Доц. Дилян Николчев (р. 18 март 1961 г.) е преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Завършил е Духовната академия в София през 1986 г. Специализирал е Римско право в Юридическия факултет на СУ.
- Като специалист по каноническо право как оценявате работата на Втората сесия на събора?
- Ако трябва да Ви отговоря в едно изречение – по-скоро като „сюжетна”, отколкото ценностна по качество и същество! И ще ви кажа защо – защото на мене ми е трудно да съчетая тези две понятия – качество и същество, без да се изкуша от лъжата. Тоест, искам да кажа, че Съборът не демонстрира нито качество в крайния продукт, нито се работеше по същество. Всъщност това, което се случи както по време на първата, така и по време на втората сесия на църковния събор, е, че се проведе събор, гласуваха се съборни решения в действителност без да има съборност – съборност такава, каквато ни е завещала Православната църква. За каква съборност можем да говорим, след като видимо отсъства единството между самия епископат, между епископите, нисшия клир и миряните, участници в събора. Аз поне не забелязах „една душа” и „едно сърце”, събрани в едното Тяло. Отсъстваше съборното съзнание и воля на представителството на църковната ни общност, да не говорим за авторитетност на висшата църковна власт. Дори дебатите по време на събора бяха мними – мнима свобода, липса на сплотено братство, на всеобединяваща и всепроникваща любов. Всъщност за мене това не е изненада, такова за най-голямо съжаление и огорчение е състоянието на Българската православна църква днес – криза на всички равнища.
- Говорите в общ план и обобщавате, че Съборът не ни е
изненадал, и все пак, може би в отделните детайли да сме станали свидетели на
изненади?
- Разбира се, още повече, че сме страна и народ все още в преход, това важи особено за Православната ни църква. С други думи, ако употребим езика на библейската метафора: и клир, и миряни, ръководство и цялата йерархия на Българската православна църква днес е все още в преход от робството в Египет, запътили сме се към Ханаан, обещаната, обетованата земя. Пътят е в самото начало, той е труден, каменист, изпълнен с хиляди препятствия, които най-лесно се преодоляват от тези, които в робството са били младенци, не са с робски манталитет и „достатъчност”. В този смисъл по време на втората сесия на VІ ЦНС имаше и някои приятни изненади, които обаче не са от значим, същностен характер.
На второ място, но струва ми се в негативен смисъл, бяхте изненадани вие, т. е. българските журналисти, които не получихте „благословия” от Св. Синод да отразявате непосредствено дейността на Събора – вратите на Рилската св. обител се затвориха пред вас. В тази връзка, но не дотам изненадани, останаха и самите делегати на Събора, на които беше наложено решение, според което никой няма право да изнася каквато и да е информация пред медиите, още по-малко да си позволява да коментира каквото и да е било от "кухнята" на съборните събития. Смятам, че това беше демонстрация на излишна „конфиденциалност”, наложена от нашите архиереи и забележете: не от делегатите на Събора, а от Св. Синод преди свикването на втората сесия.
На трето място, повечето наблюдатели бяха изненадани от блокирането на апетитите на някои митрополити – начело с Варненски и Великопреславски митрополит Кирил – да се заложат текстове в Устава на БПЦ, които да дадат възможност за едно почти еднолично митрополитско разпореждане с църковните имоти. Всъщност тези намерения на председателя на Комисията за изменения и допълнения в УБПЦ бяха намерили място в проекто-текстовете и бяха предмет на коментари и притеснения на мнозина клирици, миряни и експерти още по време на първата сесия през месец май. По настояване обаче на Неврокопския митрополит Натанаил и с подкрепата на други архиереи и делегати надделя мнението да не се разрешават разпоредителни сделки (продажба, замяна, ипотека на недвижима собственост и др.) с имотите на Църквата. Всъщност това решение на Събора предотврати истински скандал, тъй като заявката за открити и нормативно уредени далавери в Православната ни църква предвещаваше още по-дълбоко затъване в света на финансовите и стопански престъпления. Разбира се, проблемът с имотите на Църквата ни остава открит независимо от нормативната база: крадецът и измамникът (скрит под „кройката” на расото) винаги намира вратички, още повече когато очите на Темида в страната ни стоят затворени.
- Доколкото разбирам Вие приветствате гласуваните нови текстове в Устава, ограничаващи възможността за злоупотреби с църковното имущество?
