Настоящата 60-годишнина от възстановяването на Българската патриаршия повдига въпроси, чийто отговор не е еднозначен. За първи път подобно искане се поставя на дневен ред от Св. Синод по време на Втората световна война. Тази инициатива е следствие от възстановяването на административната юрисдикция на Екзархията върху епархиите във Вардарска Македония и Егейска Тракия, които попадат под български контрол след окупирането на Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. Закърмени с възрожденския възглед за Българска православна църква като пазителка на националното единство, нашите архиереи свързват това възкресение на Сан Стефанска България с въпроса за патриаршеското достойнство на своята църква. Този проект обаче се проваля под въздействието на два основни фактора: войната и схизмата.
От своя страна българското общество, както преди преврата от 9 септември 1944 г., така и след него, вижда във възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ един акт на историческа справедливост. Ето защо идеята за патриаршия намира широка обществена подкрепа. Използването на историческа аргументация обаче прави този подход секуларен, докато възстановяването на патриаршеско достойнство е църковен акт. Нещо повече, неговата легитимност зависи от признанието на целия православен свят и затова той трябва да бъде осъществен в съответствие с изискванията на каноническото право и църковната традиция.
Условия за каноническо установяване на българска патриаршия се създават едва на 22 февруари 1945 г., когато Вселенската патриаршия отменя схизмата наложена на българските архиереи и православен народ през 1872 г. С този акт Българската екзархия е призната за канонична и влиза в сакраментално общение с всички останали православни църкви. Освен това тя получава и пълна автокефалия – качество, без което нито една православна църква не може да бъде издигната в ранг на патриаршия.
Същевременно обаче отмяната на схизмата е свързана и с промени в териториалната юрисдикция на БПЦ. По силата на споразумението, подписано на 7 февруари 1945 г. от представителите на автокефални православни църкви, присъствали на избора и интронизацията на Московския патриарх Алексий I, Св. Синод в София е принуден да се откаже от всякакви претенции към онези екзархийски епархии, които остават извън следвоенната територия на България. Това означава, че придобивайки статус на канонична автокефалия, Българската православна църква се отказва от ролята си на пазителка на единството на православните българи в границите, очертани от Сан Стефанския мир (1878 г.). Променя се и смисълът на патриаршеското достойнство, което ще получи БПЦ при новите условия. А именно, новата българска патриаршия вече няма да включва православните българи, които остават извън пределите на следвоенна България и съответно биват присъединени към Гръцката и Сръбската православни църкви.
Същевременно в условията на комунистическа диктатура Българската православна църква е лишена от възможността да възстанови патриаршеското си достойнство самостоятелно и в съответствие с църковните канони, т. е. с благословението на Вселенската патриаршия като своя майка-църква. Вместо това решаваща роля за техническото реализиране на установяването на патриаршия в България играят политически фактори. То е осъществено под директния контрол на БКП и нейното правителство. В това отношение не трябва да се забравя, че даже и уставът на Българската православна църква, който анонсира патриаршеското й достойнство още през 1951 г., е изработен извън църквата и е наложен на Св. Синод от комунистическия режим. Подборът на патриарх се решава от Политбюро на ЦК на БКП. Нещо повече, възстановяването на българската патриаршия е замислено като елемент от следвоенната геополитика на Кремъл, която цели изграждането на мрежа от църкви-сателити на Московската патриаршия в съответствие с тезата на Сталин за превръщането й в «Православен Ватикан». През 1951 г. Москва решава да подкрепи Пловдивския митрополит Кирил като най-подходящ за патриарх на България. През 1952 г. външният министър на Руската православна църква, митрополит Николай Крутицки, е изпратен в София да лобира за Кирил. Нещо повече, в началото на май 1953 г. църковната делегация на Московската патриаршия получава изключителната привилегия да присъства на заседанията на българския Св. Синод за определяне на кандидатите за български патриарх. Всичко това води до политизиране, ако не и до опорочаване, на акта на възстановяване на патриаршеското достойнство на БПЦ на 10 май 1953 г.
Едно от тъжните последствия от сталинисткия подход при решаването на чисто църковен въпрос е непризнаването на патриаршеското достойнство на БПЦ от Вселенската патриаршия и т. нар. гръцки църкви до 1961 г. Подобна съдба имат и други актове, извършени с "помощта" на Кремъл: автокефалията и патриаршеското достойнство на Грузинската православна църква е признато от Московската патриаршия през 1943 г. и едва през 1990 г. – от Вселенската; през 1951 г. Московската патриаршия дарява автокефалия на Чехословашката православна църква, а признанието му от страна на Вселенската патриаршия е получено през 1998 г. От тази гледна точка, едва ли е възможно да се твърди, че и действията на Вселенската патриаршия не са повлияни от поляризирането на света по време на Студената война. Възниква въпросът, коя от тези дати би следвало да се чества от изброените църкви. От гледна точка на църковното единство, което е основополагащ принцип в Православието изглежда, че би следвало да се даде предимство на онази дата, която не буди напрежение и конфликт между църквите. А може би трябва да се преосмислят принципите на признаване на автокефалия и патриаршеско достойнство – нещо, което ни връща към големия въпрос за всеправославен събор и неговия дневен ред.
Ето защо 60-та годишнина от възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ е добър повод за преосмисляне на връзката между религия и политика. Това, което се случва на 10 май 1953 г., разкрива една от най-пошлите черти на комунистическите режими – умението им да експлоатират и манипулират за собствени тяснополитически цели такива изстрадани във времето идеали като този за църковно и национално единство на българите. От тържество на вярата и църковността, възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ на 10 май 1953 г., е принизено до гео-политически ход по време на Студената война.
