В различни енциклопедии и пътеводители на град София са публикувани съвсем кратки, противоречиви и дори направо неверни данни за административната сграда на Св. Синод – Синодната палата. Тяхното тиражиране продължава дори до днес, като по този начин продължава и заблуждаването на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мене бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на двадесетото столетие.
През 1880 и 1881 г. в София е било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. Това събрание се е занимало с основния въпрос: как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен е бил законопроект, наречен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за негова основа е послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14.5.1871 г. от Първия църковно-народен събор. На 4.2.1883 г. княз Александър Батенберг утвърждава този църковно-правен документ и той влиза в сила. През 1890 и 1891 г. той е допълван, а четири години по-късно е утвърден нов устав, който на свой ред е допълван в 1897 и 1900 г. Според устава Църквата в Княжеството се управлява от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно са заседавали само четирима за срок от четири години. С Българския екзарх Йосиф е постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се е избирал само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът го е одобрявал. Св. Синод не е заседавал постоянно и това е продължило доста дълго време, чак до 1894 г. От тази година насетне той започва да функционира редовно и разглежда всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.
Първоначално заседанията на Св. Синод са провеждани в сградата на Софийската митрополия. Интересното в случая е, че самата митрополия не е разполагала по това време със собствена сграда, а се е помещавала под наем в църковен дом, собственост на столичния катедрален храм „Св. Неделя“ (или „Св. Крал“, както са го наричали тогава).
Още през 1662 г. тогавашният гръцки митрополит Даниил заради многобройните си дългове е бил принуден да продаде митрополитския дом на хаджи Мустафа паша за 60 000 акчета. Този митрополитски дом се е намирал на днешната улица „Калоян“ (погрешно наричана „Цар Калоян“, а трябва да се именува „Севастократор Калоян“). Много по-късно, през първата половина на деветнадесетото столетие, гръцкият митр. Мелетий (1837-1847 г.), който е обичал лукса и живеел нашироко, подобно на садразамин (велик везир), построява нова сграда на митрополията. Тя е била модерна европейска сграда, с високи и светли прозорци, имала е овощна и цветна градина, фонтан и зоологически кът с клетки за мечки, елени, зайци и всякакъв вид домашни птици и гълъби. През 80-те години на онова столетие тази митрополитска сграда пропада, става негодна за живеене и е съборена. Оттогава самата митрополия се е помещавала в църковната къща на близкия катедрален храм.
Св. Синод е използвал само няколко помещения от този дом за канцелария и за провеждане на своите заседания. С годините нуждите от собствено здание назряват все повече.
Когато Димитър Петков (1858-1907 г.), който от 1888 до 1893 г. е кмет на столицата, започва масово да разчиства центъра и да изправя улиците, решават да поискат свободен парцел за построяване на Синодна палата. За същото през лятото на 1890 г. е уведомен екзарх Йосиф I, който тогава пребивава в османската столица. От своя страна, той се отнася до Министерството на външните работи и изповеданията (МВнРИ) и моли за съдействие. Въпросното министерство веднага откликва на тази молба и чрез Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията (МОСПС) и столичното кметство закупува с държавни средства къщата на братя Давичан Леви на ул. „Калоян“. Тя е била двуетажна стара паянтова сграда, с магазини на долния етаж. Имало е отделно помещение за кухня и малък двор. От МОСПС е направен основен ремонт и от есента на 1890 г. въпросната еврейска къща става Синодна палата. На долния етаж е уредена синодната канцелария и стая за заседания, а на горния етаж – стаи за пренощуване на четиримата синодни архиереи. Когато е пребивавал в София, екзарх Йосиф I е отсядал в тази сграда, в „покоите“ на наместник-председателя на Св. Синод.
Въпросната Синодна палата прокапва още първата зима и е трябвало постоянно да се правят ремонти. Освен това е било влажно и студено, защото фасадата ѝ е гледала на север. Наоколо е имало стари еврейски къщи, които са били пред самосъбаряне. Нямало е канализация, а са се ползвали септични ями и наоколо през горещите месеци се е разнасяла „зловонна миризма“. Едва през 1899 г. е била прокарана канализация по ул. „Калоян“, в която да се включи и палатата. Ето защо, от 4.11.1898 г. синодните архиереи започват да искат от МВнРИ да се разшири дворът на Синодната палата чрез закупуване на околните еврейски къщи и премахване на близката изоставена арменска църква, за да може там да се построи новата Синодна палата. С това искане на Св. Синод в продължение на няколко години се занимават няколко държавни институции: двете посочени министерства, самият Министерски съвет, Народното събрание и столичното кметство. Трудности са срещани при отчуждаване на еврейските имоти: собствениците им са искали големи обезщетения, водели са дела и всячески са пречили. Нещата дотолкова се затягат, че се налага да бъдат отменени няколко постановления на Министерския съвет. В крайна сметка от всичко това е страдал Св. Синод, който е продължавал да обитава неудобната еврейска къща.
