В навечерието на Рождество Христово по стар стил под запрещение беше поставен един от известните московски свещеници прот. Алексей Умински. В следващите дни предстои църковен съд, който ще го лиши от свещенически сан. В указа на патриаршията се казва, че причината е неговият отказ да чете по време на литургия „молитвата за победа на Светата Рус“, създадена от Московската патриаршия след нахлуването на руската армия в Украйна и която всички свещеници са длъжни да четат, за да покажат лоялност към властта. Причина за обвиненията срещу духовника е негово интервю, дадено в средата на ноември за предаването „Пастуховские четверги“ по популярния you tube канал „Живой гвоздь“. Публикуваме интервюто на о. Алексей Уминский с водещия А. Венедиктов.
- Искам да Ви предам въпроса на една наша зрителка, която е на 57 години, от Магнитогорск. Тя пита: „Объркана съм. Сега не мога да ходя в храма, там, където се молят за победа и за подкрепа на Специалната военна операция. Какво да правя?“.
- Трябва да кажем, че този въпрос обърква много хора. И, доколкото ми е известно, проблемът е болезнен. Защото е ясно, че хората, които вярват в Христос, ходят на църква, за да общуват с Христос, да участват в божествената Литургия, да получат Причастие с Тялото и Кръвта Христови, да принесат мирната жертва. Ето защо всъщност литургията започва с думите на мирната ектения, която гласи: „С мир на Господа да се помолим“. И молбата за мир в тази ектения, в това главно прошение, първото прошение на Литургията – а те са четири, цели четири прошения за едно и също – и цялата Литургия е посветена на помирението на хората с Бога, на помирението на хората помежду им. Тогава си спомняш думите от Евангелието и Проповедта на планината, когато Христос казва, че ако отиваш в Храма, към жертвеника, за да принесеш своята жертва, първо трябва да се помириш със съперника си, с противника си, с врага си. И едва след това можеш да отидеш на Литургия в храма.
Затова е разбираемо, какво всъщност изразяват тези думи за непримиримост, думите за война, за спецоперацията и всичко друго – те означават: Напред! С оръжие в ръка… Като цяло това никак не се вписва в Литургията.
И за много хора, които отиват на Литургия, за да се молят на Бога, за да бъдат с Христос, за да изпълнят евангелските заповеди за мир, да бъдат миротворци – за тях това звучи като дисонанс, разрушава тяхната молитва, вътрешния им мир и не им позволява спокойно и с чиста съвест да пристъпят към тайнството.
При мен идват много такива хора и ми разказват за същите проблеми…
- А какво ще ги посъветвате да правят?
- Може да потърсят храм, където има такива свещеници, които, да го кажем така: се опитват не много силно да укрепват военния дух по време на Литургията, които, изхождайки от своята позиция, все пак повече се молят за мир, отколкото за победа, и разбират, че всяка победа е пирова в тези войни. Това е победа, която много често се равнява на самоунищожение. В съвременните войни всяка победа почти винаги е равна на самоунищожение. Такива хора трябва да потърсят свещеници – единомишленици, хора, които се молят за мир, които могат да ги разберат, да ги утешат на изповед, просто да ги приемат в сърцето си. Да разрешат този проблем в личен диалог със свещеника.
Струва ми се, че днес няма друг път. Много хора търсят именно това. Търсят храмове, търсят свещеници, търсят хората, които могат да ги изслушат, които могат да скърбят с тях за ситуацията, за тази история, в която се намираме сега. Защото не бива да приемаш с радост, с щастие и аплодисменти история, в която има военна операция – просто не бива. Това е скръб за толкова много хора, истинска, реална скръб.
Аз, например, получавам писма, телефонни обаждания: „Молете се, отче. Моят Саша беше мобилизиран. Вече три месеца няма и следа от него. Не знаем къде е отишъл. Никой не отговаря на телефона“. После идва новината: „Отче, намериха Саша. Три месеца е лежал на бойното поле, не са могли да го вземат оттам, не може да бъде идентифициран“. Тези съобщения стават все повече и повече… И то въпреки факта, че все пак Москва е град, в който са мобилизирани минимален брой хора. Около 20 000 души, казва кметът на Москва, но в цяла Русия това са огромни числа.
Тази мъка настъпва, тя е все по-близо и по-близо.
- Нашият зрител Спартак не е съгласен с вас. Той пита: „Ами какво ще кажете за това? Има Псалом 58, в който се говори за необходимостта от борба с врага“.
- Да. Аз самият днес четох Давидовия псалом, където пък се казва: „Както праведникът умива ръце в кръвта на грешника…“.
- О!
