалното внушение, че се създава „пазар на социалните услуги, в контекста на популистки използвани изрази „дейности, свързани с оцеляването на народа“, и допълнително негативното внушение, че става дума за търговия.

„Повдига се въпросът откъде частните доставчици ще се финансират, за да задоволяват само „професионален интерес” от извършването на една дейност, която не може да носи печалба, а изисква безвъзмездно финансиране? В публичното пространство многократно коментарът на ЗСУ се свързва с коментар на системата „Барневернет”, която функционира в Норвегия. Във връзка с прилагането на тази система има много висящи дела в Европейския съд по правата на човека срещу Норвегия. Има и решени дела, с които държавата Норвегия е осъдена за нарушения на чл. 8 от ЕКПЧ (право на зачитане на личния и семейния живот),както и да заплаща обезщетения на лица, чиито деца са били отнети.[1]. Случайна ли е тази връзка с посочената система, пряка или косвена е тя, и има ли основание да се приема, че новата законодателна уредба включва елементи от нея?“

Тук се въвежда едно категорично объркване. ЗСУ не регламентира мерките за закрила при деца в риск. Това объркване е съзнателно направено, за да бъде подведен читателят, че настоящият закон „отваря врати“ за някакви нередни вмешателства. Споменава се и някаква система за закрила от Норвегия – Барневернет. ЗСУ няма нищо общо с посочената система в Норвегия. Тази система, каквато и да е тя, отразява политиката на държавата Норвегия по отношение закрилата на детето. Няма никакво основание за смесване на тяхната дейност с дейността на който и да било доставчик на социални услуги – общински или частен, тъй като стандартите и изискванията за мерките за закрила на детето са коренно различни в България, а тези стандарти и мерки са зададени от Закона за закрила на детето и свързаните с него подзаконови нормативни регулации.

Особено подвеждащо е съпоставката с дейността на държавните органи по закрила с тази на доставчиците на социални услуги. Никой доставчик на социални услуги няма право и възможност да излиза със становище дали е налице риск за детето и какви да бъдат мерките за закрила. Това е решение на държавните структури - Отделите за закрила на детето. Доставчикът няма право на никакви самоволни и произволни действия, а всичко, което прави, е резултат от плана за действие, който е изготвен, и му е предаден за изпълнение от Отдела за закрила на детето.

Публично оповестени са: Документи по Финансов механизъм на Европейското икономическо пространство -Норвежкия финансов механизъм [2] Преведен на български език Меморандум за разбирателство относно изпълнението на Финансовия механизъм на ЕИП 2014-2021 г. [3] Преведен на български език Регламент за изпълнението на Норвежкия финансов механизъм [4] Преведен на български език Регламент за изпълнението на ФМ на ЕИП [5] Целта на финансиране най-общо е да се намалят икономическите и социални различия в рамките на Европейското икономическо пространство като Кралство Норвегия предоставя 1253,7млн.EUR на тринадесет държави /България, Хърватия, Кипър, Чешка република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Словения/, а Кралство Норвегия, Исландия и кралство Лихтенщайн предоставят 1548,1млн.EUR отново на държави основно от Източна Европа. Република. България получава парични средства, които се задължава да използва по определен начин и в определени сфери като например: култура, укрепване на гражданско общество и активно гражданство, овластяване на уязвими групи, подобряване ситуацията на ромското население, домашно насилие и насилие, основано на пола, ефективност и ефикасност на съдебната система, укрепване на правовата държава и много други. Голяма част от изброените области на подпомагане пряко са свързани с гореизброените дейности, представляващи социални услуги.

В конкретния случай се прави поредното произволно и разчитащо на създаденото вече внушение, твърдение, че ЗСУ е обвързан финансово със средствата по Финансовия механизъм на европейското икономическо пространство. Както и че частни доставчици ще получават средства по този фонд и по този начин ще предоставят подкрепа, повлияни от норвежката система за закрила на детето. Както вече казахме норвежката система не се прилага и не може да се прилага в България.

Това е въпрос, който се регламентира от държавата през нейната Държавна агенция за закрила на детето и Отделите за закрила на детето, като структури на Агенция за социално подпомагане. Няма възможност някакви социални услуги напълно самоволно и произволно да прилагат някакви нелегитимни в Република България подходи към децата. Закрилата на детето е специален раздел в социалните услуги, който е изцяло подчинен на действието на Закона за закрила на детето.

