Сръбският патриарх Порфирий даде интервю за изданието „Вечерни новини“, в което сподели своите възгледи за целите на патриаршеското служение. Патриархът коментира как разбира ролята си на помирител в обществото, каква е ролята на патриарха в живота на Църквата и какво е отношението му към политиката. Предлагаме ви откъси от интервюто.
- Ваше Светейшество, Вие не сте политик, но заявихте, че чувствате като своя отговорност да направите всичко, за да притъпите всички възможни „остриета“ сред хората. Влиянието на сръбския патриарх е наистина огромно, но как ще използвате своя авторитет, кое според Вас е най-важното, което искате да кажете на хората? Да вярват, че са добри, че любовта и човеколюбието са по-мощни от омразата, че могат да се издигнат над разделящите ги „остриета“, които сега определят живота ни?
- Притъпяването на остриетата е задължение на всички хора. Всички сме призовани да работим за осъществяване на идеала за съвместен живот, което светият пророк Исайя описва образно като прековаване на мечовете в орала и на копията в сърпове (Ис. 2:4), превръщането на оръжията на смъртта в инструменти за живот… Не се колебая да се занимавам с политика, но не в смисъла на партийност, обикновена борба за власт, а в първоначалния смисъл на отговорна грижа за полиса и всичко, което е добро и красиво в християнския смисъл. Понякога обаче само намеса свише е способна да превърне гневните еринии (богини на отмъщението в древногръцката митология, наричани още „безумни“; бел. ред.) в миролюбиви евмениди („благосклонни“; бел. ред.), както ги изобразява Есхил, когато говори за един важен обрат в живота на атинското демократично общество. Ето защо, аз се опитвам да говоря същото като Църквата при слизането на Светия Дух върху апостолите на Петдесетница. В Божието Слово, в словото на Христовото Евангелие, е събрана единствената сила, която може да ни помогне да преодолеем изкушенията на преходността и накрая да победим и най-големия си враг – смъртта.
Влиянието и авторитетът на патриарха са неотделими от цялата Църква, защото той е първойерарх, а тя е повереното му духовно лозе. Патриаршеското служение е събиране на всичко, което е добро и полезно за човека, обществото, природата, държавата, за всичко, което съставлява поместната църква – всички епископи, свещеници, монаси и целия Божи народ. Всички тези неща са взаимно свързани. Например, колкото повече монаси и монахини има в манастирите, толкова по-голяма е духовната сила на Църквата, а оттам и влиянието на нейния глава, както казва светият авва Юстин (Попович). Ако храмовете бяха пусти, без вярващи при молитвите, ако манастирите бяха без монаси и благочиние, ако богословските училища бяха без църковен дух и благослов, тогава какво биха стрували думите на патриарха или епископа? Тогава авторитетът трябваше да се гради върху силата на закона, канона или с помощта на маркетинга, връзките с обществеността, медиите и подобни средства и инструменти, което противоречи на естеството на Църквата. Това обаче би било много краткотрайно. Достоевски много правилно казва, че всички сме отговорни за всичко, а апостол Павел казва, че ако единият член страда, всички членове на тялото страдат с него, а ако се прослави един член, всички други се радват.
- Събитията, белязали изминалото десетилетие и особено изминалата 2020 г., създават впечатление, че съвременният свят неудържимо се движи в опасна посока и че този път не обещава мир и просперитет на човечеството. Има толкова много противоречия, безнадеждност, разделение и открита омраза, та изглежда, че мащабен конфликт е неизбежен. Вярвате ли, че има сили, че има достатъчно силна воля, която може да разреши тези трагични обстоятелства, така че бъдещето да бъде по-щастливо отколкото ни се струва сега?