След дълги перипетии е предложено Синодна палата да се построи на празното място с лице към площада на църквата „Св. Неделя“ и с гръб към новопрокараната ул. „Позитано“. Днес на това място се намира сградата на Св. Синод, в която се помещават Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Църковноисторическият и архивен институт (ЦИАИ) и Националният църковен историко-археологически музей (НЦИАМ) на Българската патриаршия. Синодните старци обаче категорично отказват, защото мястото е тясно и сградата е щяла да бъде с лицева фасада със северно изложение, при което от юг сянка върху нея са щели да хвърлят близките здания на д-р Димитър Калевич.
През м. март 1902 г. Св. Синод стига до заключението, че новата Синодна палата трябва да се построи на ново и просторно място, за да може да отговаря на хигиенните условия. Митрополитите проучват и разбират, че свободни държавни места има около бъдещия храм-паметник „Св. Александър Невски“. Чрез ходатайството на МВнРИ те искат един парцел в близост до Държавната печатница (сега Национална галерия за чуждестранно изкуство, наричана още „Квадрат 500“). От МОСПС обаче отговарят, че това място е твърде просторно – 6.300 м2 (90х70 м), а и четири години по-рано е било определено за построяване на физически и химически факултети на Университета. Малко по-късно от това място е отделен парцел с квадратура 2.500 м2, върху който е построено Държавното рисувално училище (сега старата сграда на Художествената академия). Тогава от Св. Синод пожелават друго съседно място, което им е обещано от МОСПС, но много скоро се разбира, че е станала грешка: мястото е било незастроено, а негов собственик от двадесет години е било Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Дружеството е притежавало тапия (документ за собственост) за него и дори е ипотекирало мястото в една банка срещу доста голяма сума. Тогава от МОСПС предлагат трето свободно място – между Австрийското дипломатическо агентство и старинната църква „Св. Софѝя“. Имало е обаче две временни неудобства, а митрополитите са бързали със строежа. Първото от тези неудобства е било, че парцелът ощене е бил урегулиран спрямо бъдещия площад и е трябвало да се изчака техническата служба на Столичната община да го оразмери. Второто неудобство е било, че военните временно са стопанисвали мястото и върху него е имало конюшня и гълъбарник. Въпреки тези пречки Св. Синод се съгласява на това място да се построи новата Синодна палата.
През 1903 г. МОСПС предвижда в бюджета си за следващата година сума от 80 000 лв., с която строителството да започне. През есента на същата година Св. Синод иска да му изпратят държавен архитект, с когото да обсъдят разпределението на помещенията в бъдещата палата. От МОСПС изпращат арх. Петко Ив. Момчилов (1864-1923 г.), който е началник на архитектурното отделение. С него митрополитите обсъждат вътрешното разпределение на сградата, както и нейния архитектурен вид. Арх. Момчилов обещава да информира Св. Синод за всякакви бъдещи промени както по плана, така и в техническото изпълнение. За свой помощник той привлича колегата си Йордан Миланов, който по това време завършва строителството на Пощенската палата.
През м. януари 1904 г. МВнРИ информира Св. Синод, че Народното събрание е гласувало сумата от 80 000 лв. за строителство на Синодната палата и тя ще бъде преведена на МОСПС. От своя страна МВнРИ, с писмо от 5.5.1904 г., моли Военното министерство да разпореди незабавното събаряне на конюшнята и гълъбарника, които са на мястото, определено за строеж на палатата. Военното министерство светкавично отговаря (на 8 май с. г.), че е направено нужното разпореждане, въпросните постройки са освободени и работниците на МОСПС могат да ги разрушават. На 25.5.1904 г. началникът на строителния отдел при МОСПС съобщава на Св. Синод, че вече могат да изберат и определят ден за полагане на основния камък, но това да стане между 26 и 30 май. Митрополитите решават да проточат този срок, защото искат на тържествения акт да поканят и българския княз Фердинанд Сакскобургготски.
