Изпитвам тревога, но не за страната, а за Църквата. Заплашват я различни опасности, но главната опасност се състои в това, че тя все по-малко е Църква Христова, говорейки за всичко, но не и за Христос, служейки на всичко, само не и на Христос.
Известният руски свещеник и професор по църковна история прот. Георги Митрофанов коментира протестите на жителите на Петербург срещу решението на местната управа да предаде на Църквата един от историческите храмове-музеи в града, Исаакиевския събор. През последните два месеца тази тема е една от водещите в руската светска преса, тъй като жителите на Петербург масово се възпротивиха на тази идея, което доведе до конфронтация с Църквата. Опитвайки се да обясни неочаквано острата реакция на обществото, отец Георги Митрофанов заявява в свое интервю:
„Прекрасно разбирам, че изминалите 25 години рязко намалиха кредита на доверие към Църквата от страна на обществото. Аз съм убеден, че в началото на 90-те години тези, които сега протестират срещу предаването на храма, щяха да се радват той да бъде върнат на Църквата. Това е повод да се замислим. Ние твърде много се занимавахме през последните 25 години с въпросите за църковните имоти, строеж на храмове и манастири, възстановяване на неща, които може би нямаше нужда да бъдат възстановявани... Покрай всичко това всъщност ние пропуснахме съграждането на нашата църква, която се състои преди всичко от хората. Градихме стени, но не съзиждахме души. Отначало наивно вярвахме, че нашият народ си остава православен в дълбините на душата си през целия съветски период и затова е нужно само да му отворим храм, за да се помоли, или да построим манастир, за да започнат желаещите своя монашески живот. Забравихме, че нашият народ се разцъркови. И при това не само за 70-те години съветско минало. Той вече беше разцърковен, когато дойде 1917 г.“.
„Днес вчерашните гонители на Църквата с лекота преминаха от партийните събрания към божествените литургии, от първомайските митинги към литийните шествия. Точно както едно време ритуално-протоколно говореха за строителството на комунизма, сега говорят за възраждането на Светата Рус. И точно по същия начин, като митичния комунизъм, се опитват на конвертират митичната Света Рус в материални блага. За мене тази неадекватна реакция на хората може да бъде обусловена само от едно – общото недоволство на хората от това, което се случва в Църквата.
В Църквата влязоха хора, които не разбираха нито какво е Църквата, нито какво е служението на свещеника. Те видяха само още една структура, в която могат да запазят привичното си зомбирано съзнание, изпълнено с различни фобии, без да поемат отговорност за нищо... И до днес за идващите в храма външното ритуално-обредно благочестие, бих казал дори – благолепие, е алфата и омегата на църковния живот. Какво са, например, тези богословски безсмислени и нравствено кощунствени къпания на Богоявление?!...
Ние продължаваме да стоим на тази цифра – 3% практикуващи християни. Ще рече християни, които се причастяват поне веднъж в годината. Ситуацията в провинцията е още по-лоша, там се стига до 1 процент. Това е нашият актив. А Евхаристията е средоточието на духовния живот.
Ето, дойде вестта за кончината на матушка Уляна Шмеман, вдовицата на прот. Александър Шмеман. Той постоянно говореше, първо, че средоточието на църковния живот е Евхаристията и само там има църква, където има евхаристийна община, която не просто се събира в една енория, а която вижда в Евхаристията смисъла на своето съществуване.
А от друга страна, говореше за главната опасност за Църквата в наши дни – да подмени живата вяра в Христос с идеология, независимо как се нарича тя. Сега ние наблюдаваме поразителния образ на покръстения партиен секретар от филма „Мюсюлманин“, който в средата на 90-те ни изглеждаше абсолютно измислен образ и който пречеше на главния герой да отиде при свещеника и го уби по пътя му към Бога. Днес този персонаж се въплъти в многобройни кръстени партийни секретари, понякога дори в раса. Идеологията много често заема водещо място в умовете на много и много наши християни. Оттук идва и този феномен: православен атеист, православен християнин, който не се причастява и не вярва в безсмъртието на душата...
Стигнахме дотам, че думата „православен“ се дискредитира в обществото – създадоха се такива сленгове като „православнутый“, „православие головного мозга“ и др., които между впрочем са твърде популярни и сред семинаристите, а това свидетелства за тяхната самоирония и, следователно, за така необходимата за християнина духовна трезвост. Това беше немислимо в началото на 90-те. Дори хората, които не изповядваха вяра в Христос, никога не употребяваха такива думи. Това се смяташе за кощунствено спрямо хилядите убити или гонени православни християни, които те познаваха или за които бяха чували. А сега те се превърнаха в съставна част от лексиката на нашите съвременници.
Как да върнем кредита на доверие към Църквата и дали това е възможно? Един от характерните белези на нашата страна е дълбоката просмуканост на лъжата. И това не е случайно: десетилетия лъжата не просто помагаше на успешната кариера, на материалното благополучие. Имаше епохи, когато хората трябваше да лъжат, за да спасят своите близки. Думите толкова се обезцениха, че стана много трудно да се намират истински думи. Те могат да бъдат правилни, но не убедителни. За да може словото да промени нещо, човекът, който го произнася, трябва да отговаря за него. А най-често никой не отговаря за своите думи: в едни ситуации се говори едно, в други друго и това по никакъв начин не определя живота на говорещия.
Хората се умориха да слушат от нас, свещениците, правилни думи, които често никак не се прилагат в живота на самите свещеници и в живота на християните. Гледайки нашия църковен живот, ми идва наум да перифразирам думите на Христос: „Затова няма да разбират, че сте Мои ученици, защото нямате любов помежду си“.
Ето, и нас не ни разпознават като християни. За любов се говори много, но я няма. Дори елементарно състрадание няма. Състраданието започва с адекватното възприемане на действителността: когато не си правиш идеологически химери, а виждаш хората в техните скърби, в тяхното нещастие – такива, каквито са. Не винаги е възможно да ги обикнеш, може да не ти достига състрадание, но в крайна сметка няма да дръзнеш да им говориш високопарни, правилни слова, докато те се нуждаят само от съчувствието ти. Слова, които само ще задълбочат страданието на този човек.
У нас мнозина мислят, че преживяваме поредното второ или трето кръщение на Русия. Това винаги ме е дразнило: нима кръщението не е едно? Ние или ще строим комунизма в една отделна страна, или Небесното царство. А всъщност символ на нашето съвременно общество е Йов – хора, дълбоко нещастни, които дори вярата си не могат да поддържат. На такива хора са нужни не правилни думи, а живо, човешко участие...“.
Източник: Православие и мир
* Обновление от 17 Февруари 2017 г. – превод на цялото интервю с о. Георги Митрофанов вече е достъпен в сайта Задругата – тук.
