За него се говори какво ли не: юпито на Руската православна църква, доверено лице на патриарх Алексий II, приближен на политическата върхушка в Руската федерация, придворен монах, провокативен кинематографист, православен фундаменталист... Под негово ръководство са Сретенският манастир, Сретенската духовна семинария, двата най-големи и популярни православни сайта в Русия, най-голямото православно издателство в Русия... Архим. Тихон Шевкунов (Георги Александрович Шевкунов) е роден през 1958 г. в Москва, в семейство на учени. През 1982 г. завършва Всесъюзния държавен институт по кинематография. С Православието се среща по време на следването си. Приема кръщение и заминава в Псково-Печьорския манастир, където се запознава с архим. Йоан Крестянкин среща, която определя целия му живот. След 8 години послушничество на 2 юли 1991 г. в Донския манастир е постриган за монах. Същата година е ръкоположен за йеромонах. През 1993 г. е назначен за настоятел на новооткритото московското подворие на Псково-Печьорския манастир. През 1995 г. става игумен на възстановения като ставропигиален Сретенски манастир, където започва голяма просветителска дейност. Консултат и автор на сценариите на много филми с православна тематика, които разкриват пред обществото пластовете на духовния живот и историята на Църквата. Забележителен публицист и проповедник.
Срещнах о. Тихон на юбилейното десето издание на Седмицата на православната книга във Варна, където той, освен че представи нашумелия си филм “Гибелта на империята византийският урок”, живо и увлекателно запозна участниците във форума с основните аспекти на служението на оглавяваното от него монашеско братство на Сретенския манастир разположен в самия център на многомилионна Москва срещу стените на Кремъл. Помолих го да разкаже накратко за това тяхно служение и пред читателите на “Църковен вестник” и той с готовност се съгласи.
- Нашият манастир е най-малкият в Москва. Ние сме най-малките засмя се той, макар да е със статут на патриаршески, нашият манастир заема площ по-малка от декар. Братството ни е от 40 монаси предимно млади хора, дошли в манастира преди 10-12 години. Местоположението на манастира, това, че се намира в самия център на Москва, обуславя и нашето служение.
За нас, разбира се, от първостепенно значение е богослужението. Това място е пропито с кръвта на много мъченици. Десетилетия наред, по време на комунизма, в манастира са се помещавали ЧК, КГБ, различни следствени служби, където са разпитвани, измъчвани и избивани хиляди хора.
От самото начало, след възобновяването му преди 15 години, когато там е имало само един монах, в манастира всекидневно се служи св. Литургия. Това за нас е залог за духовна сила, укрепване, изправяне на грешките ни, залог, че Бог ни ръководи и направлява стъпките ни.
Вторият аспект на нашето служение са мисионерството и катехизацията. Просветата е нашето основно послушание, възложено ни от Светейшия патриарх Алексий II и ние полагаме много усилия в тази насока: за писане, редактиране, превеждане, отпечатване и, разбира се, за разпространение на нашите издания. Към нашия манастир е изградено голямо издателство за богослужебни книги, богословска литература, както от светите отци, така и от съвременни автори, детска, художествена литература, преводна, отделяме особено внимание на по-популярни книги, адресирани към хора, които са в процес на въцърковяване. Тиражът е от няколко хиляди за по-специализираната, до няколко милиона за по-популярната литература. Годишно от нашето издателство излизат 200-300 нови издания.
Към нашия манастир има и няколко интернет-сайта, най-популярните от които са “рravoslavie.ru” и “days.ru”, които навярно са известни и в България. Те постоянно се конкурират по рейтинг, ту единият е най-посещаван сред руските православни сайтове, ту другият. Дневно “рravoslavie.ru” има по около 10-15 хиляди посещения от хора от целия свят.
- Такъв обем работа едва ли е по силите само на монашеското ви братство, предполагам, че имате и миряни, които ви подпомагат във вашето служение?
- О, да, повече от 50 човека. Само в издателството на манастира работят около 30 човека в наша помощ.