Поради заетост монархът отказва да присъства и полагането на основния камък е насрочено за 20.6.1904 г. Денят е неделя и след отпуста на църковните служби в 11 ч. преди обяд на въпросното място се стичат доста хора. На мястото, определено за синоден параклис, председателстващият Св. Синод Варненско-Преславски митр. Симеон отслужва водосвет, заедно с архим. Йосиф, протосингел на Софийска митрополия (по-късно Търновски митрополит – 1914-1918 г.), чредното катедрално и от храма „Св. Софѝя“ духовенство. Присъстват архиереите Врачански Константин, Софийски Партений и Търновски Антим, както и бившият Скопски митр. Максим, управляващ Ловчанска епархия (после Пловдивски митрополит – 1906-1938 г.), и бившият Неврокопски Григорий (българин-митрополит към Вселенска патриаршия, оттеглил се при създаването на Неврокопската епархия на Българската екзархия през 1894 г. и съответно освободен от Фенер, бел. ред.). От страна на княз Фердинанд присъстват началникът на тайния му кабинет Страшимир Добрович и генерал-адютант Данаил Николаев заедно с министър-председателя ген. Рачо Петров и министрите Д. Петков, Лазар Паяков, Димитър К. Попов, проф. д-р Ив. Шишманов, д-р Петър Стайков, д-р Н. Генадиев и ген. М. Савов. Тук са и столичният кмет Петко Николов, чиновниците при Св. Синод и много граждани.
След водосвета секретарят на Св. Синод Ст. Костов чете специален акт, в който, след изброяване на присъстващите официални лица, се казва: „… положи се основен камък за помещение на Св. Синод на Българската църква тук, в столицата София“. След прочитането му „Актът“ е подписан от изброените архиереи и държавници и е положен в основния камък. Митр. Симеон чуква с чук кръстообразно върху камъка, произнасяйки: „Во имя Отца и Сина, и Святаго Духа. Амин!“. Същото правят и министър-председателят, министърът на МОСПС Д. К. Попов и столичният кмет, като произнасят „благопожелания за Отечеството и Църквата ни“. Накрая митр. Симеон благодари от страна на Св. Синод на княз Фердинанд, чрез присъстващите негови представители, за топлите грижи към Църквата ни. Той благодари още и на министър-председателя и на министъра на МОСПС за средствата, отпуснати за построяването на Синодната палата, и изобщо за грижите към Българската църква, както и на столичния кмет – за отпуснатото място за палатата.
Веднага след полагането на основния камък започват изкопни работи и полагане на основите. До края на 1904 г. са направени основите и цокълните зидове до височина 1.5 м над терена. През август 1905 г. вече зидат горния етаж, като до края на годината са се надявали да направят и покриването. Синодните архиереи бързат с направата на палатата и постоянно се оплакват на МВнРИ, че строителството се забавя, че отделните операции се протакат и пр. Оплаквания са препращани до фактическия изпълнител – МОСПС. Оттам „со кротце и со благо“ им отговарят, че „има да се построи една монументална постройка, изучаването и детайлизирането на която се състои от множество сложни задачи, които не могат да бъдат така набързо решавани. Самото строене също не може да върви така бързо, когато на постройката имаголямо количество каменоделски работи“. Освен това се строи съобразно отпуснатите средства за дадената календарна година. С тяхното изчерпване строителството се е забавяло и се е чакала новата финансова година. Общо за грубия строеж на палатата са предвидени 147 755 лв., а по-късно са щели да се искат нови средства за дърводелски и бояджийски дейности. През 1906 г. арх. Петко Момчилов напуска МОСПС и се отдава на частна практика. Негов заместник по строителството на Синодната палата става арх. Йордан Миланов, който се заема да направи фасадата по подобие на Българската болница в османската столица, чийто строеж навремето е ръководил.
Макар и бавно, строителството е вървяло към своя край. На 14.2.1908 г. Св. Синод пише до МВнРИ, че средства за доизкарване на „… новото Синодно помещение има предвидени в държавния бюджет за текущата година. Предстои до идущата есен всичко да се привърши“. След което молят министъра да ходатайства пред МОСПС, щото бояджийската работа да се даде на предприемач, „… като бъдат предварително изработени скици, по които той ще изпълни предприятието. Желателно е скиците да се изработят от вещи лица и да се одобрят от Св. Синод“. Като вещи лица те препоръчват Господин Желязков (1873-1937 г.) и Асен Белковски (1879-1957 г.), завършили църковна живопис в Санкт Петербург като стипендианти на МВнРИ по препоръка на Св. Синод.
