Мобилно меню

4.8591549295775 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (71 Votes)

ПанИнтервю на Двери с историка Момчил Методиев, автор на редица изследвания върху историята на Българската църква през комунистическия период

- В Старозагорска епархия тези дни ще се проведе честване на 50-годишнината от интронизацията на Старозагорския митрополит Панкратий. Честването ще е придружено с научна конференция и ще мине под мотото „Старозагорският митрополит Панкратий като образец на всеотдаен архиерей, духовен наставник и общественик“. В най-ново време обаче митр. Панкратий беше инициатор на разкола в българската църква – сега Църквата ни го издига за пример, това не е ли противоречие? 

Митрополит Панкратий е най-спорният архиерей в комунистическата история на Българската православна църква. „Спорен“ е най-неутралната дума, която мога да употребя за неговото служение като митрополит и член на Св. Синод. И ако в спомените на съвременниците му той е наистина спорен – могат да се чуят и положителни, и отрицателни мнения за него, архивите на Държавна сигурност са по-скоро недвусмислени. Архивите показват, че той е избран през 1967 г. за Старозагорски митрополит въпреки несъгласието и на патриарх Кирил, и на Комитета по църковни въпроси, без да става ясно дали подкрепата за него е дошла от местни фактори или от Държавна сигурност. Привлечен е за сътрудник на ДС през 1971 г., непосредствено преди избора на Максим за патриарх, отначало с псевдоним „Борис“, а след това – „Бойко“. Веднага след това става началник на отдела за външни отношения на БПЦ, който оглавява до края на комунизма. Това е отделът, който управлява цялата икуменическа и международна дейност на Българската църква и то в тясна координация с държавата и по-конкретно с Държавна сигурност. Може да се каже, че този отдел се превръща в орган на паралелна църковна власт. И това не е просто констатация, а заключение въз основа на многобройни документи. През 1990 г. митрополит Панкратий е избран за депутат във Великото народно събрание от т. нар. Отечествен съюз, ръководен от Гиньо Ганев, а целта на тази организация на изборите през 1990 г. е да отклони гласове от СДС. А по-късно митрополит Панкратий се налага като един от водачите на т. нар. разколници в БПЦ, които искат оставката на патриарх Максим заради подкрепата на комунистическата държава за избора му за патриарх.

- Какво казват архивите за личността на митр. Панкратий като пастир в периода на комунизма?

Архивите за неговата дейност са многобройни и недвусмислени. Едните са официалните архиви за дейността му като „външен министър“ на Църквата и те показват тъкмо тази тясна и всекидневна координация с държавата при всяко значимо международно събитие с участието на БПЦ. Целта е доколкото е възможно организации като Световния свет на църквите да се занимават с изгодни са „социалистическия лагер“ въпроси (борбата за мир, за разоръжаване, срещу расовата дискриминация и т. н.) – т. нар. „хоризонтални измерения“, и да не се допуска развитието на т. нар „вертикални измерения“, целта на които е поддържането на реален богословски диалог между участващите църкви.

Другият архив е неговото дело като сътрудник на Държавна сигурност. От това дело е запазен само един том, за периода от привличането му като сътрудник през 1971 г. до 1978 г. Този том е многозначителен и много информативен за процесите в ръководството на Църквата, но тук ще се огранича само до два примера, единият от които лично мен ме покърти. Става дума за случая със свещеника от руски произход Петър Василковски, който служи в началото на 70-те години като ефимерий в Казанлъшкия манастир „Въведение Богородично“. Доколкото знам, случаят е известен в Старозагорска епархия, а свещеникът е почитан тъкмо като един от репресираните свещенослужители в Старозагорска епархия. Ще разкажа този случай с цитати от документите, за да не бъда обвинен в изкривяване на фактите. Историята се разиграва през 1971 и самото начало на 1972 г., когато отец Василковски е обвинен, че е „получавал, чел и разпространявал литература с антикомунистическо и антисъветско съдържание“. Има се предвид текстове на Александър Солженицин, както и една книга на Николай Бердяев. Пред водещия си офицер митрополит Панкратий (Бойко) разказва, че „провел среща с Василковски“, на която свещеникът „признал“ всички тези свои деяния. Митрополитът казал на свещеника, че е „извършил престъпление към неговото отечество и родина“, „че е извършил престъпление срещу Съветския съюз“, и накрая – че „е извършил престъпление и голям грях пред църквата и лично пред агент „Бойко“. Необходимо е да размисли още веднъж за всичко, което е сторил и на следващата среща след няколко дни да направи пред него сакраментална (тайнствена) изповед за всичко. На това предложение от страна на агент „Бойко“ Василковски се е съгласил и обещал да направи тази изповед. Такава изповед обаче Василковски не е направил, тъй като на 12 януари е починал от разрив на сърцето“.

Когато четох това донесение лично аз бях покъртен. В дългогодишното си четене на архиви и досиета не съм попадал на друг случай, в който да се говори толкова ясно за готовност от страна на един архиерей за нарушаване на тайнството на изповедта.

