Мобилно меню

4.9259259259259 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (54 Votes)

dНе всичко случващо се в Църквата ни радва. Някои неща ни напрягат, други ни смущават. Някои вярващи старателно крият своите размисли и не ги споделят дори с най-близките си хора. Други пък обратно – смело и рязко ги изливат в социалните мрежи и в публицистика. Предлагаме ви един интересен разговор на главния редактор на сп. „Дары“ Сергей Чапнин с протоиерей Вячеслав Перевезенцев (1965-2021) за езика на Църквата, който тя използва за диалога си със света, но и между самите християни.

d400

С. Чапнин: През последните години у мене се оформи впечатлението, че е настъпила криза, която аз бих определил на първо място като криза на църковния език. Дискусиите през последните години за употребата на съвременния руски език в богослужението е само една от проявите на тази криза и далеч не е най-важното. Аз бих откроил два основни проблема. Първо, че с много редки изключения Руската православна църква не успя да използва езика на Евангелието в диалога с външния свят. Тук имам предвид както държавата, така и обществото. Църковната йерархия реши да не рискува и в желанието си да бъде разбрана, предпочете да използва чуждия за нея език на секуларното общество – да говори за патриотизма, историята и проблемите на съвременния свят, да използва понятията и идеологическите конструкции, които са удобни за държавата. Езикът на Евангелието започна да изпълнява не съдържателна, а декоративна функция. Това ми се струва парадокс, тъй като възниква очевиден смислов разрив: на думи Църквата декларира привързаност към традициите, а на практика твърде лесно се отказва от тях, за да бъде по-разбираема за външния свят. Вие нямате ли такова усещане?

in

Прот. Вячеслав Перевезенцев: Всеки път, когато говорим за настъпила криза, неволно предполагаме, че кризата е била предшествана от период на развитие и пълноценно битие. Проблемът обаче е в това, че, говорейки за нашата църква, е трудно да твърдим подобно нещо. Съвсем краткият и, което е по-важно, отдалеченият от нас с близо век период в историята на нашата църква бихме могли да наречем пълноценен, жив, градивен, творчески период, устремен към бъдещето. Това е времето на Поместния събор от 1917-1918 г. и предшестващото го десетилетие. Църквата, получила за първи път свобода, се е опитвала да осъзнае себе си в тези нови условия, разбирайки, че трябва да промени много неща. На това се дължат реформите, които е подготвял съборът, както и реформите във вътрешното устройство, в богослужението и духовното образование, и дори в календара. Този период е приключил, преди наистина да започне.

Когато в началото на 90-те години на миналия век нашата църква отново придоби свобода, изглеждаше, че първото, което ще направи, е да продължи започнатото на онзи исторически поместен събор. Намерения уж имаше, но това не се случи.

Възможността за екстензивно, външно развитие (възраждане на храмове и манастири, присъствие във всевъзможни области на обществения живот) остави на втори план, ако не и по-далеч, проблемите на вътрешния живот на църквата. За известно време изглеждаше, че такива проблеми няма. Че откъде да дойдат, след като ние сме наследниците на хилядолетното християнство на Рус. Толкова сме богати, че само храмовете да ни върнат – и светът ще бъде ощастливен с нашите съкровища. Тогава мнозина, особено неофѝтите, бяха обхванати от това настроение, от тази еуфория. А по онова време повечето бяха неофѝти. Спомням си думите на прот. Александър Мен, казани в края на 80-те години по време на едно от публичните му изказвания: „Ако сега светът ни подаде ръка, аз се страхувам да не би да му подадем крак“. Говорите за „езика на Евангелието в диалога с външния свят“, а аз имам усещането, че на този език ние не сме се научили да говорим не само с външния свят, но и помежду си.

Никога няма да забравя един ярък епизод от живота ми в семинарията. Това беше на лекциите по църковна история, които ни водеше достоен и уважаван московски протойерей. Той не се интересуваше много от тази история, тъй като по образование беше изкуствовед. Имаше обаче един период от църковната история, който истински го вдъхновяваше. Краят на 15 в., борбата с ереста на жидовстващите. Той много пламенно и вдъхновено разказваше на нас, семинаристите, какъв прекрасен човек е бил преп. Йосиф Волоцки, когато е молил великия княз да избие еретиците. Тук преподавателят ни напомняше, че тази ерес не е останала в историята. Само мимоходом споменаваше за преп. Нил Сорски, който се противопоставял на преп. Йосиф за наказанието на еретиците.

Знаейки добре тази история и желаейки и другите семинаристи да я чуят в пълнота, попитах лектора: „А какви са били аргументите на преп. Нил срещу наказанието на еретиците?“. Видимо раздразнен от моя въпрос, преподавателят все пак отговори: „Какви аргументи? Ами, на Евангелието се позовавал, но…“.

Езикът на Евангелието отдавна е подозрителен за нас. Та той е универсален. Кой ли не говори на него: и баптистът (в език на съвременния гражданин на Русия баптист означава въобще протестант - б. р.), и светският хуманист може да си го припомни, и граф Толстой го е обичал. А нашият език е езикът на светите отци, езикът на Преданието. Работата обаче е в това, че и този език всъщност не е пуснал корени, защото изисква определени умения. И най-важното е, че той не може да бъде разбран без Евангелието.

И тогава остава езикът на този свят, подправен с православна митология. На този език може да се говори вътре в църквата и дори е много удобно, защото той лесно преминава в идеология. А тя, както е известно, много по-ефективно сплотява редиците, отколкото "някакво си Евангелие".

И със света е по-лесно да говориш на такъв език, защото той е светски език. „Свои – чужди, империя на злото – империя на доброто, да се сплотим около, врагът няма да победи“. Много хора в света очакват от Църквата подобен език и го приветстват, те го разбират. Много хора, но не всички. Нужни ли са ни онези, другите – тези, които искат да чуят от нас евангелския език?

Когато преди тридесет години беше очевидно, че времето се променя и Църквата влиза в нова за нея епоха, о. Александър Мен казваше, че главната задача, която сега стои пред нас, не е реформата на богослужението, устава и т. н. Тези неща без съмнение са важни, но до тях има много време. Най-важното е евангелизацията както на народа, така и на духовенството.

За тридесет години никакви реформи не се случиха. А имаше ли евангелизация? Може би, не мога да съдя. Ако обаче преди седем години, в Неделя на прошката, молбата на хиляди енориаши за прошка на онези несъмнено виновни момичета, беше обявена за провокация, то това говори нещо.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/864dp 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин