Мобилно меню

4.8260869565217 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (23 Votes)
1_89.gifДълго време в руската традиция съществуваха два контекста, свързани с участието на вярващите в тайнствата на Покаянието и Причастието. Първият е свързан с календарния цикъл. Имам предвид ежегодните, редовни изповед и причастие, и преди всичко тези, осъществявани (като минимум) през Великия пост. Вторият контекст е свързан с преживяването на кризисни ситуации. Става дума за т.нар. предсмъртно напътствие, тоест за последователното извършване на тайнствата Покаяние и Причастие в ситуации, когато се предполага, че смъртта е близка.

Повечето изследователи, били те историци или етнографи, по правило се спират в изследванията си само на един от двата възможни контекста. Тоест, досега не разполагаме с изчерпателно изследване на особеностите на изповедта и причастието в цялото им контекстуално разнообразие. (...) По инерция волно или неволно бе прието да се счита, че изповедта и причастието въобще не са играли толкова голяма роля в религиозния живот на дореволюционна Русия. Докато в същото време, дори бегъл поглед на ролята на напътствията в предсмъртната подготовка навежда на мисълта, че такива обобщения са прибързани. (...) Струва ми се, че разглеждането на редовното и на предсмъртното пръстъпване към тайнствата като две едновременно съществуващи практики сред руското простолюдие, ще ни помогне да разберем, защо едни и същи тайнства са имали толкова различна ценност – какво е привличало хората към тях в един случай, а ги е отблъсквало в друг, какъв смисъл е влагало простолюдието в изповедта и причастието, и в крайна сметка, какво е било значението на Тайнството като цяло.

Ще се обърнем за помощ към етнографския материал от втората половина на 19-и и началото на 20-и век, почерпан от църковната и светска периодика, а също така от архивните сбирки.

Да започнем с традицията за редовно изпълнение на Тайнствата. Многобройните данни свидетелстват, че по време на пост вярващите в Русия рядко се изповядвали и рядко се причастявали – или поне значително по-рядко, отколкото очаквали духовниците и колкото изисквало законодателството. Напомняме, че действащият от времето на Петър Ι  закон изисквал задължително участие в Тайнствата един път в годината (по време на Великия пост), предвиждал определени наказания за лицата, които се отклонявали от извършването на Тайнствата (от небрежни до разколници), а също така ограничаване на техните граждански права. С тази цел към всяка енория се водели изповедални списъци, където свещениците поименно записвали всички били и небили на изповед и причастие. Въпреки това, дори намесата на държавата не обезпечила на Църквата масово участие на енориашите в извършването на толкова важни обряди. Индиферентното отношение на вярващите към изпълнението на техния християнски дълг, както и преди, оставало неразрешена дилема.

Към това положение на нещата се прибавят и други специфични „народни” черти в отношението към църковните тайнства, които могат да бъдат обяснени, само ако се види тяхната взамовръзка.

Известно е, че ежегодните изповед и причастие са неразривно свързани с говеенето, тоест с въздържанието от храна и ходенето на църква, а говеенето, от своя страна, е свързани с постите. Да си спомним старинното название на Великия пост – Великое говейно. Смисълът на говеенето се изразявал в подготовката за Тайнствата и това преимуществено внимание към подготвителния етап характеризирало църковната традиция, свързана с Евхаристията.

Що се отнася до традиционната селска култура, при наличието на толкова много специфични системи от дисциплинарни правила, действащи за бъдещите причастници, то за нейна най-важна особеност трябва да считаме особеното внимание към ограниченията постфактум, тоест след приемането на причастието. Характерът на тези ограничения е още по-интересен, имайки предвид, че причина за тяхното нарастване били опасенията (и предписанията) на Църквата.