Прави се и опит за дискредитиране на един финансов източник, който е една от възможностите на страната да се възползва от средства по линия на европейското си членство. Фондът на ЕИП е приравнен на Оперативна програма и твърдението, че от него ще се финансират порочни практики в страната е точно толкова основателно, колкото и твърдението, че такива се финансират с оперативните програми. Фондът е обвързан с българските национални приоритети и не представлява финансиране на произволни проекти. Редно е също да се обясни, че финансирането на социални услуги по фонда на ЕИП е крайно ограничено и като финансиране, и като срок и няма как да бъде каквато и да било сериозна, масова или устойчива заплаха. Проектно финансираните социални услуги не са заплаха, защото 1) трябва да са лицензирани и подлежат на контрол по реда на Закона за социалните услуги т.е. не могат да действат произволно, а в сферата на закрила на детето трябва да следват всички разпоредби, производни на Закона за закрила на детето и 2) ползването на услуги на проектен принцип не представлява опасност за никой, защото не може да има задължителен характер и е резултат само от частен избор на лицето. Държавата няма право чрез своите структури да дава направления и да насочва към социални услуги с частно проектно финансиране. Държавата насочва за ползване само към услуги от държавно делегираната дейност. Особено важно е, че това е сега действащият ред и ЗСУ не го променя, т.е. няма въведени нов ред и практика и съответно липсва опасността, която се внушава с описаното твърдение.

„Доколкото със ЗСУ се предвижда частни доставчици на социални услуги да бъдат юридически лица, регистрирани по законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, то не е трудно да се прозре връзката между средствата, необходими за социални услуги в България и Норвежкия финансов механизъм-очевидно е, че ще има зависимост, ако не друга, поне финансова.“

Отново се повдига темата, че има опасност външни, чужди доставчици да дойдат и да реализират в страната безконтролно своята дейност под формата на социални услуги. Както вече казахме, редът на достъп на чуждестранни доставчици не е променян със ЗСУ, той е идентичен на този, който е налице след приемане на страната в ЕС. Досега няма нито един такъв доставчик.

Също така пак е редно да се каже, че доставчик и да има услуга със собствено финансиране, той не представлява „опасност“, тъй като ползването на услуги при него може да бъде единствено и само доброволно. Насочването за ползване на услуги е към държавно делегирани дейности. ЗСУ не дава възможност на частни доставчици от чужбина и в частност Норвегия да дойдат в страната и да провеждат мерки за закрила на детето по своя инициатива и с разбиранията, които има системата за закрила в Норвегия. Да твърдим това, е същото като да твърдим, че ако турска компания е собственик на болница в страната, ще прилага турския закон за здравеопазване, както и че понеже са регистрирани в Турция, няма да имат задължения за отчетност и контрол в България.

„Контролът по отношение на частните доставчици на социални услуги според ЗСУ е формален и недостатъчен. Създаването на Агенция за качеството на социалните услуги, която ще лицензира частните доставчици и ще извършва контрол и мониторинг по отношение на предоставянето на социалните услуги, не дава достатъчни гаранции за ефективност на контрола, отчитайки нивото на корупция в държавата ни, още повече, че за период до 6 месеца могат да се предоставят социални услуги от юридически лица, регистрирани по законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство НПО, включително и без лиценз. Контролът по смисъла на чл.107 от ЗСУ и чл. 108, ал. 1 от ЗСУ е основно за качеството на услугата. Липсва достатъчна регламентация по отношение на превенция на злоупотреби и превишаване на правомощия. Нищожни са размерите на глобите и имуществените санкции за предоставяне на социални услуги от частните доставчици без лиценз, регламентирани в чл.166 от ЗСУ. На основание чл. 51 от ЗСУ събирането на информация относно дължимите и събрани такси за социални услуги е предвидено като задължение само по отношение на социалните услуги, финансирани от държавния бюджет. Не е предвидена подобна отчетност за социалните услуги, финансирани от частните доставчици.“

ЗСУ съществено засилва контрола върху дейността на социалните услуги и на всички видове доставчици. Въведена е възможността за закриване на социални услуги, предоставяни от общини, която не съществуваше в предишната разпоредба. Към тази мярка се пристъпва при неспазване на задължителните предписания в определен срок.