На територията на манастира се намира и Сретенската духовна семинария, неголяма за мащабите на Москва, в която се обучават около 150 човека. Те живеят при нас, в манастира, и също активно участват в просветителската ни дейност. Програмата е петгодишна, много сериозна и задълбочена, условията строги. С тях се занимават около 70 преподаватели по различни специалности. Семинаристите изучават както духовни дисциплини, така и светски, за да могат да преподават и в светски висши учебни заведения.
- Отец Тихон, може би тук е мястото да поясним, че в Русия, за разлика от България, семинариите не са средни духовни училища.
- Да, при нас студентите постъпват след завършено 11-годишно средно образование, около 30 % от тях вече имат по едно завършено висше образование в различни специалности, някой са и с научни степени. Духовната академия е по-висока степен на богословско образование с тригодишен курс на обучение и с възможност за аспирантура след това. По правило всички наши студенти, които искат, постъпват в Духовната академия.
За нас, в Сретенската семинария, е от изключителна важност не само да дадем добри богословски познания, но и да възпитаме добри бъдещи свещеници. Около 80 % от завършващите приемат духовен сан. Други след няколко години се оженват и едва тогава стават свещеници. Единици са, които не избират този път. Те са изключение от правилото.
Преди години взехме под опеката си и един детски дом в Рязанска област, на около 250 км от Москва, който се намира в близост до скита на манастира. В него сме приютили сто деца от проблемна среда.
- Децата не са сираци, така ли?
- Част от тях са сираци, а другите са деца на наркомани, алкохолици, които държавата е лишила от родителски права. С детския дом се занимава монах от нашия манастир, който е с педагогическо образование.
В близост до скита имаме и селско стопанство. Поехме го, защото населението там беше останало без поминък, живееше в крайна бедност, буквално измираха от глад. Бяха се отдали на алкохола и наркотиците. Взехме стопанството в изключително тежко състояние, а сега то процъфтява. Дадохме поминък на 130 местни селяни. Ръководи го един от нашите събратя, който е с икономическо образование. Имаме пет хектара земя, хиляда крави и сме на първо място по икономически показатели в района. Използваме част от продукцията за детския дом и за семинарията.
- Отец Тихон, вие доста разширявате обичайната представа за монашески живот, която за мнозина се изчерпва с молитви и аскетически живот. Какво определение бихте дали за монашески живот в наше време?
- Знаете ли, в наше време, както и в миналото, както и в бъдещето, монахът е човек, който изцяло се е предал в служение на Бога и на ближните. Задължение на монаха е както да се моли, така и да обича, както да участва в богослуженията, така и да върши с любов всичко, което Бог му възлага като служение на ближните. Ние не сме монаси в безвъздушното пространство. По промисъл Божий се оказахме в центъра на многомилионен град, в центъра на многолюдно море от жадни и гладни за Словото Божие. Никой от нас, поне за себе си мога категорично да го заявя, не е искал да бъде монах в града. Псково-Печьорският манастир, в който аз постъпих като послушник, е един от най-отдалечените манастири. Но след няколко години Бог ме призова в Москва. Когато дойдох през 1991 г. в Донския манастир след пострижението си, в Русия нямаше никаква духовна литература. Цареше страшен духовен глад за богословски книги. Кой друг да издава духовна литература, ако не ние? Приехме го като дълг и се заехме с издаването на духовна литература. Правим това и сега. Сигурно щеше да се намери кой да занесе на децата от дома сладолед и играчки, но кой щеше да се заеме с духовния им живот, ако не ние? Ние не сме искали да развиваме стопанство, направихме си скит, за да се усамотяваме далече от града и да се молим. Молехме се. И сега се молим. Но при нас дойдоха местните селяни и ни помолиха за помощ. Те бяха загубили не само вярата в Бога, но и каквато и да е вяра и желание за живот и ние разбрахме, че Божията воля за нас е да им помогнем, за да могат да се грижат за семействата си и да живеят достойно. Що се отнася до сайтовете, наше основно послушание е благовестието, а Интернет дава добри възможности то да достигне до много хора, най-вече до млади и образовани хора, които са основните потребители на Интернет.