- Точно така, защото за съжаление през последните две десетилетия църковното имущество се превърна в обект на апетити и тъмни сделки, включително и от страна на наши висши църковни управници. Разбира се, за извършването на подобни непристойни църковни прояви спомогнаха и някои колизии и празноти в УБПЦ, за които съм публикувал свои изследвания, а съвършено ясните и прецизните му части се заобикаляха умишлено или се игнорираха напълно в случаи на извършване на сделки с църковно имущество. За да съм по-ясен, ще ви дам например с чл. 171, т. 18 от Устава, чийто текст повелява манастирското управление да не продава, заменя, подарява и ипотекира недвижимото манастирско имущество. Цитираният текст отговаряше обаче само частично на каноничната традиция за неотчуждаемост на църковното имущество, тъй като регламентираната от каноните забрана да се дава под наем манастирско имущество на неклирици и неземеделци-християни отсъстваше в случая. За съжаление публична тайна е, че през последните години не малко наши манастири, в това число и ставропигиални, се обвързаха в договорни наемателни отношения с фирми, осъществяващи различни дейности в пределите на манастирските територии, най-вече такива, занимаващи се с услуги в сферата на хотелиерството и ресторантьорството. Още повече това важи де юре, когато разглеждаме УБПЦ, и де факто и по отношение на неманастирските църковни имоти. Де юре УБПЦ не конкретизираше тази проблематика, с други думи касае се за празнота в закона. Де факто, ширещата се практика е: всякакво, най-вече покрито имущество, да се отдава при условията на дългосрочен наем на банки, ресторанти и пр. Ето защо беше повече от наложително да се проведе до край принципът за неотчуждаемост на манастирските недвижими имоти. С новите промени се направи крачка в тази посока, но е необходимо още да се забрани съвсем категорично тяхното ипотекиране, защото това означава всъщност отложено отчуждаване.
Що се отнася до отдаването под наем на църковно имущество извън “манастирската ограда”, то би следвало да се извършва в крайна нужда и при пълна прозрачност и отчетност. Прочее, прозрачността и отчетността е голям дефицит за управлението на Българската православна църква, а този подход е предпоставка за злоупотреби, които имат по-скоро криминален, отколкото църковен характер. И ако все още не сме свидетели на подобни с разследваните от ОЛАФ в Гърция църковни скандали, благодарение на слабата ни и корумпирана съдебна система, то ще дойде ден, когато и Българската православна църква може да се разтресе издъно заради свои лъжеклирици и миряни. Впрочем недоверието към управлението на Църквата ни е силно, ще припомня само казаното преди няколко дни от проф. Иван Желев, доскоро директор на Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет, който в прав текст заяви пред българските зрители по една телевизия, че именно в качеството си на директор не е склонил да предостави директно на Св. Синод и на отделните митрополити финансови средства от бюджета, с който разполага Дирекцията, защото те винаги щели да потъват като “в една бездънна яма”.
- Вие акцентирахте повече върху проблемите, касаещи манастирското имущество, но сам знаете, че напрежението в църковните среди е най-вече по линията на енорийското имущество.
- Така е, още повече че въпросът за правата и задълженията на църковните настоятелства и най-вече за юридическия им характер отново бяха предмет на горещи дискусии и по време на тази сесия на Събора. По този въпрос ще отбележа, че има тотално неразбиране или по-скоро опит за манипулиране от страна на някои архиереи за правната същност на църковните настоятелства. Категорично ще кажа, че те са субект на църковно имущество, тоест – отделните църкви, представени от църковните настоятелства: отделната църква, т. е. енорийската църква е юридическо лице и може да придобива движими и недвижими имущества и да се разпорежда с тях. Това е не само текст от действащия все още Устав, но това е и нормативно предписание, заложено императивно в Закона за вероизповеданията. Това уточнение е от особено значение предвид зачестилите в последно време публични скандали с промяна на имуществената собственост на такива енорийски църкви след “силови” действия от страна на някои епархийски архиереи. За да не съм голословен: такъв беше случаят от преди няколко години в с. Рогачево, Варненска епархия. Разбира се, за да няма преиначаване на думите ми, в този пункт трябва да се каже, че всеки един от отделните субекти е неразделно свързан с всички части на Църквата, с цялата Църква, т. е. тяхното имущество – имуществото на църковните настоятелства се явява целево имущество. Поради това те не са напълно самостоятелни, не могат да се отделят изцяло от Църквата, от нейните нужди и право. Това нейно имуществено право може да се определи като форма на съсобственичество, а самото имущество – на съсобственост. Но да се злоупотребява с епископското правомощие в ущърб на волята на самите църковни настоятели, на миряните от съответната енория и най-вече с волята на дарителите на съответното имущество, това вече е проява не на църковност, а на бизнес-мошеничество. За съжаление подобни прояви често се поощряват и от гражданската съдебна власт, но това е друга тема на разговор.
