(Първа част)
Да се обърнем сега към тайнствата, свързани със смъртта. На фона на формалното в различни степени отношение на руските селяни към редовното участие в Тайнствата, изпъква тяхната подчертана заинтересованост от извършването на предсмъртното „напътствие”. В строгия смисъл на думата под термина „напътствие” се разбира причастяването на умиращите. Заедно с предшестващата го изповед, това Тайнство е било важен етап в предсмъртната подготовка. В широкия смисъл изповедта и причастието, извършени последователно, са били предназначени за всеки, който бил близък до смъртта – преди всичко неизлечимо болните и възрастните. И ако лекували „в името” на живота (оживяване), то напътствали заради смъртта. Навсякъде в периоди на масови епидемии рязко се покачвал броят на изповядващите се и на причастниците, В подобни кризисни ситуации към Тайнствата се обръщали цели общини, без значение от възрастта на хората. (…)
Особен случай са венчаващите се, като идеята за тяхната символична смърт се илюстрира добре и от популярната сред селяните реплика по отношение на жениха: быть ему ныне на Божьем суду, както и самото определение на сватбата като „съд Божий”. Някои епизоди от сватбения обряд, които нямат отношение към изповедта и причастието, се възприемали като такива от простите вярващи и по този начин се явявали псевдо-тайнства. Аналог на изповедта бил специфичният обичай за избавяне от болестите, типологично съпоставим с „отпускането” на греховете. В един от вариантите си практиката е следната: преди венчанието приятел трябвало да съобщи на свещеника за скритите болести „на тялото” на жениха и невестата. При това самият факт на разкриването им пред духовния отец се считал за принципно важен: в случай, че свещеникът не знаел за болестта, той, бидейки в неведение за нея, я „завенчава”, тоест не само пренасял болестта от стария живот в новия, но и й придавал необратим характер. А за аналог на причастието, селяните нерядко приемали пиенето от една чаша, трикратно предлагана от свещеника по време на венчанието. Оттук и обичаят младоженците да отиват „на гладно” в храма за венчавка, каквато е практиката при приемане на св. Причастие.
Нека сега погледнем на всяко от тайнствата по отделно, за да разберем какъв особен смисъл за руските селяни им придавало приближаването на смъртта.
Изповедта, както е известно, е призвана да освободи човека от греховете. Интересна в този контекст е метаобрядната лексика, която показва, че греховете се възприемат като нещо материално: взе си грях на душата, носи тежък грях, свали греха от плещите си, освободи се от греха. Важно свойство на греха е неговата тежест, която може да бъде усетена почти физически. Грехът тежи, но душата винаги може да бъде облекчена. Въпреки че греховете са простими, греховността е отличителен белег на човечеството като такова: „един е Бог без грях”, «беды не избегнешь, греха не избежишь». Може би така се обяснява формалното отношение на селяните към изповедта в дните на пост, която се изразявала най-вече в кратки и стереотипни отговори на въпросите на свещеника.
Съвсем различна е картината при умиращия. За него безгрешността имала принципно значение: както казвали «Грех – не смех, когда придет смерть». Сценарият за «правилна» смърт задължително включвал изповед. За това убедително свидетелстват множество практики, алтернативни на каноничния църковен вариант за извършване на тайнството. Сред тях има и такива, които не изискват присъствието на свещеник, като например «изповед на земята» - традиция, която произлиза от стриголниците и е разпространена при безпоповците, а също така е известна и сред православните в Сибир. Друг подобен пример е т.нар. следсмъртна или задочна изповед. Сведенията за нея не са много. Попадала съм на два разказа за такива изповеди, описани от свещеници. В единия случай към батюшката, който описва случая, се обърнала вдовица, която му разказала следното: «Веднъж насън ми се яви покойният ми мъж и ми казва: «иди при духовния отец му кажи, да развърши моя грях, който забравих да му кажа». И ми разказа греха си. Аз знаех за този грях (той е много важен). «Ти гледай обезателно да му кажеш», повтори мъжът ми. След известно време в друг сън мъжът ми пак се яви и потвърди своята молба, да дойде непременно при теб, батюшка и да открия този грях». Според друго описание, умрелият мъж буквално се върнал в света, за да предаде на жена си грях, забравен при изповед. Ясно е, че нито посмъртният характер на изповедта, нито посредничеството при нейното извършване, се подкрепят от църковните правила и затова свещениците се оказвали в затруднено положение. Характерно е, че нито един от тях не отказал на молбите на жените. И двамата отпуснали греховете на починалите, като прочели разрешителна молитва, а единият решил да споменава покойния при извършването на Литургията. Селската потребност за пълно очистване от житейските грехове била безпогрешно разпозната от тях.