През м. март 1909 г. Св. Синод отново се оплаква на МВнРИ, че окончателното завършване на Синодната палата умишлено се бави. Като пример е посочено, че през изминалата 1908 г. е имало в наличност достатъчно средства, но „… много малки работи се извършиха и една сума по-голяма от 12 000 лева остана неупотребена и възвърната на възстановление кредит. За тая година в бюджета вместо поисканата сума за пълното доизкарване на зданието има предвидени само 30 000 лева и то за бояджийска работа“. Синодните архиереи молят министъра да нареди да се отпуснат поне 70-80 хил. лв, които по мнение на МОСПС са били достатъчни за доизкарване на зданието. Трябвало е да се побърза с тези довършителни работи, за да може през есента Св. Синод да се пренесе в новата палата.
През м. май 1909 г. МОСПС уведомява МВнРИ, че са взети всички мерки за завършване на палатата, като своевременно е внесен доклад в Министерски съвет за отпускане на нужния кредит.
В началото на септември 1909 г. бояджийските работи в палатата приключват, а парното отопление е завършено. Канцелариите и апартаментите на митрополитите са готови и се е чакало да бъдат мебелирани. През следващия месец октомври Св. Синод е можел вече да се настани в новата сграда, като е щяло да остане да се довършват големият салон и главната стълба, което е нямало да попречи при пренасянето на имуществото от старата Синодна палата, „което подир една седмица се почва“.
Трескавото преместване в новата Синодна палата приключва в края на октомври 1909 г. Освободената сграда на старата палата е отдадена за стопанисване от Софийска митрополия, която е нямала собствено здание. На 27 и 28 октомври в София пристигат митрополитите за предстоящите заседания и са настанени в определените им в новата Синодна палата апартаменти.
В четвъртък, 29.10.1909 г., в заседателната зала на новата сграда е отслужен молебен и водосвет от енорийския свещеник Апостол Георгиев и дякон Ст. Радев (от близкия храм „Св. Софѝя“). Присъстват синодните архиереи Василий Доростоло-Червенски, Симеон Варненско-Преславски, Антим Търновски и новият член на Св. Синод Партений Софийски. Поканени да присъстват са и всички синодни служители. Подир водосвета митр. Василий, председателстващ Св. Синод, произнася реч, в която благодари горещо на Бога за щедрите Му милости към св. Църква. Благодарности са отправени и към българското правителство за грижите по направата и изкарването на „новото, здраво, удобно и красиво синодно помещение“. Накрая той пожелава успех и плодотворна деятелност на Св. Синод „за благоуспяванието на Църквата и благочестивия български народ“. Присъстващите напускат заседателната зала, в която остават само синодните членове и митр. Василий открива първото (45-о поредно за 1909 г.!) заседание на Св. Синод в новата Синодна палата.
Въпреки че строителството на палатата е продължило цели пет години и четири месеца, тя все още не е завършена окончателно. Продължавали са строителните работи по украсата на външната фасада с богата полихромна глазирана облицовка. Проектите за тази мозаична украса са дело на проф. Харалампи Тачев и Господин Желязков. От фабриката на гара Нови хан (дн. Елин Пелин) са доставени подови, стенни, декоративни плочки и майолики за сградата на палатата. В края на м. юни 1911 г. над главния вход е монтирана огромна мозаична плакада (висока 2 м и дълга 4 м) с ликовете на тримата титани на църковно-националната борба – архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Те държат в ръцете си макет на трикуполен храм, а Иларион Макариополски държи и „Завет към българския народ“. Плакадата е изработена чак в Германия и представлява великолепно мозаично произведение. Под нея е поставена голяма правоъгълна мраморна плоча (4.5 х 1 м) с надпис с позлатени букви: „СИНОДНА ПАЛАТА“.