- Дотук сте определено критичен към решенията, взети по време на втората сесия на Събора.
- Не става въпрос за първата, втората, третата, както се пее в една песен, става въпрос за обективност. Старая се да съм обективно-критичен, подчертавам: добронамерено, градивно, в крайна сметка опитвам се да помогна, колкото ми позволяват силите, Българската православна църква да излезе от блатото, в което се намира. Защото проблемите са наистина много сериозни и обезпокояващи, стряскащи, отблъскващи. По-горе отговарях на въпросите ви с тревога, но, ако трябва да съм съвсем откровен, ще кажа, че по време на Събора се забеляза и проява на откровена измама с подчертано криминален характер, явна фалшификация, която в условията на нормална държавност и църковност би била незабавно санкционирана най-строго. Става въпрос за подменянето на отделни текстове от действащия Устав, предложен на делегатите по време на първата сесия под формата на двустранен текст, тоест от лявата страна беше отпечатан действащият устав, а от дясната - предложенията за допълнения и изменения. На този факт не се обърна внимание нито от страна на самите делегати, твърде вероятно поради незнание, а също и от представителите на медиите, нито от правоохранителните органи на държавата. Така или иначе никой не пое вина за тази откровена фалшификация, най-вероятно и няма да поеме. Интересното в случая е, че при отпечатването на работния документ, предназначен за втората сесия, тези фалшификати вече отсъстваха, тоест измамникът вероятно се е усетил, че е отишъл твърде далеч. Прочее по време на втората сесия не бяха предоставени работните материали на обикновените делегати, с тях разполагаха само епископите.
- Това, което казвате, е много сериозно.
- Това са фактите, говоря сериозно и отговорно, проблемът е, че живеем в несериозна и неотговорна държава. Защото не може един изгладнял сиромах да влиза в затвора за открадната кокошка, а бизнесмени, облечени в расо, да се крият зад авторитета на служението си, крадейки без да им се търси отговорност от Църквата и от правоохранителните държавни институции. Докато има търпимост към такива прояви, Православната ни църква ще е в криза.
- По време на втората сесия беше гласувано и учредяването на нов каноничен институт за БПЦ – този на Архиерейския събор. Как ще коментирате това нововъведение?
- Коментарът по този въпрос не би могъл да е еднозначен. От една страна, с учредяването на този каноничен институт Българската православна църква излиза извън утвърдената през последните повече от сто и тридесет години своя автокефална традиция. Това означава, най-малкото, нова практика, която от гледна точка на различните обстоятелства, например по отношение на количеството и най-вече на качеството на епископския кадър, би могла да доведе до сериозни сътресения в управлението на Църквата. В зависимост от самите обстоятелства този институт би могъл да изиграе лекуваща, положителна роля, но би могъл още повече да задълбочи кризата в Православната ни църква. Подчертавам, с това въобще не искам да отрека правото на учредяване на такъв каноничен институт и мястото му в живота, устройството и управлението на Църквата, а само посочвам възможните ефекти след фактическото му задействане. Впрочем от гледна точка на каноничната традиция в Православната църква съборността, отразена именно в съвместната дейност на епископата, не е нова. И днес в някои православни църкви те съществуват на основание автокефалните им устави. Такъв е случаят с Руската, Сръбската и Гръцката православни църкви. Но забележете: за разлика от текстовете и регламентирането на този архиерейски институт, приет на втората сесия на Събора в Рилския манастир, аналогичните архиерейски събори в посочените православни църкви са съвсем ясно и отчетливо регламентирани по отношение на мястото им в устройството и управлението на Църквата, както и по отношение на техните права и задължения.