Що се отнася до молитвата, за жалост не мога да кажа, че є отделяме толкова време, колкото трябва, но това е единствено поради нашата леност. Имаме всички условия за пълноценен молитвен живот: всекидневни богослужения вечерня, часове, полунощница, утреня всичко, което включва монашеското богослужение. Братята всяка седмица служат всенощни бдения, имаме, разбира се, и своето лично молитвено правило, умната молитва.
Наш дълг са и пастирските ни задължения. Въпреки, че манастирът е в административния център на града и наоколо няма много жилищни сгради, ние имаме много постоянни енориаши. По правило на ранната и късната неделна Литургия се събират в храма ни 1000-1200 богомолци. Някои от тях се причастяват по веднъж на две седмици, други всяка седмица, но ние задължително изискваме от тях сериозна подготовка с пост и очистване чрез покаяние преди да ги допуснем до причастие. В навечерието по 6, 7, 8 свещеници изповядват причастниците чак до полунощ, ако не са успели всички да се изповядат, продължават и на сутринта, при това на всеки един се обръща нужното внимание.
С каква още “суета” се занимаваме? Имаме неделно училище към манастира. Енориашите ни сами поискаха децата им да се образоват духовно при нас, но с това се заеха нашите семинаристи.
Впрочем винаги при големите общежитийни манастири е имало стопанство, просветата на народа, книжнината винаги са били грижа на монасите. И днес, както и в миналото, манастирите са като седалища на Духа и Просвещението, като духовни огнища на това море от жадни за Словото Божие хора.
- Отец Тихон, разбирам, че нашият измъчен, объркан народ също се нуждае от духовни ориентири и от всеотдайното служение на добри монаси, но аз по човешки се питам: ако народът ни е обезверен и безбожен, то кой ще роди тези добри монаси и кой ще ги възпита като такива?
- Пропагандата, която тече по целия свят, налагането чрез различни способи на духа на хедонизма, материализма, секуларизма... не може да не оказва своето пагубно влияние върху духовността на хората. На България сигурно и е много по-тежко в това отношение, защото вие сте по на Запад, пък и вече сте в Европейския съюз и т. нар. “европейски ценности” за вас вече са в силата на закон.
- А може би Бог ражда добрите монаси независимо колко вярващи и църковни са родителите им?
- Да, така е. Бог винаги Си е избирал и привеждал към служение достойни люде. Аз не познавам монашеството и свещенството в България, но от вашите архиереите, които съм срещал в Русия, мога уверено да кажа, че вие имате наистина прекрасни архиереи. Е, разбира се, ако ги гледате от упор сигурно няма да ги оцените.
- Вие сте започнал своя духовен и монашески път в Псково-Печьорската лавра. Имал сте щастието да се докоснете до такъв забележителен духовник като схиархим. Йоан Крестянкин и досегът с него е определил целия ви живот. В средите на нашите миряни често можеш да чуеш: защо у нас няма такива духовни старци като в Русия, като в Гърция... А може би има, но ние не ги забелязваме?
- Сигурно не ги забелязвате. Бог не би лишил търсещите от наставници във вярата.
- Как тогава можем да разпознаем истинските духовни старци?
- За истинския духовен човек, когото ние наричаме “духовен старец”, особените благодатни дарове като прозорливост, чудотворство... са нещо второстепенно. Главното са силната, с нищо ненакърнима вяра, безусловната, с нищо ненакърнима любов и смирението. Истинският старец никога няма да каже за себе си “аз съм старец”. Отец Йоан изпадаше в потрес, когато някой му кажеше, че той е старец или се отнасяше с него като с такъв. Той винаги казваше: “Какъв ти старец! Тука няма никакви старци. Аз съм виждал такива старци! Ние тука сме само старчета с понатрупан опит.” Но ние, които го познавахме, разпознаваме в него старец.