Доста време отнема завършването на синодния параклис „Св. цар Борис“, който се намира в източната част на палатата на партерния етаж. Дърворезбеният иконостас е дело на все още неизвестен дърворезбар. На него са поставени четири големи царски икони: отдясно – на Иисус Христос и св. цар Борис, а отляво – на св. Богородица с Младенеца и св. архангел Михаил. Те са поръчани от Св. Синод на софийски иконописци – вероятно Господин Желязков и Апостол Христов, които още през 1908 г. откриват в столицата художественото ателие „Св. Лука“. Фреските в самия параклис са дело, може би, на живописеца Асен Белковски.
Едва на 17.11.1913 г. в синодния параклис е положен осветен антиминс от члена на Св. Синод митр. Антим Търновски в съслужение с о. д-р Стефан Цанков, началник на Духовно-просветния отдел при Св. Синод, и дякон Стефан Кючуков, чиновник в синодната канцелария. Четири дни по-късно, на 21 ноември, в параклиса е отслужена първа архиерейска литургия от митрополитите Василий Доростоло-Червенски и Антим Търновски в съслужение с о. д-р Ст. Цанков и дяконите Ст. Кючуков и В. Стойнов, чиновници в канцеларията на Св. Синод. След св. Литургия е отслужена панихида за блаженопочиналия митр. Панарет (Рашев), в която взема участие и трети член на Св. Синод – Пловдивски Максим (починалият през 1887 г. в Букурещ митр. Панарет е оставил парични средства, с които е създаден благотворителен фонд на негово име, управляван от Св. Синод, бел. ред.).
Година по-късно в синодния параклис е проведен първият митрополитски избор. На 21.9.1914 г., неделя, след св. Литургия е извършен канонически избор за кириарх на овдовялата Търновска епархия. Изборът е извършен под председателството на екзарх Йосиф I (който вече постояннопребивава в София, бел. ред.). Освен него участват синодните членове – митрополитите Василий Доростоло-Червенски и Максим Пловдивски. По уважителни причини не успяват да присъстват останалите двама членове на Св. Синод Партений Софийски и Климент Врачански, но за това те упълномощават своите събратя Василий и Максим. На избор са подложени двамата кандидати, спечелили най-много гласове на избора, проведен в самата епархия на 7 септември: Драговитийски еп. Йосиф и архим. Макарий (по тогавашния ни устав е било възможно и архимандрит да бъде избран за митрополит, като след успешен избор е следвало ръкополагането му в епископска степен, бел. ред.). С единогласие еп. Йосиф е избран за Търновски митрополит. В кондиката на Св. Синод е вписан акт за избора, подписан от присъстващите архиереи. Той е прочетен гласно пред присъстващите в параклиса гости. Тържеството завършва с многолетствие за царя и царицата, за престолонаследника княз Борис Търновски и за царстващия дом, за Св. Синод, за Негово Блаженство екзарха, за новоизбрания Търновски митрополит и за целия български народ.
Месец по-късно, на 26.10.1914 г., е проведен втори канонически избор за кириарх на овдовялата Видинска епархия. Отново изборът е извършен под председателство на екзарх Йосиф I. Участват синодните митрополити Партений Софийски, Василий Доростоло-Червенски и Врачански Климент. Отсъства Пловдивски Максим, представляван от Врачански Климент. На избор са подложени кандидатите, спечелили най-много гласове на избора, проведен в епархията: епископите Неофит Велички и Варлаам Левкийски. След избора гостите са поканени в големи салон на Синодната палата, където екзархът приветства новоизбрания Видински митрополит Неофит.
Новата Синодна палата е двуетажна централна постройка, изградена сключено около квадратен вътрешен двор, като плановото решение е компактно. На партерния етаж са разположени службите на синодната канцелария, заседателна зала, библиотека и параклис. На първия етаж е голямата заседателна зала, приемен салон, кабинет и апартамент на екзарха, както и апартаментите на синодните архиереи. Главният вход е оформен с триарков портик, излизащ извън общия обем на сградата. Архитектурно-пластичната декорация е в духа на средновековното архитектурно наследство с подчертани византийски влияния. Богатата полихромна глазирана облицовка по фасадата е сполучливо композирана и великолепно изпълнена. Самата сграда е един ярък представител на национално-романтичното течение в България от началото на двадесетото столетие. С право царица Елеонора, след като я разглежда на 14.1.1912 г., я определя като истински „музей на българското древно и ново художествено изкуство“. Два дни по-рано, на 12.1.1912 г., Синодната палата разглежда и цар Фердинанд, заедно с престолонаследника княз Борис Търновски. И двамата остават възхитени от прекрасната сграда. Царят внимателно разглежда всички помещения – от мазето до тавана! „Барелефът на Паисий Хилендарски над входа на главния салон (днес липсващ) извика в него чувство на възторг и благоговение. Такова чувство извика и идеята да се символизира миналото на нашата Църква художествено от наши художници в старобългарски стил така издържан, особено в орнаментите и резбарството. Големият салон му направи впечатление с орнаментиката и художествеността, малкият – със своята строга простота. През всичкото време царят споделяше впечатленията си с престолонаследника и със свитата си, като повтаряше: „Charmant!“. На излизане той изказа своето доволство и своя възторг на Софийския митрополит Партений и на синодния секретар“.