За съжаление поместният ни случай не е такъв – произволно този институт се гласува без ясни правомощия и функции. Впрочем причината за това се крие в самото разбиране на нашите архиереи за подредба по преимущество и по значение на отделните канонични институти, заложени в нашия Устав. Ето, в случая с Устава на Руската православна църква подредбата следва каноничната традиция: след обичайните „общи положения” следва канонично правилната подредба: „Поместен събор”, следва „Архиерейски събор” и едва след това е патриаршеският институт. Така е и в останалите православни църкви. А подредбата на каноничните институти в Устава на Българската православна църква започва с патриарха... Не казвам, че институтът на патриарха трябва да се подценява и той няма своето значение, но във всички случаи той е подчинен на олицетворяващите съборния принцип в Църквата институти, както ясно посочих по-горе. В градивен план това са Поместният събор, тоест Църковно-народният събор – в българския аналог, след това Архиерейският събор, следва патриархът, Св. Синод и т. н. С други думи, необходимо беше настоящият Църковен събор да съсредоточи своето внимание не към козметични допълнения и изменения или отделни редакции, а да пристъпи към приемането на нов устав, който да е съобразен с каноничната традиция на Православната църква в исторически аспект, но и да отчете промените във времето, новите условия на обществени взаимоотношения и т. н. Това е така, защото все още действащият УБПЦ е образец на комунистическото минало, той е утвърден от Министерския съвет на 31 декември 1950 г. без знанието на Св. Синод, тоест в него и доднес фигурират текстове, които са наложени по силов път на Православната ни църква. Като философия пък, като правна материя и подредба той отразява различни исторически периоди, натоварени с монархически и комунистически възгледи и идеи, започвайки от времето на Екзархийския устав – „султанския период” от 1871 г., следоосвобожденския монархически период и, както посочих: и най-тежките за Църквата и народа ни сталински години – 1944-1950 г. В този смисъл използвайки езика на метафората, колкото и да е неприятен той, един стар автомобил, колкото и да го поправяш и лъскаш, той си остава стар. Опитът за „съживяване” на текстовете на Устава чрез козметични промени и допълнения не може да е нищо друго освен наливане на „ново вино в стари мехове”, тоест съществува опасност новото вино да спука старите мехове.
- Слушам Ви и се питам: защо според Вас Св. Синод и архиерейската комисия за съставяне на консолидиран текст не привлече нито един специалист по каноническо право в работата по проектоустава, защо нито един от специалистите по канонично право не участваше и в дейността на Събора?
Най-добре на този въпрос биха могли да отговорят от Св. Синод... Прочее, тази въпросителна се появи в медиите още по време на заседанията на Събора, а ваш колега го зададе и на уважаван от мен митрополит след приключването на втората сесия. И знаете ли какъв беше отговорът? Че Св. Синод е привлякъл не малък брой юристи, факт, който обезпечил експертната работа на Събора... Всъщност, ако трябва да възразя съвсем сериозно на този иначе несериозен отговор – в подобна дейност, каквато е законотворческата дейност на Църквата, мястото на юристите е повече от полезно и необходимо. Такава беше прочее и моята позиция още преди ІV Църковно-народен събор, когато в качеството ми на преподавател по Църковно право получих покана да участвам в комисията на Св. Синод за подготовката за изменения и допълнения на Устава. Тогава аз поставих едно единствено условие, а именно: да се привлекат опитни юристи. Глас в пустиня... Не участвах в комисията именно по тази причина.
Сега действително в Събора участваха не малко юристи, които, уверявам ви, имат голям принос по отношение на редакциите, видоизмененията и допълненията на Устава, колкото и да са козметични те. Проблемът обаче е друг: когато имате нужда от лекар, не отивате при ветеринарен лекар или обратното – ако вашият домашен любимец се нуждае от медицинска помощ, не отивате при хуманен лекар, нали? После, както при лекарите, така и при юристите съществуват специализации, тоест има голямо значение дали съответният юрист е адвокат по брачно или наказателно право, или е специалист в областта на конституционното право, дали има опит в законотворчеството. Мисля, че читателите ще ме разберат... Но пак повтарям: юристите имаха място в дейността на събора, а църковните прависти – нямаха! Вероятно според нашите архиереи няма нужда да се преподава и дисциплината Църковно право в богословските ни факултети... Или може би греша, може да я преподават и юристи...
Впрочем, въпросът ви ме подсеща и за нещо друго, а именно, че не бяха взети предвид резултатите от „Работилницата на Двери”. Този факт е твърде показателен за това, доколко са сериозни отношението и отговорността на Св. Синод към българския вярващ народ в контекста на Църковно-народния събор. Това от една страна ... От друга, аз Ви поздравявам за това искрено богословско начинание, защото то демонстрира, че съществуват мислещи православни християни, радостно е, че в по-голямата си част са млади по възраст, които преживяват проблемите на Църквата ни и полагат физически и интелектуални сили за нейното възстановяване и излекуване от раните на комунизма. Уверен съм, че ще дойде момент, когато плодът от тези идеи на „Работилницата на Двери” ще намери място в дискусията за бъдещето на Православната ни църква.
- И накрая искам да Ви попитам: има ли основание решенията на събора по приетите вече текстове да не се преразглеждат и прегласуват, с оглед на третата сесия, обявена за месец декември?