- Отделни хора ли?
- Отделни хора или мнозина. Народът Божий определя стареца. Някои могат да изглеждат като старци: дълги бради, дълги коси, аскетичен отнесен вид..., но “по плодовете им ще ги познаете” и “по това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате” (вж. Мат. 7:16 и Йоан. 13:35).
Монасите от Псково-Печорския манастир бяха наистина поразителни хора! Голямо щастие, велика Божия милост е, че такива хора има и че моето поколение можахме да се докоснем до тях, да ги видим, да ги слушаме, да общуваме с тях. Друг е въпросът какво отнесохме със себе си от тази среща, съумяхме ли да възприемем онова, което носеха те и как ще го употребим: като добрия слуга или като ленивия (вж. Мат. 25 гл.).
- Отец Тихон, ние имахме възможността да проследим в рамките на Седмицата на православната книга вашия забележителен филм “Гибелта на империята”. Връщайки ни към историята на Византия, този филм отправя много сериозни и важни предупреждения към съвременния човек. Главните принципи, на които се е крепяла мощта на Византия, и измяната на които в крайна сметка е довела до нейния трагичен крах, вие формулирате като “вярност към Бога и Неговите вечни закони, съхранени в Православната Църква; и твърдо упование на своите вътрешни традиции и сили”. Ние виждаме, че в България и в световен план, традиционните християнски ценности все повече отстъпват пред духа на либерализма, хуманизма, хедонизма, за които току-що споменахте. При това положение какво можем да направим ние като православни християни, за да се противопоставим на духа на развалата, за да го има Православието, за да ги има здравите морални ценности, за да ги има децата ни?
- Можем да направим това, което винаги е препоръчвала светата Църква и което така ясно е формулирал св. Серафим Саровски: “Придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят.” Да, ситуацията днес в много страни не е благоприятна за християните и в частност за православните, но така е било винаги. “Ако Мене гониха и вас ще гонят” (Йоан. 1:3), ни предупреждава Господ. Вярно, че “гоненията” днес са различни от тези при Нерон, Диоклетиан, комунизма... По-изтънчени са, по-либерални... Но ние трябва да действаме както по времето на най-жестоките гонения, и както във времената на благополучие и благоденствие за Църквата да живеем по евангелски.
Християните са тези, които са избрали за закон на своя живот живота по Евангелието. Това е всичко. А какво се случва около нас: демокрация, социализъм... това е от второстепенно значение.
- То не зависи от нас?
- Дали зависи от мене, дали не зависи, дали мога, или не мога да променя нещо... моя грижа е само да живея по евангелски, а останалото...
- Моят духовен отец, отец Йоан, ми казваше, че най-щастливите години в живота му били годините, които прекарал в ГУЛАГ. Тогава Бог бил по-близо от всякога до него и тежкото положение не му пречело. Никога нищо не може да попречи на християнина да изпълнява Христовите заповеди. Ние, християните, живеем не в 2008 г., тука или там, а във вечността, с Христа, ние сме пътуващи към Царството Божие. Падаме, за съжаление, отклоняваме се, пак се връщаме, но не сме хора “от този свят”. Е, разбира се, не можем напълно да се абстрахираме от външния свят, но той ни интересува само дотолкова, че да не ходим като слепци, да знаем къде са опасностите за нас и да можем по-добре да се ориентираме към Царството Небесно.
- И да предупредим за това и другите?
