Връзката между клир и богословска наука е жизненоважна за Църквата
Интервю с проф. д-р Антоний Хубанчев, главен редактор на сп. „Духовна култура“
- Проф. Хубанчев, защо „Духовна култура“ излиза след две години пауза?
- След покойния проф. Тотю Коев много трудно се стигна до синодално решение за нов главен редактор. Малцина желаеха да поемат списание с неясно и с несигурно финансиране и със сътрудници без никакъв хонорар. Все пак в поредицата от генерации на богослови в нашата църква по промисъл Божи някой трябваше да поеме факела, за да не угасва неговият пламък и да го предаде по-нататък на следващите, които идват след нас. За списание „Духовна култура“ дълги години работиха изтъкнати наши йерарси и видни църковници, както и незабравими наши предшественици като професорите Иван Марковски, Димитър Дюлгеров, Борис Маринов заедно с прекрасния човек и апологет Александър Величков, Илия Цоневски, Иван Панчовски. Всички те допринесоха за високото научно-богословско равнище, за оформянето на духовния и интелектуален образ на църквата ни пред обществеността. Би било грях да се изостави в блатото на забвението един жизненоважен културно-просветен ресурс от църковния ни живот. Слава Богу, сега виждате, не сме на мъртвата точка на застоя и с излизането от печат на едно обединено книжно тяло от № 5 до № 12 на списанието се запълни възникналият вакуум за 2006 г.
- Сега, когато Вие сте главен редактор на списанието, ще промените ли нещо в концепцията и съдържанието му?
- Списание „Духовна култура“ е неразривна част от мисията на Българската православна църква и ще излиза като непрекъснато продължение и израз на православно съзнание, църковност и научно-богословска традиция. Възникналите трудности могат да бъдат преодолени. През следващите години списанието ще излиза като тримесечник, четири пъти годишно, с обновени рубрики и актуализирана проблематика и преди всичко с творчески търсения за синтез между православната богословска мисъл и съвременните постижения в областта на култура, наука и изкуство. Мисля, че благодарение на вдъхновението, ентусиазма и таланта на богослови и църковници от родната Православна църква, както и на широкия кръг от научни труженици и съработници – на всички, обичащи църквата ни и православното богословие – ще може да се достигне до сърцето и начина на мислене на нашите читатели. Основният принцип и метод на работа, казано с думите на апологета Атинагор Атински, е: „Всяко знание да бъде от Бога и за Бога“.
Другата страна на промяната се отнася до обогатяване на тематичния спектър и подобряване на художественото оформление. Като редактор аз имам зад себе си извървян дълъг път: дванадесет години в „Църковен вестник“, четири години в „Богословска мисъл“ и дълги години – в Годишника на Богословския факултет. Паралелно с това съм в постоянен контакт и обмен на информация с колеги от сестрите – православни църкви, както и от други църкви в Западна Европа, така че имам опита и необходимите реални критерии за съизмеримост и усет за висотата, мащабността и отговорността на тази част от църковната ни мисия. Не става въпрос за сляп оптимизъм, но мисля, че по силата на необходимостта в най-скоро време църквата ни отговорно ще заеме престижно място в глобалната мрежа на интернет, където ще се поместват издаваните в нормален ритъм „Църковен вестник“ и сп. „Духовна култура“. Електронните технологии и медии ни предоставят могъщ инструментариум за катехизация и благовестие.
- Какви са основните трудности в издаването на научно списание като „Духовна култура“?
- При нас трудностите са изцяло от вътрешноведомствен, административен характер в централното управление на Св. Синод. Липсата на централизирана икономическа програма и стратегия сковава църковната ни мисия по всички направления. Подобен род проблематика е вън от моята компетентност, за да я коментирам. Но ако се погледнат нещата в съпоставителен план, то паралелно с нас има сходни, конкуриращи ни по тематика списания, добре финансирани и рекламирани, а също така и професионално списвани с научно-теоретични разработки на високо ниво, които заеха вън от нашата църква широкообхватна богословска територия.
- Сега излезе кн. 5-12 за 2006 г. Коя ще е следващата книжка на „Духовна култура“?
- В редакцията са готови в предпечатна подготовка бр. № 1-3 и бр. № 4-6, които бяха запланувани да излязат през първата половина на тази година. Те и досега не могат да тръгнат към печатницата, защото в бюджета на Св. Синод на отминаващата вече 2008 г. не можа да се предвиди финансово осигуряване за сп. „Духовна култура“ и така, по всичко изглежда, ще имаме още една нулева година. Много е елементарно, но това е истината. За да се влезе без закъснения през 2009 г., е необходима нова стратегия. Бих желал да споделя, че при многобройни контакти с колеги от престижни западни църковни и научнобогословски издания е налице констатацията за необходимост от църковна субсидия, за да съществуват в условията на пазарна икономика, ако желаят да бъдат над всяка политизация и комерсиализация.