- Отговарям накратко: докато не се гласуват промените, измененията и допълненията в Устава на БПЦ и не се обнародват, продължават да действат разпоредбите на стария Устав. Що се отнася да решението, взето още на първата сесия – да не се прегласуват текстове, вече гласувани, от гледна точка на правната теория и практика това е неправилно, с оглед на възможността при приемане на новите текстове да се явят противоречия, тоест да се стигне до колизии в текста, които не биха могли чисто юридически да се съобразят помежду си, ако не се пристъпи към регулирането им, било то езиково, логическо и т. н. С други думи, необходимо е отделните текстове, отделните глави или канонични институти да са във взаимна връзка, за да е Уставът разбираем, за да не среща той трудности не само при тълкуването му, но и при прилагането му.
- Разбира се, още повече, че сме страна и народ все още в преход, това важи особено за Православната ни църква. С други думи, ако употребим езика на библейската метафора: и клир, и миряни, ръководство и цялата йерархия на Българската православна църква днес е все още в преход от робството в Египет, запътили сме се към Ханаан, обещаната, обетованата земя. Пътят е в самото начало, той е труден, каменист, изпълнен с хиляди препятствия, които най-лесно се преодоляват от тези, които в робството са били младенци, не са с робски манталитет и „достатъчност”. В този смисъл по време на втората сесия на VІ ЦНС имаше и някои приятни изненади, които обаче не са от значим, същностен характер.
На второ място, но струва ми се в негативен смисъл, бяхте изненадани вие, т. е. българските журналисти, които не получихте „благословия” от Св. Синод да отразявате непосредствено дейността на Събора – вратите на Рилската св. обител се затвориха пред вас. В тази връзка, но не дотам изненадани, останаха и самите делегати на Събора, на които беше наложено решение, според което никой няма право да изнася каквато и да е информация пред медиите, още по-малко да си позволява да коментира каквото и да е било от "кухнята" на съборните събития. Смятам, че това беше демонстрация на излишна „конфиденциалност”, наложена от нашите архиереи и забележете: не от делегатите на Събора, а от Св. Синод преди свикването на втората сесия.
На трето място, повечето наблюдатели бяха изненадани от блокирането на апетитите на някои митрополити – начело с Варненски и Великопреславски митрополит Кирил – да се заложат текстове в Устава на БПЦ, които да дадат възможност за едно почти еднолично митрополитско разпореждане с църковните имоти. Всъщност тези намерения на председателя на Комисията за изменения и допълнения в УБПЦ бяха намерили място в проекто-текстовете и бяха предмет на коментари и притеснения на мнозина клирици, миряни и експерти още по време на първата сесия през месец май. По настояване обаче на Неврокопския митрополит Натанаил и с подкрепата на други архиереи и делегати надделя мнението да не се разрешават разпоредителни сделки (продажба, замяна, ипотека на недвижима собственост и др.) с имотите на Църквата. Всъщност това решение на Събора предотврати истински скандал, тъй като заявката за открити и нормативно уредени далавери в Православната ни църква предвещаваше още по-дълбоко затъване в света на финансовите и стопански престъпления. Разбира се, проблемът с имотите на Църквата ни остава открит независимо от нормативната база: крадецът и измамникът (скрит под „кройката” на расото) винаги намира вратички, още повече когато очите на Темида в страната ни стоят затворени.
- Доколкото разбирам Вие приветствате гласуваните нови текстове в Устава, ограничаващи възможността за злоупотреби с църковното имущество?
- Точно така, защото за съжаление през последните две десетилетия църковното имущество се превърна в обект на апетити и тъмни сделки, включително и от страна на наши висши църковни управници. Разбира се, за извършването на подобни непристойни църковни прояви спомогнаха и някои колизии и празноти в УБПЦ, за които съм публикувал свои изследвания, а съвършено ясните и прецизните му части се заобикаляха умишлено или се игнорираха напълно в случаи на извършване на сделки с църковно имущество. За да съм по-ясен, ще ви дам например с чл. 171, т. 18 от Устава, чийто текст повелява манастирското управление да не продава, заменя, подарява и ипотекира недвижимото манастирско имущество. Цитираният текст отговаряше обаче само частично на каноничната традиция за неотчуждаемост на църковното имущество, тъй като регламентираната от каноните забрана да се дава под наем манастирско имущество на неклирици и неземеделци-християни отсъстваше в случая. За съжаление публична тайна е, че през последните години не малко наши манастири, в това число и ставропигиални, се обвързаха в договорни наемателни отношения с фирми, осъществяващи различни дейности в пределите на манастирските територии, най-вече такива, занимаващи се с услуги в сферата на хотелиерството и ресторантьорството. Още повече това важи де юре, когато разглеждаме УБПЦ, и де факто и по отношение на неманастирските църковни имоти. Де юре УБПЦ не конкретизираше тази проблематика, с други думи касае се за празнота в закона. Де факто, ширещата се практика е: всякакво, най-вече покрито имущество, да се отдава при условията на дългосрочен наем на банки, ресторанти и пр. Ето защо беше повече от наложително да се проведе до край принципът за неотчуждаемост на манастирските недвижими имоти. С новите промени се направи крачка в тази посока, но е необходимо още да се забрани съвсем категорично тяхното ипотекиране, защото това означава всъщност отложено отчуждаване.
