- През тази година се навършват 60 години от възстановяването на Българската патриаршия – това е голяма годишнина в новата ни църковна история. На кого дължи Българската църква възстановяването на патриаршеския си статут?
- На този въпрос би трябвало да отговорят църковните историци, но явно у нас просто няма такива. А светските историци, които се занимават с този църковен период, пишат по някакви външни, нецърковни модели. Те лесно виждат в църковните актове държавни и геополитически интереси, а нямат представа за истинските процеси в Българската православна църква. Убеден съм, че ако се проучат добре църковните архиви, ще се видят не амбициите на един или друг митрополит да стане патриарх и наследник на трона на св. патриарх Евтимий Търновски, а желанието на ръководството на БПЦ след 73 години на непризнаване, незачитане и унижение нашата славна в средновековието църква отново да заеме подобаващо място. За да не я изпреварват други, новопоявили се поместни православни църкви и БПЦ да зависи от тях. Затова пак казвам: възстановяването на патриаршеското достойнство не е замислено в Москва или в коминтерновски кабинети, както е модерно сега да се пише, а в главите на големите български архиереи от Възраждането и първата половина на миналия век. Защото, нормално ли беше БПЦ да е обезглавена от 1915 до 1945 г., да няма екзарх начело? Но на някого това не е било изгодно – и преди всичко на българските политици. Защо обаче този въпрос не се разглежда въобще?
- Безболезнено ли протича този процес във вътрешно-църковните среди? Известно е, че не всички митрополити са приветствали идеята екзархът да стане патриарх. На какво се дължат противоречията и чии позиции на църковници „за“ и „против“ бихте отличили като показателни за основните настроения в Църквата?
- Сред българската йерархия винаги е имало борби за власт. Някои от митрополитите не са харесвали екзарх Стефан и са се противопоставяли на неговите инициативи. По много странен начин митрополити, които сами по себе си имат много качества, не могат да работят заедно с другите за общото благо на Църквата, не умеят „да работят в екип“, както днес се казва. Затова виждаме, че на преден план и тогава са излизали противоречията в синода, а не добрите идеи и желанието задружно да се отстоява интересът на БПЦ пред стари и нови власти. Накрая на екзарх Стефан са му „скроили номера“ и го „елиминирали“. От това БПЦ не е спечелила, но за жалост български митрополити, които не са искали да видят Софийски Стефан като Български патриарх, са пречили на цялото дело по възстановяване на патриаршеското достойнство на БПЦ.
- През какви етапи минава, според вас, една църква, за да придобие съзнание, че е Патриаршия – тоест, самостоятелна църква, изцяло отговорна за състоянието на християнския живот в поверените й земи. Може ли да откроите някакви етапи в утвърждаването на патриаршеския статут на Българската църква през изминалите шест десетилетия?
- Качеството на църковния живот определено не зависи от статута на една поместна църква – дали тя е архиепископия, митрополия или патриаршия. Ние много повече гледаме да повишим статута, а не качеството на църковния живот. В крайна сметка една Албанска православна църква, която в продължение на 22 години беше забранена със закон, която е малцинствена в страната, която имаше оцелели само няколко клирици, нямаше църкви, манастири, владишки палати, след промените много бързо ни настигна и дори ни изпревари по повечето показатели. Затова е излишно да говорим за етапи в утвърждаване на статут, а трябва да гледаме дали Църквата си върши работата така, както Иисус Христос й я задал в Мат. 28:18-20. Ако не я върши, и супер-патриаршия да стане, каква е ползата?
- Цени ли според вас днес БПЦ своето патриаршеско достойнство?
- Усмихвам се мълчаливо…