- Да, въздействащ образ… Праведник, който побеждава и измива ръцете си в кръвта на грешника. Но може би най-известен в това отношение е Псалом 136, известен като плача на Израил, когото отвеждат във Вавилонски плен. „При реките Вавилонски, там седяхме и плакахме…“. И плачът за Йерусалим: „Ако те забравя, Иерусалиме, – нека ме забрави десницата ми; Дъще Вавилонска, опустошителко! Блажен, който ти отплати за туй, що си нам сторила! Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!“. Между другото, тези псалми се пеят в църква преди началото на Великия пост. Работата обаче е там, че това е било нещо естествено за Стария Завет, а мисля, че днес дори за хората, изповядващи юдаизма, това не е норма за поведение. Навярно никой не би разбирал буквално думите на псалмопевеца и не би търсел бебета, които да убие, освен ако не става дума за терористична организация като ХАМАС, например…
Още от древност на християните е разяснено, че голяма част от Давидовите псалми се разбират иносказателно, в духовен смисъл. Когато се говори за победа на грешника, се има предвид преди всичко сатаната и нашите зли помисли. А младенците, които се разбиват в камъни, авва Доротей, сирийски светец от 7 в., съвсем еднозначно тълкува за всички християни: Това са нашите лоши помисли, които още щом като се родят, трябва да разбием срещу камък, а камъкът е Христос, основателят на нашата Църква.
Затова и Църквата не призовава да се убиват бебета, не призовава да си мием ръцете в кръвта на грешниците, а призовава да се борим с греха в самите нас. И затова апостол Павел казва: „Нашата борба не е срещу плът и кръв. Основната ни борба е със злото, тя се води вътре в нас самите, в човека, където дяволът се бори с Бога“.
Ето какво трябва да разбере преди всичко всеки един, особено тези ревнители, които искат да побеждават злото със собствените си юмруци, мислейки, че доброто трябва да има юмруци, че е възможно да се победи злото със зло, да се победи нечестието с нечестие, агресията с агресия. Християнството не поддържа тази гледна точка.
Говоря за християнството, не за всички обществени институции. Не говоря за политическите неща, не говоря за другите взаимоотношения между хората. Говоря за това как трябва да постъпват християните. Нашият разговор е именно за Църквата. Затова и не давам съвети на хора, които не изповядват християнството и които живеят по други принципи. Щом искате – това е ваше право.
- Когато преди повече от година и половина започна Специалната военна операция (СВО) Вие казахте, че основното чувство сред Вашите енориаши, а Вие служите в центъра на Москва, е объркване. А сега?
- Сега свикваме с всичко – не само с новините, които се отнасят до нашата страна, свикваме с новините, които идват от Кавказ, вече свикваме със страшните, непоносими новини, отнасящи се до конфликта и ужаса от 7 октомври в Израел… Живеем, за съжаление свикваме с всичко…
Ето с какво обаче не бива да свикваш – това е самата тежест, която се стоварва върху теб, всеки ден. Тежестта, с която се събуждаш, опитваш се да преодолееш, да пробиеш по някакъв начин. Ето това е, което остава. И много хора – както християни, така и не християни – извършват един малък ежедневен подвиг, за да живеят, без да се изгубят, без да се съгласят със случващото се, да съхранят себе си по някакъв начин, все пак да вършат добри дела и да не изпадат в агресия или осъждане, или омраза към онези хора, които мислят по друг начин и живеят по друг начин. Това е ежедневен труд.
- Споменахте агресията. Струва ми се, че хората, които срещаме, стават все по-агресивни.
- Тъй като е трудно да работиш върху себе си, затова е по-лесно да бъдеш агресивен, по-лесно е да изразиш емоционалността си чрез отхвърлянето. И на човек му се струва – илюзия, – че се бори срещу нещо, сякаш той, показвайки своята агресия, омраза, озлобление, побеждава злото, сякаш се измъква от тази ситуация и прави поне нещо. Не, разбира се, че не е така. Това е само илюзия, която, за съжаление, разрушава самия човек. Невъзможно е да се бориш срещу омразата с омраза. За мен това е съвсем очевидно.
- При Вас в храма идват различни хора, които мислят и постъпват по различни начини. Какви са Вашите впечатления?
- В храма наистина идват много различни хора. Идват жени, чиито съпрузи са отишли като доброволци на спецоперацията. Те не знаят какво да правят. Не приемат избора на съпруга, но в същото време те го обичат. Имат дете. И така, какво да правят, какво да очакват? Това е много труден разрив със случващото се. Защото има искрени хора, които отиват на специална операция като доброволци. Е, някои от тях, разбираемо, отиват заради сериозния материален стимул. Много хора искат по този начин да решат сериозните си житейски проблеми и по някакъв начин да се измъкнат, да напреднат. Но има и много други, които искрено, знам го със сигурност, отиват, защото смятат, че служат на доброто, че защитават родината си, наистина искат да победят някакви странни и страшни хора, които по някакъв начин са се промъкнали в съседна държава и с някаква хитрост са упоили целия народ. А има и други, в чиито глави звучат песните на Шаман, някакви лозунги за горещото сърце на героя, който защитава родината си и колко е сладко да умреш за родината…
Всъщност, да умреш е много страшно – не само за човека, който умира, но и за онези хора, които приемат тази смърт, които трябва да живеят с тази смърт, които не могат да я приемат, които не разбират защо се случва това.
- Не мислите ли, че днес в Русия е много разпространен култът към смъртта. Отвсякъде звучи: „Ах, колко е славно, че ще умрем!“.