Както е известно, по време на извършването на Тайнството Евхаристия и приобщаването със Светите Дарове свещенослужителите са длъжни да вземат мерки, за да не се разлее Чашата и да не се разсипят частиците. Те също така следят и за това, дали Св. Дарове са били своевременнно погълнати от причастниците и не са били изплюти. На болния, който има повръщания, може да се откаже причастие (Булгаков, 1913). Една от особеностите на руското чинопоследование на Литургията е наличието на т.нар. запивка – гореща вода с вино, която заедно с късче антидор, се дава на всички причастници веднага след причастието. Обичаят да се приема запивка е неизвестен на гърците, не се споменава в Служебника, който се счита за установен от св. Йоан Златоуст и започва да се предписва в Типикона от неговото първо издание през 1610 г. Смисълът на запивката се крие в думите «достоит помывати уста <…> вины ради плюновения» и е доста прозаичен: считало се е за благочестиво действие да приемеш веднага нещо след причастие, като по този начин св. Тайни не оставали по устните и били преглъщани. Заливката по този начин била предвидена като противодействие на възможно оскверняване на светинята.

Разколът и станалите редовни случаи на съзнателно пренебрежение към Светите Тайни в течение на времето само подчертали важността на заливката, въпреки че тя така и не успяла да стане панацея срещу дръзките „изплювания”. Случаите за изплюване на Даровете не престанали и свещениците търсели свои начини за борба с кощунството. Така например, един от йереите, за да е сигурен, че светинята е преглътната, предлагал на всички вкусили Даровете да произнесат кратка молитва (Лебедев 1897).

За нас е интересно следното: Страхът от небрежност към светинята породил цяла серия забрани, пряко свързани с идеята за нейното възможно оскверняване чрез „изпускане от устата”. Народната мълва до този момент предписвала на причастниците да не плюят през деня (със слюнката може да излезе причастието), да не люпиш семки (неизбежно ще плюеш) и да не ядеш риба (неизбежно ще вадиш от устата си костици). Отделен интерес представлява развитието на тази идея и широкото тълкувание на значението на „изпускането” като такова. Не само устата, както се е считало (и се счита) може да бъде „съсъд на сквернотата”. Не по-малък грях е каквато и да е форма на кръвотечение: от битовото порязване до донорското даряване на кръв. Логиката тук е ясна: кръвта на човека, напълнена с Кръвта Божия, не може да бъде тъпчена. (...)

Εдновременно с това опасенията в буквалния смисъл на думата да не загубиш причастието били само част от една по-обща система на дължимо благоговейно отношение към светините вътре в теб. На причастниците били предписвани особени стандарти на поведение, които тясно се преплитали с представите за греха и били продиктувани от необходимостта да пребиваваш в „съвършена чистота”. Хората, причели Причастие, трябвало да избягват съпружеските отношения, битките, караниците, пиенето на вино, обилното ядене, продължителния сън и прекомерния физически труд. При това неизпълнението на тези изисквания се считало за толкова тежък грях, че на селяните им се струвало, че отказът от участие в тайнството е по-голямо благо, отколкото да получиш причастие и неизбежно да се обремениш с грехове. „Нима ще изтърпиш?”, казвал един мужик в отговор на увещанията на духовния си отец, - „ще наругаеш коня или нещо друго там... то всичко е грях!” „Аз имам деца, животни на двора, няма да издържиш, ще им извикаш и затова ви моля, изповядайте ме само, но причастие не ми давайте. Няма да издържа”, твърдял друг (Суеверные представления, 1899).

Неслучайно младоженците, предпочитащи активния сексуален живот и нежелаещи да се въздържат, избягвали да пристъпват към Чашата през първите пет години на съпружеския си живот. Даже болните в младежка възраст нерядко се отказвали да пристъпят към Тайнството, считайки, че след оздравяването си няма да могат да го „одържат” (в такива случаи те се позовавали на греховна немощ). Известен е случаят, когато майката на болно момиче, която се надявала на изцеление на дъщеря си, уговорила дъщеря си да „изпратят за поп” предвид приближаващата Масленица (руското наименования на Сирни Заговезни, преминава в буйни народни веселия, бел. р.) Очевидно, че богатата на гуляи Масленица никак не била съвместима с въздържанието.