Ще се повторя, но мисля, че е повече от належащо: от изключително голямо значение е Св. Синод да запланува средства в бюджета си за 2009 г., като създаде в най-скоро време и свой сайт в Интернет и качи на него „Църковен вестник“, „Духовна култура“ и своите официални материали и документация със солидна и вдъхваща уважение позиция. Резултатното разрешаване на този въпрос е неотложно и ще бъде достоен отговор на предизвикателствата на нашето време. В това отношение Руската православна църква и Румънската православна църква отбелязаха забележителен напредък.
- Какво е отношението на синодалните архиереи към „Духовна култура“? Все пак това е официалното научно издание на Св. Синод на БПЦ.
- За всички, които с духовен опит същностно са приобщени към богослужебния живот, научнобогословското дело и съзиданието в църквата ни, е пределно ясно, че един архиерей, а и който и да било свещенослужител, ако не е добър богослов, ако е с елементарна и ниска богословска култура, ще е вече със сринат авторитет. Вярващите искат да видят от духовника, как той от висотата на своето положение осъществява едно от трите си велики благодатни служения, което наричаме „potestas magisterii“ (власт на учителство). Наблюдавал съм и сред научните ни среди, и сред обикновените вярващи с какво голямо благоговение, преклонение и душевен трепет те се отнасят към архиерея или към свещеника, който с духовна сила и проникновение разкрива истините на нашата вяра. В църковното съзнание и историческа памет у нас се открояват образите на архиереи и духовници, които преди всичко са прекрасни и изключителни богослови.
Нарочно тръгнах в посоката на този размисъл като отговор на въпросa, защото възприемам, че и Негово Светейшество, и Св. Синод принципно споделят този начин и постановка на мислене, а и всеки един от нас се чувства укрепен и още по-мотивиран в начинанията си, когато срещне синодална подкрепа и разбиране.
Църквата е благодатна общност на любов, свобода и съборност и връзката между клир и богословска наука е жизненоважна. Църква, в която не се развива и не процъфтява богословска наука, става все по-примитивна и нефункционална в мисията си, без авторитет и достоверност пред обществото, а и богословие, което скъсва пъпната си връв с майката-църква, кърмачката, както се изразяваше блаженопочиналият Доростолски и Червенски митрополит Михаил, е безблагодатно, мъртво, доктринерско слово, което не докосва сърцето човешко, търсещо сред кълбо от сложни противоречия спасителната пътека към истината Божия.
Както се казва обаче, всички сме съработници на нивата Божия, а и ни обединява една обща свещена цел, изразена в пасхалния химн: „Свет Христов просвещает всех“.
В края, нека да разчупим формалната рамка на интервюто. Искам да приведа като пример от последната книжка на „Духовна култура“ едно стихотворение. Защо се спирам специално на него? Първо, защото става дума за архиерей като покойния Макариополски епископ Николай, който като човек на богословската наука способства за създаването на свещенослужители и богослови, влели се пълноценно и съзидателно в църковния живот и мисия; второ, в лириката няма поза и неискреност, тя извира „из глубины сердца“; и трето, за да се разбере, че в благодарната памет на новата ни генерация живеят светлите образи на наши духовници, които в жестоко време на терор защитиха вярата и църквата на православната ни родина.
Автор на стихотворението е Траянка Георгиева, наскоро дипломирала се като магистър-богослов в нашия факултет.
На Макариополския епископ Николай
(По действителен случай)
Ч У Д О
Плачело, молело се момчето
на дядо владика Николай.
Били пълна стая затворници,
извиквали ги едни по един:
„Имам малки деца,
моля те, моля те,
само ти можеш да ни спасиш”.
Плачело и се молело момчето.
Извиквали ги в нощта,
а отвън била смъртта…
Мислил отчаяно
дядо владика Николай
как момчето да спаси.
С джобно ножче издълбал
образа на Богородица
на тъмната стена.
И се молил, молил в страшната нощ
с цялата си душа.
Чудото станало!
Когато навън изсветляло –
били само двамата
единствените останали живи
от стаята на смъртта!
Момчето – певец
от църковния хор.
И дядо владика
Николай Макариополски!
Стихотворението е посветено на покойния Макариополски епископ Николай, дълги години ректор на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София, от чието рождение тази година се навършва столетие.
