Мобилно меню

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (30 Votes)

Hagia SophiaОткрай време над Византийската църква тегне обвинението в „цезаропапизъм”. Западната наука – както римокатолическата, така и конфесионално необвързаната – е категорична в твърдението си, че във Византия Църквата е била безусловно подчинена на василевса, лишена от каквато и да е свобода и сведена просто до част от държавния „апарат”.

И дори теорията, дори законодателството и да са познавали така наречената „симфония”, т. е. някакво теоретично равноправие и независимост на Църквата и на държавата във взаимните им отношения, в действителност тази норма никога не е била съблюдавана и Църквата е била само „официално християнство, което – на мястото на апологети, мъченици и йерарси, достатъчно силни, за да могат да се противопоставят на кесаря – е разполагало единствено с епископи, застанали в повече или по-малко нисък поклон пред неговите нозе”.[1]

Пък да вземем и самата теория – нима авторитетни византийски канонисти като Валсамон, като Димитри Хоматиан и много други не са се изказвали в полза на принципното превъзходство на царската власт над църковната, нима не са провъзгласявали василевса за своеобразен земен наместник на Христос? И това разбиране на византийската система на отношения между Църквата и държавата е свойствено не само на западната наука, но се споделя и от много руски учени и дори представители на нашето богословие.[2] Така, известният руски византолог Безобразов направо нарича Църквата „болното място на Византийската империя” и – по неговите собствени думи – „за една съответстваща оценка на византийската култура трябва да се изхожда не от теорията, чието прилагане изглежда съмнително, а от фактите, с които е била изпълнена византийската история.Съдейки по фактите пък излиза, че царете са установявали учението на вярата според собственото си усмотрение, че са се намесвали във всяка отделна дреболия от църковния живот, че са се стремели да контролират епископските катедри и са свеждали патриарха до покорен чиновник”.[3] Могат да бъдат приведени още много извадки, подобни на тази. Всички те, в една или в друга степен, по същество твърдят в съгласие, че „цезаропапизмът” е основна византийска черта.[4]

Обвинението е тежко. То засяга най-острия и болезнен въпрос в цялата история на Византийската църква. При това то се задълбочава и от факта, че тук става дума не за отделни нарушения на нормите, – каквито са възможни винаги и навсякъде, – а за дълги столетия на систематични нарушения на тези норми, при това за узаконяване на нарушението от самото църковно съзнание. Византийската църква е обвинена в едва ли не еклисиологична ерес, чиято сянка неизбежно се разпростира и над православието като цяло. Във всеки случай, въпросът за византийския цезаропапизъм е много по-широк от узаконения си обем, тъй като в него се крият – според дълбокото ни убеждение – както причините за всички съществуващи противоречия в оценките на византинизма, така и предпоставките за правилното разбиране на дългия исторически път на Източната църква – чак до наши дни. (...)

Целият текст може да прочетете в Живо предание тук

Изображение: Императорите Константин и Юстиниян пред св. Богородица, мозайка от "Св. София", Истанбул

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/c9df 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.