- Това винаги се случва в такива моменти, когато животът на човека е донякъде обезценен, обезсмислен. Ако животът не е ценен, ако няма дълбок смисъл, ако животът няма перспективи, тогава каква е неговата стойност? Тогава смъртта трябва да бъде оценена. Тогава смъртта заема неговото място и тогава тя става ценната, тогава тя приема формата на живот. В този смисъл смъртта действа като живот, като една от формите на героизиране, следователно на живот. Ето я вечната слава за героите, героите не умират и други в този дух. Всичко това ни е известно от всички героизации, подвизи и победи. То е едно и също във всички страни и във всички исторически времена.
- Хората често питат как да разговарят с близките членове на семейството, които не споделят твоите възгледи за военните действия, за СВО – дотам, че се карате на обяд и вечеря, хората се развеждат, децата се разделят от родителите… Как да разговаряш с такива хора?
- Мисля, че никак не трябва да се говори с тях (за това). Мисля, че трябва да постигнете договореност по този въпрос, защото обикновено това възниква сред много близки хора, а те не са много в нашия живот. Ние наистина ги обичаме и знаем защо ги обичаме и какви са те в действителност. Този повърхностен пласт, който днес обърква до оглупяване главите на всички хора от различни националности. В тези спорове хората се ожесточават и никой не може да докаже нищо на никого. Ако обаче все пак искаме да запазим тези отношения, трябва по някакъв начин да се споразумеем помежду си, да не засягаме определени теми. Защото след такива разговори всичко е лошо. Никой никога не печели в тях. Никой не може нито да убеди, нито да промени мнението си, просто е безсмислено. И така, какво правим? Трябва да запазим това, което имаме, това, което можем да запазим: да запазим топлината, близостта, взаимното разбиране. Всичко ще се реши по някакъв начин по-късно, може би със задна дата. Не знаем как ще стане това. Но винаги се случва така. Това е много сложен период в живота на страната, в живота на обществото, в живота на семейството включително…
Но войната не прави никого по-добър. Нито една нация в тази война не става по-добра от войната. Тя не става по-благородна, по-умна, по-мила, по-щедра – не, нищо от това не се случва. Да, има разбиране за страната, която носи отговорността за началото и носи отговорността за всички тези неща, които причиняват скръб, страдание, а след това и ответна реакция. Но всеки, който участва във война, се заразява от нея. И неизменното чувство на враждебност, вкоренено като пещерен архетип във всеки народ, във всеки човек, избухва.
- Казахте, че хората се заразяват с омраза. Но ако хората се заразят, те се разболяват. А ако са болни, то кога трябва да ги лекуваме – после или сега? Или сега не е моментът? Това е въпросът.
- Когато човек е болен с психосоматично заболяване, тук всичко е ясно, но когато човек се разболее от омраза, разболее се от това ужасно и разрушително чувство, което помрачава ума му, сърцето му, макар че може да мисли, както му се струва, много ясно в своята омраза, да измисля различни неща – така е, но докато човек сам не пожелае да се излекува, нищо не може да се направи. Единствено човекът може да иска, може да уплаши сам себе си, да почувства изведнъж колко зле се чувства от това, че мрази, колко отвратително, гнусно е за него да се чувства като участник във всеобщо клане, всеобщо избиване. Само той самият може. Но омразата е опияняваща, тя дава на човека усещане за величие. Разбирате ли какъв ужас е това. Омразата е наркотик – да бъдеш велик, да се чувстваш победител, решаващ нечия съдба. Да решавам дали в моите ръце е да те убия или да те помилвам, да те разстрелям или да те пусна на свобода. Това е ужасно състояние. И ако човек не изпита ужас от себе си, нищо не може да се направи. Можеш да се ужасиш единствено от себе си.
- Може и да не го забележи.
- Може и да не забележи. Колко много хора не забелязаха и не искаха да го признаят пред себе си след Нюрнбергския процес. Трябва добре да разбираме това.
- Какъв съвет бихте дали като духовник на всеки от нас, за да излезе от това състояние?
- Страхувам се да давам съвети. Аз самият не винаги се справям със себе си в този смисъл. Аз също се уча, но все пак съм свещеник и то от доста време – от тридесет и три години. Като свещеник хората очакват от мен да знам всичко и да давам правилни съвети.
Нека просто се съжалим един друг, да разберем, че човек живее толкова малко на тази земя, толкова малко му е отреденото време, за да стане човек. Как можеш да пропилееш цялата си човечност за гняв, ненавист, лозунги, маршируване под строй? Защо не се опитате да съжалите всеки, да разберете и съжалите даже най-недобрия човек. Защото всеки, всички ние, отиваме на Божия съд. Това ще ни се случи бързо – утре, вдругиден, след десет години, които ще отлетят като миг. И ето ни пред Божия съд. С какво ще отидем – с ненавист, със злост, с осъждане? Не знам, но много ми се иска Христос по-скоро да възкръсне в нашия живот. Да се стане Господ и да се изправи, да дойде, да се намеси в живота ни, сякаш да ни подбутне и да приведе в ред всички ни…