Именно законодателното решение за засилване на контрола и извеждането му в Агенция по качеството е един от най-ключовите моменти в новия ЗСУ, които дават гаранция за ефективното му приложение.

„Опасността за множество български граждани от така създаденото законодателство се корени във възможността неопределен брой правни субекти – частните доставчици на социални услуги, да проявяват субективно и ненаказуемо отношение при упражняване на дейността си, тъй като във вече приети правни норми има много общи и неясни понятия, които дават възможност за разширителното им и нееднозначно тълкуване. Такива са: „дете в риск“, „най-добър интерес на детето“, „закрила на детето“ и много други.“

ЗСУ не се занимава с въпросите за закрила на детето. Посочената „възможност да проявява субективно отношение“ не се създава със ЗСУ, именно поради лицензирането, стандартите за качество, няколкото нива на контрол и най-вече поради регламентирането много ясно на съдържателните аспекти на закрила на детето в специалния закон – Законът за закрила на детето. Няма хипотеза, при която в случай на нарушение на закона, той да не бъде регистриран и санкциониран. Дефинициите, които смущават авторите на становището, са регламентирани в Конвенцията за правата на детето, която е международен акт на ООН, който действа от 30 години в светoвeн мащаб и е ратифицирана от РБългария.

Всички следващи коментари по-долу и цитати нямат отношение към Закона за социалните услуги, а се насочват към Закона за закрила на детето и най-вече към Конвенцията за правата на детето и се отнасят до дейността на Отделите за закрила на детето.

Особено тенденциозно към доставчиците на услуги се прехвърля отговорност, която се носи изцяло от държавните органи – Отделите за закрила на детето към териториалните дирекции на Агенция за социално подпомагане. Всички въпроси относно тълкуване на текстове, бедността като основание за извеждане на дете – следва да бъдат насочени към Агенцията и към нейната практика и бюрократичен подход.

Направеният по-долу извод за това, че правата на частния доставчик са безгранични, са напълно произволни и необосновани. Както се видя по-горе в анализа няма нито едно доказателство за подобно твърдение. То почива на изопачаване на данни и съзнателно емоционално въздействие и привнасяне на страхове.

„Частният доставчик на социални услуги от една страна има решаваща роля за определянето на цялостната политика на социалните услуги, а от друга, има право да ги предоставя срещу заплащане. Конфликтът на интереси е очевиден, тъй като доставчикът ще определя политиката на социалните услуги, воден от своя икономически интерес, а не от обществения интерес и традициите на българския народ, не и от християнските ценности на милосърдието, любовта, грижата за ближния. Правото на частния доставчик да получава неограничена информация за всеки български гражданин-потребител на социална услуга и задължението за предоставянето й от държавни органи, лечебни заведения и заведения в сферата на училищното и предучилищно образование, повдига въпрос за защита на неприкосновеността на личния живот, гарантирана от Конституцията.“

Това твърдение е невярно и няма връзка с правото. Нито една разпоредба от закона не дава с възможност на частния доставчик да определя социалната политика! Социалната политика в страната е прерогатив на държавната власт и местното самоуправление. Това твърдение е напълно произволно и не следва от нито едно реално позоваване на правните норми на ЗСУ. Водещи и в досегашния закон и в ЗСУ са общините, които са основно отговорни за социалната подкрепа, чрез предоставянето на социални услуги.

Социалните услуги се предоставят по ясно определен стандарт, който ще замени сега действащите методики за дейността. Настоящите стандарти ще разширят обхвата на методиките, защото ще включват изисквания съгласно разпоредите на ЗСУ.

Отново тенденциозно се намесват християнските ценности, които като милосърдните и любов към ближния не противоречат на предоставянето на социални услуги, а напротив при много от работещите в тях са мотив да работят в тази сфера.

ЗСУ не може по никакъв начин да създаде опасност за личната неприкосновеност, защото тези действия са от правомощията на други органи, които не се регламентират в ЗСУ.

Авторите би следвало да знаят, че неприкосвеността на личните данни се регулира от специален закон – Закона за защита на личните данни, който императивно е установил нормите, които следва да се спазват и санкциите при нарушението им. Правата на българските граждани, ползващи социални услуги са защитени в пълна степен. Липсата на правна регулация е обстоятелството, което може действително да ги постави в безпомощно състояние.