В друг случай от 1975 г. е описано желанието на Сливенския митрополит Никодим, подкрепен от патриарх Максим, за викарен епископ в Сливен да бъде назначен епископ Арсений. В този момент епископ Арсений, по-късно Пловдивски митрополит, е в дълбока немилост, след като през 1974 г. е избран за Врачански митрополит, но изборът му е касиран, тъй като избирателите не се поддават на натиска на държавата за нов митрополит да бъде утвърден Калиник. Накрая, както е известно, изборите във Враца са касирани и за митрополит е избран фаворитът на държавата. Предложението за назначаването на Арсений за викарен епископ дошло от Никодим, но било внесено в заседание на Синода от патриарх Максим. Водещият офицер преразказва думите на митрополит Панкратий, че молбата била внесена от патриарха без да бъде съгласувана с „най-приближените му хора от Синода и Комитета по въпросите на изповеданията“. Тези действия на патриарха, според агента, говорят за „неговата слаба политическа грамотност и недооценка на последствията от това деяние, което уврежда неговия авторитет“.

В запазения том от делото на митрополит Панкратий има още такива примери, остри критични изказвания срещу Варненския митрополит Йосиф, препоръка от водещия офицер да работи за укрепване на „здравото, прогресивно ядро в синода на БПЦ“. Показателно за стойността му като агент е, че негов водещ офицер е Иван Димитров, който в този момент е заместник-началник на Шесто управление, а впоследствие става заместник-министър на вътрешните работи. Може да се каже, че през 70-те и 80-те години митрополит Панкратий е най-приближеният до държавата и до Държавна сигурност митрополит (заедно с митрополит Калиник), често използван като „агент за влияние“ за манипулиране на работата на Синода по един или друг въпрос.

- Има ли неговото управление и плюсове?

Със сигурност някои от неговите действия могат да бъдат оценени и положително. Като близък сътрудник на държавата митрополит Панкратий е имал възможността да получава по-големи суми от фондовете за възстановяването на паметниците на културата за поддръжка или понякога за ремонт на църкви, за разлика от т. нар. „реакционнни“ митрополити, като какъвто е оценяван Варненският митрополит Йосиф, например. Икуменическата дейност на митрополит Панкратий вероятно също се ползва с подкрепата на определени църковни среди, а като „външен министър“ със сигурност той е имал право на мнение кой от богословите, свещениците или архиереите да пътува в чужбина. Допускам, че определени хора му симпатизират като един от водачите на разкола, доколкото поне в началото т. нар. разкол изразяваше и автентично желание на свещеници и миряни за разграничаването на ръководството на Църквата от комунистическото управление. Вероятно от гледна точка на Старозагорска епархия митрополит Панкратий може да бъде уважаван като един много влиятелен върху централното управление на Църквата митрополит. Но всички тези позитивни страни на митрополит Панкратий са немислими без неговото активно сътрудничество с комунистическата държава, а опитът му в началото на 90-те години да пренапише собствена си биография, представяйки се за реформатор, поне за мен е крайно неубедителен, като се има предвид предходната му дейност, за която през 90-те години се знае малко или само се спекулира.

- Образец за какво може да бъде личността на митрополит Панкратий?

За мен няма съмнение, че митрополит Панкратий е образец тъкмо за архиерей, който прави компромис с комунистическата държава и се възползва в максимална степен от този компромис. Това не означава, че той не трябва да бъде обект на дискусии, може би дори на конференции, но тези обсъждания следва да се основават на архиви и спомени, личността му да бъде обект на дебат, а не просто на формални чествания, които по никакъв начин не водят до изчистване на паметта на други, наистина достойни български архиереи.

- Според вас какво послание Църквата изпраща с подобни чествания? В крайна сметка у нас няма нито едно църковно отбелязване на преследваните през комунизма християни, а вместо това се организират „чествания“ по формален признак – чисто административни, като например годишнини.

Посланието е ясно. Бих казал, че това е опит за поемане по руския път за осмисляне на комунистическото минало в църковната история. Там жертвите на комунистическата репресия са почитани, дори канонизирани, и в същото време почитани са и архиереите, които са сътрудничили на комунистическия режим и в този смисъл са били съпричастни на репресиите срещу Църквата. В Русия това е възможно, защото в крайна сметка архивите останаха затворени, а това позволява едновременно да бъдат почитани и жертвите, и сътрудниците, а източникът на репресията да се представя абстрактно и безлично. В България обаче не мисля че това е възможно да се случи на практика – всички архиви са отворени, четени са от много хора, публикациите по темата стават все повече. Всеки, запознат с фактите, трудно би могъл да почита едновременно и свещеник Василковски, и митрополит Панкратий, а да обвинява за това абстрактната комунистическа държава. Проблемът е, че случаите като този на свещеник Василковски са добре известни по епархиите, но че не съществува институционален опит за тяхното описване, издирване на архивни свидетелства и съхраняването им в църковната памет.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u3r46 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.