- Да, в това е смисълът на филма. По-добре да се ориентираме като личности и общество. Да бъдем бдителни. Да бъдем разсъдливи. Ще ви разкажа една история. Веднъж през 1972 г. моят духовен отец Йоан бил арестуван по донос на настоятеля на храма, в който по онова време служел. Този протойерей донесъл на властите, че отец Йоан се среща с младежи, а това било абсолютно забранено, и не благославя да членуват в Комсомола. Вкарали отец Йоан в затвора, на “Лубянка”, където е нашият манастир. Държали го 6 месеца в следственото, разпитвали го, измъчвали го, счупили му пръстите, а той им казвал: “Не мога да не се срещам с младежите, защото съм свещеник, срещу властта не съм заговорничел, но не подобава на православни младежи да членуват в Комсомола, защото това е антирелигиозна организация.” Преди делото решили да направят очна ставка с протойерея. Протойереят влязъл в килията, а отец Йоан така се зарадвал, като видял събрата си, та нали половин година не бил виждал никой освен следователите, хвърлил се да го прегръща, разцелувал го... Протойереят бил така поразен, просълзил се... и очната ставка не се състояла. Отец Йоан бил християнин, постъпил по евангелски и в тази ситуация, и във всички други ситуации в своя живот. Да бъдеш християнин не зависи от ситуацията. Каквото и да е политическото устройство, светът ще противостои на Царството Божие, но обстоятелствата не ни оправдават.
- Отец Тихон, оставаме с впечатлението, че държавата активно ви подпомага във вашето служение, че силната и дейна православна Църква е едва ли не национална политика в Русия. Така ли е?
- Да.
- Можем ли да кажем, че Църквата и държавата в Русия са в онази “симфония”, на която се е радвала Византия в най-силните си години?
- Слава Богу, след 70 години страшна безбожна власт, след перестройката ние в лицето на държавата намираме съюзник. При управлението на Елцин, който носи сериозна вина за разорението, до което докара страната, но въпреки всички беди, които ни докара, не можем да не отчетем, че той отслаби този ужасяващ атеистически натиск върху Църквата. Днес поддръжката, която държавата оказва на Църквата, е наистина неоценима. Това се дължи на факта, че до голяма степен хората във властта са православни християни. Но и на факта, че те като политици осъзнават Църквата като държавоформиращ фактор, разбират, че Църквата е тази, която съхранява здравите традиции, дава правилната духовна насока у народа и здрави нравствени ценности.
- В какво се изразява тази поддръжка?
- 1. Църквата съществува в много важно за нашата дейност правово пространство. При комунизма Църквата не беше юридическо лице, ние не бяхме участници в юридически план, и за най-малкото- тухли или издаването на книга, трябваше да се обръщаме към Комитета по религия, който беше филиал на КГБ. Днес ние сме пълноценни участници в юридическите процеси и отношения в Русия и това разкрива пред нас огромни възможности.
2. На нас ни върнаха десетки хиляди храмове и манастири в разрушено състояние. държавата не само способства да ги възстановим като действащи, но и ни оказва много сериозна финансова помощ. Разбира се, участват и Църквата, и дарители. Държавата днес поправя престъпленията, извършени от нейните предшественици в СССР по отношение на Църквата.
3. Държавата подпомага и много направления от социалното служение на Църквата. Например за нашия детски дом половината от средствата са ни отпуснати от държавата, другата част дадохме ние. Държавата ни подпомогна и в самото вземане на този дом под наша опека. Държавата отдава на Църквата болници, домове за инвалиди, сгради за семинарии. Сега в Русия имаме над 100 духовни учебни заведения.
Да не говорим за многото обществени и културни инициативи, в които участваме заедно и организираме съвместно.
Днес държавата се вслушва в гласа на Църквата. Разбира се, Църквата не диктува, не натрапва своето, защото имаме разбирането, че държавата има и свои съображения: политически, обществени, дипломатически, не само духовни. Нашата страна е поликонфесионална и мултирелигиозна, държавата има за дълг да поддържа хармонията между различните вероизповедания, но Православната църква, която е господстващата, най-многочислената, учи хората да живеят в мир, съгласие и взаимна любов.
Тоест между Църквата и държавата в Русия има ако не симфония, то поне сме много далече от какафонията, има много хармонично, здраво, сериозно взаимодействие и от това всички печелят.