„Със ЗСУ е изменен и СК, като една от промените е при спор относно родителските права съдът да може съгласно чл. 138а по предложение на дирекция „Социално подпомагане“ да определи ползване на задължителни социални услуги от родителите, самостоятелно или заедно с детето, в това число и резидентна грижа. Съществени са и промените, отнасящи се до процеса на осиновяване.“
Национална карта на социалните услуги– планирането на социалните услуги на национално ниво се осъществява чрез Национална карта на социалните услуги, приета от Министерския съвет по предложение на министъра на труда и социалната политика (чл. 34, ал. 1 от ЗСУ). В нея се определят вида услуги и максималния брой потребители (чл.34, ал. 2 от ЗСУ). Поради достигнат максимален брой на потребителите лицето има право да бъде включено в списък на чакащите за ползването (чл.79, ал. 1 от ЗСУ). Насочването за ползване на социални услуги се извършва от:а. Дирекция „Социално подпомагане“ (чл. 74, ал. 1) с Направление Образец 4 – чл.20, ал. 2 от ППЗЗДет. или б. от общината (чл.75, ал.1) със съдействието на частните доставчици (чл. 76, ал.3). При условие, че лимитът на социалните услуги, планиран в Националната карта, ще бъде ограничен, то ясно е, че нуждаещите се ще бъдат принудени да търсят частни доставчици на социални услуги и да се ползват от тях, ако могат да си позволят. На основание чл.79, ал.5 от ЗСУ доставчик на социална услуга, която се финансира от държавния бюджет, може да откаже предоставянето на услуга само когато:1.не предоставя исканите от лицето социални услуги; 2.след извършване на индивидуалната оценка на потребностите се установи, че чрез социалните услуги, които предлага, не могат да се удовлетворят потребностите на лицето. Създава се опасност услуги, финансирани от държавния бюджет, да бъдат целенасочено отказвани, за да се даде преимущество на услуги, финансирани от частните доставчици.

Тук отново е налице недобросъвестен прочит на ЗСУ и реално непознаване на социалната система, функционираща в страната. В ЗСУ картата на услугите е именно начина да се осигури равномерен достъп до социални услуги на всички нуждаещи се в страната. Въвежда се списъкът на чакащи като инструмент за ежегодно актуализиране на капацитетите на услугите в отговор на реалните потребности. Този инструмент се прилага успешно в редица страни, а в България чакащите и към момента се отчитат посредством месечните отчети, които се подават към Агенция за социално подпомагане.

Относно запълването на капацитетите – да, когато са запълнени, общината следва да осигури нов капацитет. Към днешна дата на места капацитетите са запълнени. Това се отнася основно до услугите за хората с увреждания. Услугите за деца са най-равномерно разпределени в страната. Услуги за деца в риск не се предоставят „на частно“. Те се поемат винаги от държавно делегирани дейности и няма възможност за някакво независимо частно съществуване. Изборът на доставчика, къде ще се ползва услугата е на ползвателя и няма условия за принуда.

„ЗСУ обслужва интересите предимно на частните доставчици и ги извежда като основен доставчик на социални услуги. Осъществяването на социална политика се прехвърля от държавата на частния сектор. Съгласно вече отменения чл. 18 от ЗСП държавата е първият по ред правен субект, който извършва социални услуги. Съгласно ЗСУ държавата не е доставчик на социални услуги. Социалната подкрепа е свързана с осигуряването на средства за живот за всички граждани, поне в минимална степен.“

Държаната политика в социалната сфера не се прехвърля на никого – в закона изрично са посочени органите и техните задължения. Държавата беше пряк и единствен доставчик на социални услуги до 1998 г. в условията на друг режим на обществени отношения, в който гражданските права и възможността за частна инициатива бяха невъзможни.

Напълно невярно е твърдението, че частните доставчици стават основни доставчици, такива са и остават общините. Общините наред с друго по реда на ЗСУ имат възможност да създават собствени структури, през които да организират доставката на социални услуги. Както казахме, делът на частните доставчици е едва 15 % от всички услуги.

ЗСУ не изчерпва всички дейности и ангажименти на държавата за социална подкрепа на гражданите и няма основание да се вменяват подобни очаквания към него.

[1] След тежък инцидент спрямо три годишно дете от Сандански, което е изнасилено от баща си, и е ясно, че службите са имали съмнения, но нищо не са направили.