Мобилно меню

4.8571428571429 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (35 Votes)

zx980По случай 1143-ия рожден ден на БПЦ

На 24 февруари т. г. Българската православна църква избра Русенския митрополит Неофит за патриарх български и митрополит софийски. За първи път след възстановяването на църковната ни институция през 1870  г. изборът на нейния предстоятел не зависи от Високата порта, както при екзарсите Антим и Йосиф, нито от решението на Политбюро на ЦК на БКП, както е при екзарх Стефан, патриарх Кирил и патриарх Максим. Затова не само православните християни, но и цялото българско общество възлага големи надежди на патриарх Неофит. Същевременно близостта на неговия избор с такива знакови годишни на Българската православна църква като нейното създаване на 4 март 870 г. при закриването на Осми вселенски (или Четвърти Константинополски) събор, учредяването на Екзархията на 27 февруари 1870 г. (традиционно отбелязвано на 28 февруари) и възстановяването на нейната автокефалия на 22 февруари 1945 г. изисква едно задълбочено преосмисляне на миналото. Ето защо „Актът-изложение за избор на български патриарх и софийски митрополит” (тук), прочетен в храм-паметника „Св. Александър Невски” в деня на патриаршеската интронизация не можеше да не включи една ретроспекция на църковната ни история. За съжаление обаче тя се оказва не само историографски неточна, но и фактологически невярна.

Българската православна църква е може би единствената православна църква, чието начало е точно фиксирано в историческите извори. Затова е странно, че на интронизацията на новия български патриарх, извършена в присъствието на представители на редица православни църкви, се споменава само, че църквата ни е „основана през IХ век”, вместо да се подчертае денят на нейното основаване –  4 март 870 г., чиято годишнина отбелязваме днес. Авторите на акта-изложение явно не познават историята на собствената си църква щом пишат: „След Балканските войни и изхода от Първата световна война седалището на българските екзарси се мести в столицата София”. Всъщност това се случва в края на Втората световна война на 22 януари  1945 г. Остава непонятно как при толкова преподаватели по църковна история към четири български университета и наличието на специален Църковноисторически институт към Българската патриаршия е допуснато такова недоглеждане в документ, който бъдещите историци няма как да подминат в своите изследвания. 

Историографски коректна е следната ретроспекция на събитията, свързани с преместването на седалището на Българската екзархия от Истанбул в София.

На 21 януари 1945 г. Софийският митрополит Стефан е избран за екзарх български, а на следващия ден Св. Синод на БПЦ взима решение да премести екзархийския престол от Истанбул, където той е поставен през 1871 г. по силата на Екзархийския Устав. На пръв поглед този акт произтича от избора на новия български екзарх – първият избран в границите на свободна България. Истината обаче е друга. С него духовното ръководство на БПЦ цели да улесни преговорите си с Цариградската патриаршия по сваляне на обявената от нея схизма на 16 септември 1872 г. От гледна точка на църковното право разполагането на седалището на Българската Екзархия в Цариград през 1871 г. нарушава няколко канона, определили този град единствено и само за седалище на Цариградския патриарх и забраняващи светителстването на повече от един епископ в даден град. До 1945 г. обаче този избор е подкрепян от нашите църковни и политически лидери, защото Истанбул не е само град, в  който е разположена катедрата  на Цариградския патриарх, но и столица на Османската империя, т.е. именно оттам българският екзарх би могъл да защитава най-ефективно правата на своите сънародници. Неслучайно то се запазва там и след Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885 г.) с оглед защитата на православните българи в Македония и Одринска Тракия. Ситуацията се променя едва в края на Втората световна война, когато казусът с българската схизма влиза в гео-политическите интереси на Москва. Те налагат едно свиване на териториалната юрисдикция на Българската православна църква и отказ от всякакви права и бъдещи претенции върху епархиите в Македония и Одринска Тракия, които остават извън границите на България. 

Документи от съветските архиви разкриват как се е случило това. 

На 7 февруари 1945 г. новоизбраният Московски и руски патриарх Алексий I сключва споразумение с представителите на Цариградската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, присъствали на  неговата интронизация. Те подписват специален меморандум, който поставя три условия пред Българската православна църква за сваляне на схизмата. Само първите две са канонически обосновани: Българската екзархия да премести седалището си от Истанбул и да се извини на своята църква-майка Цариградската патриаршия. И двете условия са изпълнени още на 22 януари 1945 г., когато Софийския синод взема решение за преместване на екзархийското седалище в София и отправя молба до Вселенския патриарх в Истанбул за отмяна на схизмата. В този смисъл те са фиктивни и служат за прикриване на истинската цел на споменатото споразумение от Москва, а тя няма нищо общо с православните канони. На практика важно е третото условие, което гласи: „Ограничаване компетенциите на българския Синод в границите на българската държава.” Именно неговото приемане от страна на Св. Синод на БПЦ води до вдигането на схизмата на 22 февруари 1945 г. Това означава само едно, че следвоенната територия (диоцез) на БПЦ е формирана вследствие на външен натиск, който потъпква права извоювани и защитавани от православните българи и тяхната йерархия в продължение на повече от 70 години. Като компенсация при свалянето на схизмата Българската православна църква получава „пълна автокефалия”. Това е причината, поради която възстановяването на българската автокефалност не е включено в празничния календар на нашата църква, а църковните историци го пренебрегват, свързвайки датата 22 февруари основно със свалянето на схизмата. Ако заплахата от репресии през годините на комунистическо управление обяснява защо тази тема е била табу, то с избора на новия български патриарх е крайно време Св. Синод да повдигне завесата по въпроса за цената, която е платена за свалянето на схизмата. 

Същевременно, от гледна точка на българската църковна история, свалянето на схизмата на 22 февруари 1945 г. поставя край на възрожденската идея за Българската православна църква като обединителка на всички православни българи, т.е. и на тези, които остават извън границите на България след Берлинския конгрес. Интересен е фактът, че през 60-те години на миналия век, тя е възродена от патриарх Кирил (1953-1971) в поредица от трудове, посветени на дейността на Екзархията в Македония и Одринска Тракия, но потъва отново в забвение след кончината му. В това отношение Актът-изложение за избора на новия български патриарх се връща към възрожденската идея за Българската православна църква като обединителка на всички православни българи, но по начин, който буди недоумение. Докато подчертава ролята на султан Абдул Азис, който „със свой нарочен ферман учреди самостоятелността на Българската църква” през 1870 г., този документ отминава с мълчание „първия български народно-църковен събор”. Именно така е наречен този форум от неговия председател Митрополит Иларион Ловчански при откриването му на 23 февруари 1871 г. В докомунистическата историография той, често е наричан и „българския народен събор.” В годините на тоталитаризма обаче това събитие е преименувано на „църковно-народен”, а Уставът на БПЦ от 2008 г. въвежда нов термин – „църковен събор”. Разбира се има защо: първият български екзарх е избран от народно-църковен събор, където три четвърти от участниците са миряни, а новият български патриарх е избран от събор, в който миряните едва наброяват една пета. 

Накратко, „Актът-изложение за избора на патриарх български и митрополит софийски” разкрива едно недостатъчно познаване на църковното минало, без което не би било възможно нито осмисляне на историческия опит на БПЦ, нито изработване на една работеща визия за нейното бъдеще. Да се надяваме, че по-задълбоченото изследване на църковната история ще се превърне в приоритет на Българската патриаршия и нейния нов предстоятел. 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xxw83 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.