Е, разбира се, на някои това не се харесва. Критикуват Църквата, критикуват и държавата, че са заедно. Но нека да критикуват. Това си е техен проблем, не наш. Нека да си приказват, че е лошо заедно да правим детски домове, че е лошо заедно да възстановяваме разорени стопанства, заедно да правим домове за инвалиди, че е лошо заедно да воюваме срещу пиянството и разложението..., че всичко, което правим заедно, е лошо.
Ние не че не ги чуваме, но ако тези хора си нямат друга работа, нека да си сплетничат.
- А каква тук е ролята на светейшия патриарх Алексий II?
- Голяма радост за Русия, голяма Божия милост е в тези важни, исторически времена, когато пред Църквата изведнъж се отвориха толкова нови възможности, а никой не знаеше какво да правим, че на кормилото на кораба на Руската православна църква бе личност като патриарх Алексий II. В нашия манастир той е предстоятел, а аз съм само настоятел, такова е моето послушание, но той е ръководител на манастира и нищо в него не става без благословението на патриарха. Така е и с всички ставропигиални манастири, а у нас те са около 30, така е и във всичките многочислени епархии на Русия. Ние винаги можем да му разкажем как вървят нещата при нас, да се посъветваме. Той е на 80 години, но е толкова млад, колкото бяхме ние, когато започвахме своето служение. Виждаме как очите и сърцето му горят, докато му разказваме: “Ваше Светейшество, това и това се случва при нас, това и това правим...” Той ни дава мъдри съвети, напътства ни, понякога ни поощрява, друг път възпира нетърпението ни. Ние знаем, че винаги, когато се сблъскаме с непреодолимата стена на чиновническото упорство, на бюрокрацията, можем да разчитаме на неговия авторитет. Той не скъпи усилията си, пише писма до президента, до министър-председателя, до кмета... Знаем, че силите му не са безгранични, но постоянно се убеждаваме, че неговата дума действа изключително силно във всички слоеве на обществото. Силата на подобни личности е от огромно значение в такива важни моменти, като периода на възраждането на РПЦ. Огромна милост Божия е, че Господ го е поставил да оглави Църквата ни и го ръководи и вразумява постоянно.
- Отец Тихон, под ваше управление са най-големите в Русия, а може би и в целия православен свят, православни сайтове и издателство, чиито издания излизат в милионен тираж. Сам казахте, че само за един ден над 10 хиляди човека влизат да четат рravoslavie.ru. Това, съгласете се, е изключително силен фактор за въздействие и от тук – изключително голяма отговорност. Въпросът ми към вас е следния: трябва ли, и какви принципи трябва да спазва църковният журналист и публицист?Към коя истина трябва да се придържа: към онази, която вижда с очите си, фактите такива, каквито са, или към Христовата Истина, която поставя пред християните едни други, различни принципи на отношение и действия?
- Ние християните, в това число и занимаващите се с църковна журналистика, трябва на всичко да гледаме през призмата на Истината, която е Христос. За нас във всички случаи най-важна е Истината, Христовата истина. Човешката правда е лукава. Много лукава. Затова би било пълно безумие да се ориентираме по нея. Ориентирането по човешката правда, по правдата на “мира сего” отваря вратите на княза на мира сего. Затова за нас водеща, определяща, трябва да е Божията правда, Истината на Църквата. Но тук има една още по-голяма опасност. Да представиш лъжата, клеветата, омразата, като Христовата правда. Затова трябва много сериозно, отговорно и от чиста съвест да говорим за тези или онези събития, за тези или онези явления.
Но като говорим за това, е нужна конкретика: какви явления, какво отразяваме.
- Например, когато виждаме недостатъци в църковния живот, в духовници…
- Когато виждаме някакви негативни явления в Църквата, първо за себе си, трезво, с чиста съвест и с болка на сърцето, трябва внимателно да изследваме случая, да го разгледаме именно през погледа Христов, погледа на Онзи, Който е Правда и Истина
- …и Мир, и Любов…
- Да, Който е Истина, Мир, Любов… След това да преценим кога, на кого и как да представим своето виждане за този или онзи проблем, и то пак съобразно принципите, които ни е дал Господ.