За първи път екзарх Йосиф I (тогава е бил в София поради заболяване) прекрачва прага на новата Синодната палата на 2.11.1909 г., само няколко дни след откриването ѝ. Той посещава архиереите, с които беседва по църковни дела. На 26.1.1910 г. екзархът вече посещава Синодната палата с цел да я разгледа подробно. Най-дълго време прекарва в параклиса. След злополучния край на Междусъюзническата война от 1913 г., когато Българската екзархия губи диоцеза си в Македония, той се завръща окончателно в София. Така от 29.11.1913 г. той вече отсяда в апартамента си в Синодната палата, където проживява до блажената си кончина (склопил очи в 15:30 ч. на 20.6.1915 г.). До погребението му на 25.6.1915 г. тленните му останки са изложени в синодния параклис, където денонощно свещеници поред четат Евангелието и Псалтира. През тези пет дни синодни архиереи сутрин и вечер служат панихиди за великия покойник.
По случай петдесет години от блажената кончина на Търновския митр. Иларион (Макариополски) със средства на Комитета „Иларион Макариополски“ е решено да се издигне паметник на знаменития архиерей. Основният камък е положен с голяма тържественост на 21.6.1925 г. в градинката пред фасадата на Синодната палата. На тържеството присъстват митрополитите, министрите начело с министър-председателя Ал. Цанков, столичният кмет Г. Маджаров, представителят на двореца Груев, военни и граждански власти, войскови части от столичния гарнизон, ученици, делегации на разни патриотични и спортни организации и многоброен народ.
След кратка молитва Пловдивският митр. Максим, председател на Св. Синод, чете специален акт. След него министър-председателят произнася подходяща за целта реч, а председателят на Комитета проф. Михаил Арнаудов чете възпоменателно слово. Актът, написан на пергамент, е поставен в стъклена епруветка, а след това е положен в основата на паметника. Върху него е зазидана каменна плоча. В края на тържеството църковният хор на Н. Николаев изпява песента „Заточаването на българските владици“, а военният министър ген. Иван Вълков прави преглед на войсковите части.
Направата на паметника е възложена с конкурсот Комитета „Иларион Макариополски“ на скулптора Ал. Андреев, който го завършва окончателно още през същата година. Направен е от бял врачански камък и е струвал 120 000 лв. На лицевата му страна е поставен бронзов барелеф на образа на архиерея с надпис:
„ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ
1812, 6 септ. – † 4 юни 1875 г.“
Кошмарни за Църквата ще останат датите 10 януари и 30 март 1944 г., когато разрушителни и запалителни авио-бомби превръщат в руини голям по обем сграден фонд и ценно имущество в него, загиват и много жители на столицата. При първата бомбардировка е разрушена четириетажната сграда в двора на Софийската митрополия, в която се е помещавала свещоливницата и ценна библиотечна сбирка. Сериозно пострадва и съседното здание на фонд „Висше Богословско училище“, на пл. „Св. Неделя“ № 19. В него се е помещавал и Църковният историко-археологически музей при Св. Синод, но за щастие неговите ценности предварително са евакуирани в Рилския манастир. От бомбардировката са изпочупени всички прозорци на Синодната палата и се оказва невъзможно да се работи в нея. Съгласно нарежданията на правителството за обща евакуация на столицата, Св. Синод решава да принесе канцеларията си, заедно с всички служби, в Черепишкия манастир и в сградите на Пастирско-богословския институт при гара Черепиш. Изнесени и откарани в Рилския манастир са и старата екзархийска архива, оригиналните протоколи на Св. Синод от всичките години, Архиерейската кондика и други ценни документи.