- Времената, в които живеем, неустоимо напомнят ерата на Студената война и на големите кризи като кубинската и корейската, войната във Виетнам и други напрегнати ситуации, някои от които завършиха с военно насилие. Дори днес, военни части, военни кораби и самолети са разположени в стратегически важни области. За някои подобна ситуация изглежда като предвестник на трета световна война, докато други, като папа Франциск, смятат, че тя вече отдавна е започнала, т. е. тя се води от интересите на мултинационални компании, които управляват целия свят. На мене тази мисъл на папата ми е много близка. Към това бих добавил, че Америка и Русия никога не са воювали помежду си, както и че заедно са предупреждавали за задълбочаването на световните кризи. Двете водещи световни сили са преди всичко християнски държави с подобно държавно устройство. В сравнение с по-ранните времена днес в Русия – слава Богу! – християнските ценности се зачитат много повече, възпитава се християнски етос, постига се тясно сътрудничество между църквата и държавата. Не споделям мнението на някои анализатори, които характеризират американското общество като постхристиянско, защото знам с колко вяра е изградена тази страна, колко вярващи има в нея, включително православни християни, както и че сегашният им президент е активен християнин, римокатолик. Поради всичко това имам дълбока надежда, че мирът ще надделее и поговорката на Джордж Сантаяна, че само мъртвите „преживяват“ края на войната, няма да бъде актуална. Наясно съм, че катаклизмичното мислене за биологични, химически и ядрени оръжия, големите миграции и икономически кризи води до развитието на един вид цивилизация на страха. Страхът се прокрадва в човешките сърца, а в страха няма свобода. Страхът е робство. Нямате нужда от външен окупатор, нямате нужда от война. Вие сами себе си сте поробили. На такава цивилизация на страха се противопоставя Христос, Който, както е представен на бароковите икони, с които съм израснал, издига знамето на окончателната победа над страха и смъртта, знак на вечната радост. От този опит на възкресението на Христос произлизат думите на ап. Павел, които обобщават по най-добрия начин казаното по-горе: „Радвайте се винаги в Господа и пак казвам, радвайте се!“.
- Кое е най-важното, с което православието може да се противопостави на света, какъвто е днес? И какво е това в нашата национална идентичност и характер, което може да се окаже спасително като сила, която да ни защити и запази в изкушенията, в които живеем и които ни предстоят?
- Мисля, че християнството не трябва да се противопоставя на света, но при обстоятелствата, които преобладават в света, трябва да видим възможностите за своята мисия. Православието трябва да отправя словото на Евангелието към всеки човек. Така правеха и апостолите. Независимо от факта, че Римската империя преследва Христовата църква, апостолите използваха глобалния ред от онова време, за да може благата вест да достигне до целия цивилизован свят. Следователно, по онова време апостолите са били, в най-добрия смисъл на думата, истински глобалисти.
А ако перифразирам Момчило Настасиевич (сръбски класик – поет, писател и драматург; бел. ред.), бих казал, че най-красивите цветя в нашата сръбска идентичност са глобални, универсални и че техните корени изникват от дълбините на местния, народен опит и култура, която в основата си е православна. И всяка култура се развива в зависимост от това какво е основно в нея. Православната култура дава абсолютен приоритет на смисъла на съществуването, на принципа да бъдеш над принципа да имаш, на принципа на любовта над принципа на успеха, на човека над печалбата.
От опита на такава култура, в чието сърце е разпнатият и възкръснал Христос, Който лекува и вдъхновява, винаги се ражда готовността да научим нещо ново и чрез изграждането на лични качества ние постигаме евангелска идентичност, която се отразява и върху ежедневното съществуване. Следователно силата, която би могла да се окаже благотворна, според мене е образованието, вдъхновено най-вече от духа на Евангелието, но също така и всякакви знания и образование, които допринасят за доброто на индивида и общността.
- В проповедта си след първата литургия, която отслужихте като Сръбски патриарх, Вие помолихте вярващите да се молят за Вас, защото сте наясно „на какво място сте попаднали“. Кои конкретни задачи виждате като най-важни пред Сръбската църква и лично пред Вас?
- Опитът на молитвата ми е познат през целия живот. Начинът, по който тя полага основата на всичко, което правя и което живея по библейски, е разкрит в молитвената въздишка на младия Растко (кръщелното име на св. Сава; бел. ред.) преди да стане монах и предадена ни от житиеписеца на св. Сава, хилендарския монах Доментиан: „… от утробата на майка ми Ти си моят покровител“. Пътят към висините на молитвата обаче е възможен само чрез потапянето в искреното смирение и взаимна жертвеност… Както патриархът се моли за всички, така и всички трябва да се молят за патриарха. Когато даваме предимство на молитвата към Бога и Неговата благодат, ние започваме да гледаме с духовни очи и ставаме способни да помагаме на света около нас. А кой се нуждае от благодатта на Светия Дух повече от този, който предстои в Господнето лозе, което св. Сава засади в нашия народ? В светлината на казаното, една от най-важните задачи, които ме очакват, е да укрепя активната вяра на хората и да стимулирам молитвено отношение към света и живота у всеки човек. По този начин напредъкът в църковния живот ще дойде отвътре, от самото естество на Църквата, и промените, които ще последват, ще бъдат трайни и благословени.
Източник: сайт на Сръбската патриаршия