Що се отнася до отдаването под наем на църковно имущество извън “манастирската ограда”, то би следвало да се извършва в крайна нужда и при пълна прозрачност и отчетност. Прочее, прозрачността и отчетността е голям дефицит за управлението на Българската православна църква, а този подход е предпоставка за злоупотреби, които имат по-скоро криминален, отколкото църковен характер. И ако все още не сме свидетели на подобни с разследваните от ОЛАФ в Гърция църковни скандали, благодарение на слабата ни и корумпирана съдебна система, то ще дойде ден, когато и Българската православна църква може да се разтресе издъно заради свои лъжеклирици и миряни. Впрочем недоверието към управлението на Църквата ни е силно, ще припомня само казаното преди няколко дни от проф. Иван Желев, доскоро директор на Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет, който в прав текст заяви пред българските зрители по една телевизия, че именно в качеството си на директор не е склонил да предостави директно на Св. Синод и на отделните митрополити финансови средства от бюджета, с който разполага Дирекцията, защото те винаги щели да потъват като “в една бездънна яма”.
- Вие акцентирахте повече върху проблемите, касаещи манастирското имущество, но сам знаете, че напрежението в църковните среди е най-вече по линията на енорийското имущество.
- Така е, още повече че въпросът за правата и задълженията на църковните настоятелства и най-вече за юридическия им характер отново бяха предмет на горещи дискусии и по време на тази сесия на Събора. По този въпрос ще отбележа, че има тотално неразбиране или по-скоро опит за манипулиране от страна на някои архиереи за правната същност на църковните настоятелства. Категорично ще кажа, че те са субект на църковно имущество, тоест – отделните църкви, представени от църковните настоятелства: отделната църква, т. е. енорийската църква е юридическо лице и може да придобива движими и недвижими имущества и да се разпорежда с тях. Това е не само текст от действащия все още Устав, но това е и нормативно предписание, заложено императивно в Закона за вероизповеданията. Това уточнение е от особено значение предвид зачестилите в последно време публични скандали с промяна на имуществената собственост на такива енорийски църкви след “силови” действия от страна на някои епархийски архиереи. За да не съм голословен: такъв беше случаят от преди няколко години в с. Рогачево, Варненска епархия. Разбира се, за да няма преиначаване на думите ми, в този пункт трябва да се каже, че всеки един от отделните субекти е неразделно свързан с всички части на Църквата, с цялата Църква, т. е. тяхното имущество – имуществото на църковните настоятелства се явява целево имущество. Поради това те не са напълно самостоятелни, не могат да се отделят изцяло от Църквата, от нейните нужди и право. Това нейно имуществено право може да се определи като форма на съсобственичество, а самото имущество – на съсобственост. Но да се злоупотребява с епископското правомощие в ущърб на волята на самите църковни настоятели, на миряните от съответната енория и най-вече с волята на дарителите на съответното имущество, това вече е проява не на църковност, а на бизнес-мошеничество. За съжаление подобни прояви често се поощряват и от гражданската съдебна власт, но това е друга тема на разговор.
- Дотук сте определено критичен към решенията, взети по време на втората сесия на Събора.
- Не става въпрос за първата, втората, третата, както се пее в една песен, става въпрос за обективност. Старая се да съм обективно-критичен, подчертавам: добронамерено, градивно, в крайна сметка опитвам се да помогна, колкото ми позволяват силите, Българската православна църква да излезе от блатото, в което се намира. Защото проблемите са наистина много сериозни и обезпокояващи, стряскащи, отблъскващи. По-горе отговарях на въпросите ви с тревога, но, ако трябва да съм съвсем откровен, ще кажа, че по време на Събора се забеляза и проява на откровена измама с подчертано криминален характер, явна фалшификация, която в условията на нормална държавност и църковност би била незабавно санкционирана най-строго. Става въпрос за подменянето на отделни текстове от действащия Устав, предложен на делегатите по време на първата сесия под формата на двустранен текст, тоест от лявата страна беше отпечатан действащият устав, а от дясната - предложенията за допълнения и изменения. На този факт не се обърна внимание нито от страна на самите делегати, твърде вероятно поради незнание, а също и от представителите на медиите, нито от правоохранителните органи на държавата. Така или иначе никой не пое вина за тази откровена фалшификация, най-вероятно и няма да поеме. Интересното в случая е, че при отпечатването на работния документ, предназначен за втората сесия, тези фалшификати вече отсъстваха, тоест измамникът вероятно се е усетил, че е отишъл твърде далеч. Прочее по време на втората сесия не бяха предоставени работните материали на обикновените делегати, с тях разполагаха само епископите.
- Това, което казвате, е много сериозно.
- Това са фактите, говоря сериозно и отговорно, проблемът е, че живеем в несериозна и неотговорна държава. Защото не може един изгладнял сиромах да влиза в затвора за открадната кокошка, а бизнесмени, облечени в расо, да се крият зад авторитета на служението си, крадейки без да им се търси отговорност от Църквата и от правоохранителните държавни институции. Докато има търпимост към такива прояви, Православната ни църква ще е в криза.
- По време на втората сесия беше гласувано и учредяването на нов каноничен институт за БПЦ – този на Архиерейския събор. Как ще коментирате това нововъведение?
- Коментарът по този въпрос не би могъл да е еднозначен. От една страна, с учредяването на този каноничен институт Българската православна църква излиза извън утвърдената през последните повече от сто и тридесет години своя автокефална традиция. Това означава, най-малкото, нова практика, която от гледна точка на различните обстоятелства, например по отношение на количеството и най-вече на качеството на епископския кадър, би могла да доведе до сериозни сътресения в управлението на Църквата. В зависимост от самите обстоятелства този институт би могъл да изиграе лекуваща, положителна роля, но би могъл още повече да задълбочи кризата в Православната ни църква. Подчертавам, с това въобще не искам да отрека правото на учредяване на такъв каноничен институт и мястото му в живота, устройството и управлението на Църквата, а само посочвам възможните ефекти след фактическото му задействане. Впрочем от гледна точка на каноничната традиция в Православната църква съборността, отразена именно в съвместната дейност на епископата, не е нова. И днес в някои православни църкви те съществуват на основание автокефалните им устави. Такъв е случаят с Руската, Сръбската и Гръцката православни църкви. Но забележете: за разлика от текстовете и регламентирането на този архиерейски институт, приет на втората сесия на Събора в Рилския манастир, аналогичните архиерейски събори в посочените православни църкви са съвсем ясно и отчетливо регламентирани по отношение на мястото им в устройството и управлението на Църквата, както и по отношение на техните права и задължения.
За съжаление поместният ни случай не е такъв – произволно този институт се гласува без ясни правомощия и функции. Впрочем причината за това се крие в самото разбиране на нашите архиереи за подредба по преимущество и по значение на отделните канонични институти, заложени в нашия Устав. Ето, в случая с Устава на Руската православна църква подредбата следва каноничната традиция: след обичайните „общи положения” следва канонично правилната подредба: „Поместен събор”, следва „Архиерейски събор” и едва след това е патриаршеският институт. Така е и в останалите православни църкви. А подредбата на каноничните институти в Устава на Българската православна църква започва с патриарха... Не казвам, че институтът на патриарха трябва да се подценява и той няма своето значение, но във всички случаи той е подчинен на олицетворяващите съборния принцип в Църквата институти, както ясно посочих по-горе. В градивен план това са Поместният събор, тоест Църковно-народният събор – в българския аналог, след това Архиерейският събор, следва патриархът, Св. Синод и т. н. С други думи, необходимо беше настоящият Църковен събор да съсредоточи своето внимание не към козметични допълнения и изменения или отделни редакции, а да пристъпи към приемането на нов устав, който да е съобразен с каноничната традиция на Православната църква в исторически аспект, но и да отчете промените във времето, новите условия на обществени взаимоотношения и т. н. Това е така, защото все още действащият УБПЦ е образец на комунистическото минало, той е утвърден от Министерския съвет на 31 декември 1950 г. без знанието на Св. Синод, тоест в него и доднес фигурират текстове, които са наложени по силов път на Православната ни църква. Като философия пък, като правна материя и подредба той отразява различни исторически периоди, натоварени с монархически и комунистически възгледи и идеи, започвайки от времето на Екзархийския устав – „султанския период” от 1871 г., следоосвобожденския монархически период и, както посочих: и най-тежките за Църквата и народа ни сталински години – 1944-1950 г. В този смисъл използвайки езика на метафората, колкото и да е неприятен той, един стар автомобил, колкото и да го поправяш и лъскаш, той си остава стар. Опитът за „съживяване” на текстовете на Устава чрез козметични промени и допълнения не може да е нищо друго освен наливане на „ново вино в стари мехове”, тоест съществува опасност новото вино да спука старите мехове.