При втората бомбардировка фугасна бомба улучва Синодната палата и пламва голям пожар. В бушуващата огнена стихия изгаря богатата библиотека на Св. Синод, която тогава е наброявала над 20 000 ценни книги, някои от които – истински уникати. Не е пощадена и огнеупорната метална каса, в която са унищожени няколко твърде ценни документи. Един от тях е оригиналът на султанския ферман от 27.2.1870 г., с който е учредена Българската екзархия и с който поробените българи в Османската империя най-сетне получават национално признание. Друг интересен документ е бил кръщелното свидетелство на цар Борис III, удостоверяващо православната принадлежност на монарха. Пострадва и синодната ризница – помещението, в което са се съхранявали ценна църковна утвар, владишки корони, мантии, жезли и пр. Някои от тях са били евакуирани на гара Мездра, но най-старинните били останали.
В доклад от 2.6.1944 г. главният секретар на Св. Синод архим. Дамаскин отбелязва следните щети: „На 30 март т. г. бе разрушена и опожарена Синодната палата в столицата. Разрушението е до такава степен, че е невъзможно поправянето на сградата… Цялата Синодна библиотека, неоценимо богатство на Църквата, събирана дълги години, бе унищожена. Там е паднала, както е отбелязано, тежка разрушителна бомба, а преди това изглежда и запалителна, защото цяла седмица от събореното крило тлееше жар. Загубени са около 19 300 тома книги. Изнесени бяха преди 30 март само някои по-ценни книги, на брой всичко 514“.
След политическата промяна от 9.9.1944 г. Канцеларията на Св. Синод е временно настанена на втория етаж в зданието на Мини „Перник“ на ул. „Раковска“ № 90, но там помещенията са били крайно недостатъчни за нейните нужди. Ето защо, от 20.9.1945 г. канцеларията на Св. Синод е преместена в ремонтираната сграда на пл. „Св. Неделя“ № 19, където вече се е помещавал Богословският факултет, заедно с част от Софийската духовна семинария.
В началото на 1945 г. започва възстановяване на пострадалата от бомбардировките Синодна палата. Поради липса на средства и строителни материали реставрационните дейности вървят бавно. Налага се да се направят някои архитектурни промени и сградата променя първоначалния си вид. С отпуснат от държавата кредит Синодната палата е възстановена и от 15.9.1949 г. започва да функционира.
След нейното възстановяване е възстановен и Синодният параклис и е обзаведен с всичко необходимо. На 23.2.1952 г., събота, преди вечерната, в параклиса е извършено тържествено полагане на св. антиминс. Последованието извършва наместник-председателят на Св. Синод Пловдивски митр. Кирил в съслужение с архим. д-р Серафим (Алексиев), началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод, и ефимерия при синодния параклис прот. Василий п. Ангелов. След полагане на св. антиминс и освещаване на св. икони митр. Кирил произнася в параклиса кратко прочувствено слово. На тържеството присъстват всички членове на Св. Синод, служителите при синодната канцелария и граждани.
От декември 1949 г. Св. Синод започва да възстановява и изгорялата библиотека. С усилията на всички синодни митрополити е събран фонд за нова Синодна библиотека. Постъпват и някои дарения от просветени и благородни църковници. Заслужава да се обърне внимание на дарението от прот. Петър Илиев Попов, служещ в с. Стрижево, Свищовско. То се е състояло от 130 тома различни научни книги и списания, предимно с богословско съдържание, като е имало и особено ценни старопечатни книги, които са били събирани от покойния баща на дарителя.
* Това изследване се посвещава на светлата памет на Негово Светейшество Българския патриарх † Кирил (1901-1971 г.) – първият предстоятел на Българската православна църква след възстановяването на нейното патриаршеско достойнство, по случай сто и двадесет годишнината от неговото рождение.
Опис на илюстрациите:
1. Мозаично пано с тримата титани на църковната борба – архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.
2. Старата сграда на Синодната палата и Софийска митрополия.
3. Новопостроената Синодна палата, 1912 г.
4. Синодната палата, 1915 г.
5. Главната (северната) фасада на Синодната палата.
6. Синодната палата, ок. 1924 г.
7. Синодната палата, ок. 1930 г.
8. Старата приемна зала в Синодната палата.
9. Вътрешен интериор в Синодната палата.
10. Синодната палата и околните сгради, ок. 1940 г.
11. Възстановяване на пострадалата от бомбардировките Синодна палата, ок. 1948 г.