Знаете ли, преп. Йосиф, нашият велик Оптински старец, веднъж казал: “Ревността на желаещите да победят злото, сама по себе си е голямо зло.” Лютата ревност да победиш злото е голямо зло.
- Злото вън от тебе?
- Вън от тебе, защото желанието да се бориш със злото вън от тебе, е основано на гордост.
Това съвсем не означава, че църковният журналист, църковният публицист трябва да мълчи за негативните явления. Да говори за делата на Църквата, е негов дълг, послушание, неговото служение, но трябва да говори така, както ни е заповядано в Евангелието, а не по свое усмотрение. Какво е казано: съгрешил ли е братът ти, отиди и го изобличи първо насаме. Ако не те послуша, доведи още един свидетел, ако пак не послуша, извести на Църквата, ако и Църквата не послуша, да ти бъде като езичник и т. н. (вж. Мат. 18:15-17) Ако действаме по този начин, е едно, но ако си въобразим, че сме оръдие на Божия съд и започнем да тръбим пред обществото…
- С трибуната, с която разполага съвременният журналист, в усилието си да направи добро, може да сътвори голямо зло, така ли?
- Да раздуха скандал, да дискредитира Църквата… Отговорността е огромна. Отговорността на всеки християнин за всяка дума е голяма, а в още по-голяма степен това важи за църковния журналист, чиято дума се разпростира толкова надалече. Това е много сериозен въпрос! Много важен!
Постоянно трябва да внимаваме дали нашата ревност съответства на евангелските повели. Да изобличаваме злото - не означава да осъждаме човека. Когато пишем сериозно и задълбочено по даден проблем, който разяжда Църквата, не е необходимо да споменаваме конкретни имена, да визираме конкретни енории, защото като християни трябва да сме непримирими към злото, но милостиви и прощаващи към падналия брат, да го насърчаваме да се изправи, а не да го смазваме с обвиненията си. Казано ни е: “Не участвувайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги.” (Ефес. 5:11) – делата, а не човека. Делата!
- И още: “Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи” (Рим. 14:4).
- Господ е казал: “Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всекиму от вас ще въздам според делата му” (вж. Откр. 2:23) и ние не можем да си присвояваме тази власт. Освен това да имаме предвид, че ние винаги гледаме сламките в окото на другите, имайки греда в своето, че ние самите сме грешници и това прави преценките ни изкривени. Казано е: “Господ дойде да спаси грешниците, от които първият съм аз.” Ако разбираме всичко това, то тогава има надежда, че у нас има дар на разсъждение и че можем духовно да се ориентираме в дадена ситуация и да вземем правилно решение. Но това трябва да става спокойно, без да се разпалваме, не настървено, страстно, а да разсъждаваме и да говорим за злото, което разяжда Църквата с кротост, „защото човешкият гняв не върши Божията правда” (Яков. 1:20). И да се молим, постоянно да се молим Бог да ни научи как да постъпим.
- А какво според вас да е отношението на Църквата към светските журналисти?
- Ние отличаваме добросъвестните и добронамерени журналисти от онези журналисти, които априори имат неприязън към Църква и търсят единствено сензации и поводи да раздухват скандали. Но сме наясно, че светските средства за масова комуникация винаги, без изключение са светски ориентирани и ангажирани и не бива да се заблуждаваме, че те ще търсят доброто на Църквата, на Православието. Дали ще отразяват събитията в Грузия или в бивша Югославия, или процесите на глобализация, те винаги ще се ръководят и ще защитават определени политически интереси, а не Православието.
Разбира се, и сред светските журналисти има вярващи хора, християни, но техните възможности са ограничени, те са принудени да следват политиката, курса на медията, в която работят.
- Научихме за драматичното прекратяване на отношенията на Гръцката архиепископия със средствата за масова комуникация съвсем наскоро. Как стои този въпрос при вас, в пресцентъра към Московската патриаршия?