Така намират своите обяснения поне две явления. Първото е свързано с феномена на т.нар. недароимци. На фона на недостатъчния стремеж към Тайнството като такова свещениците били особено обезпокоени от практиката на самоотлъчване от причастие и от големия процент енориаши, които „говеели наполовина”, тоест след като отивали на изповед, съзнателно се отклонявали от примането на св. Тайни. Такива хора наричали недароимци. Известно е, че тайнството Покаяние и Причастие взаимно се допълват. Причастието следва след изповедта, а изповедта предполага причастие. Отлъчването от причастие е изключително право на духовния отец, начин за наказание на закоравели грешници и вариант на епитимия. На практика се получавало така, че инициатор за отлъчването от причастие се окзавали самите вярващи. Християните, които се изповядвали, не искали да се причастяват – за това говори още словото на Измарагд. Неслучайно приетата при Петър Велики форма на изповедни ведомости включвала графата „само изповядал се” (Миронов, 1989). През 18-и век за недароимците разказва Симон, епископ Костромски (Смирнов, 1901) и имаме многочислени споменавания за тях в свещенически записки от 19-и век. Бихме могли да обобщим, че по време на пост вярващите в Русия рядко се изповядвали, но още по-рядко се причастявали. Отчасти такова поведение може да бъде обяснено със стремежа към публично демонстриране на съпричастност към Църквата, като това стане с най-малък дискомфорт за собствените религиозни чувства и с минимални загуби за обичайния си начин на живот: изповядват се заради първото и се отказват от причастие заради второто. За селяните причастието се оказвало най-удачно преди смъртта и неуместно в други случаи, но за това ще говорим отделно.

А сега нека насочим вниманието на читателите към други интересни обстоятелства, съпътстващи приемането на Тайнствата от руското селячество. Започвайки от 16-и век източниците свидетелстват за явление, което се разминава с възприетото подготвително значение на постните дни. Имам предвид обичая да се пристъпва към Тайнствата покаяние и причастие не в края или даже след поста, а в неговото начало. За С. И. Смирнов този факт е доказателство за отстлабването на покайната дисциплина в Русия, тъй като вижда в него проява на желанието на вярващите по-бързо да приключат с говеенето. За нас е важно, че тази традиция се оказала устойчива и е доживяла до най-ново време. Според съобщенията на селските свещеници от втората половина на 19-и век, именно в началото на поста църквата нерядко е приемала мнозинството от причастниците. И е разбираемо защо. За простолюдието постните дни след причастието имали по-голяма ценност отколкото постните дни до приемането на тайнството.  Постът с неговите хранителни и поведенчески ограничения така или иначе се е спазвал, при това колективно, и това е давало възможност на селяните да се предпазят от прегрешенията, които в други обстоятелства биха били неминуеми. Времето на поста обезпечавало за тях относително безгрешност.

Освен това, според селските представи изповедта с причастието имали свой „срок на действие”. Този срок бил напълно предсказуем. Той бил равен на най-значимата мярка за изчисляване на сакралното време и обхващал шест седмици или 40 дни. Именно в продължение на шест седмици, както считали, причастието запазвало своята сила и продължавало да действа в човека. За да не осквернят светинята, именно в продължение на шест седмици трябвало да се избягва греха и едва след това, по удачния израз на един свещеник „да се разреши всичко”. (Дроздов 1904). При това междувременното причастие също се считало за недопустимо и селяните демонстрирали удивителна пунктуалност, когато ставало дума за повторно причастие. Изпреварвайки малко изложението, ще отбележа, че повторното (а понякога систематично) причастие се изисквало от всеки болен, който дълго време се намирал на границата на смъртта. По спомените на един свещеник от Владимирска губерния, родителите на тежко болно момиче го викали с „напътствията” на всеки шест седмици в продължение на няколко години. За да „не излезе извън шесте седмици”, възрастна жена от една енория идвала в църквата периодично през този срок, преодолявайки растояние от пет и даже осем версти при каквото и да е време.

Но да се върнем към поста, преди всичко Великия, който в значително по-голяма степен е свързан с редовното причастие, отколкото всички останали. Шест седмици, които съответстват на действието на тайнството, са с една седмица по-малко отколкото е продължителността на поста като цяло. Затова очевидно е, че извършването на изповед и причастие след първата седмица на поста позволявало „с един куршум да убият два заека” – остатъкът от поста гарантирал на причастника нужния модел поведение и то точно толкова, колкото трябвало. Отказването от причастие в края на поста и практиката за приобщаване със св. Тайни в началото му са ярък са ярка проява на адаптационните механизми на традиционната култура.

Източник: Богослов.ru
Превод със съкращения: З. Иванова
(следва)


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/acy 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.