- Слушам Ви и се питам: защо според Вас Св. Синод и архиерейската комисия за съставяне на консолидиран текст не привлече нито един специалист по каноническо право в работата по проектоустава, защо нито един от специалистите по канонично право не участваше и в дейността на Събора?
Най-добре на този въпрос биха могли да отговорят от Св. Синод... Прочее, тази въпросителна се появи в медиите още по време на заседанията на Събора, а ваш колега го зададе и на уважаван от мен митрополит след приключването на втората сесия. И знаете ли какъв беше отговорът? Че Св. Синод е привлякъл не малък брой юристи, факт, който обезпечил експертната работа на Събора... Всъщност, ако трябва да възразя съвсем сериозно на този иначе несериозен отговор – в подобна дейност, каквато е законотворческата дейност на Църквата, мястото на юристите е повече от полезно и необходимо. Такава беше прочее и моята позиция още преди ІV Църковно-народен събор, когато в качеството ми на преподавател по Църковно право получих покана да участвам в комисията на Св. Синод за подготовката за изменения и допълнения на Устава. Тогава аз поставих едно единствено условие, а именно: да се привлекат опитни юристи. Глас в пустиня... Не участвах в комисията именно по тази причина.
Сега действително в Събора участваха не малко юристи, които, уверявам ви, имат голям принос по отношение на редакциите, видоизмененията и допълненията на Устава, колкото и да са козметични те. Проблемът обаче е друг: когато имате нужда от лекар, не отивате при ветеринарен лекар или обратното – ако вашият домашен любимец се нуждае от медицинска помощ, не отивате при хуманен лекар, нали? После, както при лекарите, така и при юристите съществуват специализации, тоест има голямо значение дали съответният юрист е адвокат по брачно или наказателно право, или е специалист в областта на конституционното право, дали има опит в законотворчеството. Мисля, че читателите ще ме разберат... Но пак повтарям: юристите имаха място в дейността на събора, а църковните прависти – нямаха! Вероятно според нашите архиереи няма нужда да се преподава и дисциплината Църковно право в богословските ни факултети... Или може би греша, може да я преподават и юристи...
Впрочем, въпросът ви ме подсеща и за нещо друго, а именно, че не бяха взети предвид резултатите от „Работилницата на Двери”. Този факт е твърде показателен за това, доколко са сериозни отношението и отговорността на Св. Синод към българския вярващ народ в контекста на Църковно-народния събор. Това от една страна ... От друга, аз Ви поздравявам за това искрено богословско начинание, защото то демонстрира, че съществуват мислещи православни християни, радостно е, че в по-голямата си част са млади по възраст, които преживяват проблемите на Църквата ни и полагат физически и интелектуални сили за нейното възстановяване и излекуване от раните на комунизма. Уверен съм, че ще дойде момент, когато плодът от тези идеи на „Работилницата на Двери” ще намери място в дискусията за бъдещето на Православната ни църква.
- И накрая искам да Ви попитам: има ли основание решенията на събора по приетите вече текстове да не се преразглеждат и прегласуват, с оглед на третата сесия, обявена за месец декември?
- Отговарям накратко: докато не се гласуват промените, измененията и допълненията в Устава на БПЦ и не се обнародват, продължават да действат разпоредбите на стария Устав. Що се отнася да решението, взето още на първата сесия – да не се прегласуват текстове, вече гласувани, от гледна точка на правната теория и практика това е неправилно, с оглед на възможността при приемане на новите текстове да се явят противоречия, тоест да се стигне до колизии в текста, които не биха могли чисто юридически да се съобразят помежду си, ако не се пристъпи към регулирането им, било то езиково, логическо и т. н. С други думи, необходимо е отделните текстове, отделните глави или канонични институти да са във взаимна връзка, за да е Уставът разбираем, за да не среща той трудности не само при тълкуването му, но и при прилагането му.