- Ние имаме пресцентрове не само към Патриархата, но и към всяка епархия. В началото имахме проблеми, неразбиране от страна на журналистите, изопачаване на информацията, но изминаха 2-3 години и установихме добри отношения. При всяко положение това ни дава възможност да поднесем на СМИ обективна информация за едни или други процеси в Църквата, а това е много важно за нас. Ако нямат ясна и точна информация, журналистите стават подозрителни и си я измислят.
Разбира се, не всички журналисти са коректни, но ние разсъждаваме така: ако някой преиначи информацията, която сме им дали и постъпи недобросъвестно, некоректно … - е, Църквата в своята хилядолетна история е виждала толкова много безумци, че един повече или по-малко няма да я разрушат. Ако има някаква обща, организирана кампания срещу Църквата, разбира се, трябва да се прекрати общение, но ако става въпрос за отделни журналисти - не, защото знаем, че и недобронамереният и недобросъвестният журналист и дори явният гонител може да се промени. Господ ще го измени.
- А това сътрудничество с Църквата преобрази ли към по-добро журналистите, с които вие работите, подейства ли им благотворно?
- Да, разбира се. Журналистите използват много клишета за Църквата и антицърковни стереотипи, но когато видят, че ние нито сме зли, нито сме луди, когато видят, че сме нормални, образовани, съвременни, разумни, добронамерени… - те променят мнението си, а оттам и отношението си и това проличава в материалите им за Църквата.
Преди по правило материалите за Църквата бяха негативни. Сега журналистите ни познават и не искат да кажем за тях: “Какво си написал! Какви са тези неща?” Когато чуят някакъв слух, те не бързат да пишат, а първо мислят, питат ни, ние им казваме: “Елате, вижте документите и се убедете сами!” И те си казват: “А, да, това е поредният глупав слух…” и се отказват да пишат или пишат нещо в защита на Църквата. Трябва да се работи с журналистите сериозно, с уважение към работата им, спокойно, премерено.
Замълчах. Обзе ме тъга. Не знаех какво да мисля пред така идеално очерталата се картина на Руската православна църква днес.
- След този разговор съм склонна да идеализирам положението във вашата Църква, но едва ли всичко е така идеално - казах.
- Знаете ли, не е лошо човек понякога да си поидеализира за кратко, така или иначе, скоро ще му се наложи да се върне към своите си тривиални проблеми - усмихна се архимандрит Тихон. - И аз сега съм склонен да се къпя в тази идилия: слънчевото време, прекрасна Варна, разговора, който водим с вас ... Но утре заминавам. Чака ме студената и дъждовна Москва и хиляди проблеми, които ще ме връхлетят още от летището. Защото, няма какво да ви заблуждавам, вие сама разбирате, че зад всичко за което ви говорих: прес-службата при Патриаршията, издателството, стопанството, семинарията... стоят много тривиалности и хиляди проблеми, с които ежедневно се сблъскваме. Проблеми, които нито са по-големи, нито са по-малки от тези, пред които се изправя вашата Църква, а просто са различни.
- След този разговор съм склонна да идеализирам положението във вашата Църква, но едва ли всичко е така идеално - казах.
- Знаете ли, не е лошо човек понякога да си поидеализира за кратко, така или иначе, скоро ще му се наложи да се върне към своите си тривиални проблеми - усмихна се архимандрит Тихон. - И аз сега съм склонен да се къпя в тази идилия: слънчевото време, прекрасна Варна, разговора, който водим с вас ... Но утре заминавам. Чака ме студената и дъждовна Москва и хиляди проблеми, които ще ме връхлетят още от летището. Защото, няма какво да ви заблуждавам, вие сама разбирате, че зад всичко за което ви говорих: прес-службата при Патриаршията, издателството, стопанството, семинарията... стоят много тривиалности и хиляди проблеми, с които ежедневно се сблъскваме. Проблеми, които нито са по-големи, нито са по-малки от тези, пред които се изправя вашата Църква, а просто са различни.
Публикувано в "Църковен вестник"