Третият пример за вариация на тема изповед е т.нар. глуха изповед, която била актуална в ситуации, когато умиращият губил възможност да говори, а следователно и да изговаря своите грехове. В този вариант на изповед водещ бил духовният отец, който изброявал греховете, а болният по един или друг начин, например с жест или мимика, давал знаци за своето разкаяние. Отношението на Църквата към «глухата» изповед не е еднозначно. Популярността си тази изповед дължала на факта, че простите вярващи много я търсели: известен е случай на млад и образован свещеник, който не бил чувал нищо за съществуването й, докато не постъпил на работа в селския храм.
Нерядко глухата изповед се превръщала в единствената възможност да «предадеш» греховете си. Често се случвало близките на умиращия да дойдат с поканата за свещеник толкова късно, че нейното извършване по обичайния начин било просто невъзможно. В такива случаи селяните започвали да уговорят духовника да приготви по подобаващия начин умиращия за смъртта. И едва ли са прави свещениците, които обяснявали подобни закъснения с небрежност. Трябва да имаме предвид, че за селяните извършването на тайнството в кулминиционния момент на прехода било идеалният сценарий за смърт.
Да се обърнем към причастието, което ще ни помогне да разберем това. Мисля, че е известно от чинопоследованието на Литургията обозначаването на св. Дарове като Тяло и Кръв Господни и това не можело да не подтикне миряните към възприемане на Тайнството Причастие като акт на съединение с Бога, приобщаване към божественото и в известен смисъл към осъзнаване на причастието като обожествяване. Неслучайно сред жените в Поволжието се считало за грях да слагаш фиби в косите си, когато отиват за причастие: «Христос страдал от железни гвоздеи» (Бершнтам, 2005) Причастието дарувало състояние на святост, надмирност. Всъщност ограниченията, които налагали на причастниците били свързани с необходимостта да се създаде ситуация, в която получената святост би била уместна. Но ако приживе подобно състояние било за простолюдието и обременително, и ненужно, то на прага на смъртта, пред лицето на неминуемата среща с Господа, то се оказвало спасително. В този момент то в буквалния смисъл се считало за «източник на безсмъртието», както се пее в причастния стих «Тялото Христово приемете, източника на безсмъртието вкусете». Вкусването на Св. Дарове гарантирало съпричастност с Бога. (...)
Ето защо на селяните се струвало, че дори да бъде едно-единствено, предсмъртното причастие дарувало спасение. „Обикновено казват, каква смърт прати Господ на този човек! Цял живот не се причастява, а пред самата си смърт се сподоби да се причасти – и значи душата си спаси” (Смирнов 1865). Причастието било като начало на смъртта, крачка във „вечния живот”. (...) Неслучайно на идването на духовника при постелята на болния се гледало като на приближването на смъртта „Страхуват се от свещеника като вестител на смъртта”, писал един наблюдател.
Неочакваната поява на свещеник в далечно село за енориашите била сигурен признак, че някой съсед се намирал на смъртно легло. Това, от своя страна, ставало основа за манипулации. Свещениците забелязали, че нерядко селяните прибягвали към тайнството, не заради достойния преход в другия живот, а от желание да подчертаят своето „предсмъртно” състояние. Това се отнасяли преди всичко за случаите, свързани със сбивания, когато набитият искал да подчертае своето „предсмъртно” състояние. „.. сбили се две пияни момчета и ето, набитият иска поп”. В такива случаи викането на свещеника носело подчертано публичен характер: то трябвало да демонстрира пред целия свят смъртния характер на получените в боя рани. Това утежнявало вината на противника и в случай на съдебно разследване можело да се окаже утежняващо обстоятелство. (...)
Нека сега се върнем към регулярното Тайнство и по-конкретно към т.нар. недароимци. Не мисля, че появата на подобен феномен е била свързана с проява на безразличие или небрежност (или поне не само с тях). Проблемът даже не е в това, че отказването от причастие често било осъзнато и обмислено. А в това, че този отказ бил по своему дълбоко религиозен. Пред нас е свидетелство за характерната за всяка ниска култура представа за недостойнството. Не всяко причастие се считало за уместно и далеч не всеки считал, че има право да се съединява с Бога. Характерно е, че опитите на свещениците да убедят енориашите си към по-често участие в тайнствата, като им посочвали своя опит от ежеседмично причащаване, били неубедителни за селяните: „Е, да, но такова е вашето задължение, батюшка!”, казвали те в такива случаи, разбирайки задължението не толкова като дълг, колкото като предназначение: „Ти си по-близо до Бога, постоянно служиш, всяка неделя се причащаваш” (Смирнов, 1866).
За светския човек толкова тясна връзка със сакралното криела опасност от непреднамерено кощунство – тъй като оскверняването на приетата светиня от греха се възприемало като грях на кощунство. Затова селяните считали за по-разумно въобще да не се приближават до Чашата, отколкото да поругаят Тялото и Кръвта на Господа със случайно невъздържание. Руските селяни избягвали причастието, вярвайки в силата на Евахаристията, а не обратно. Пред нас е особена проява на почит към Тайнството на Причастието, а не индиферентно отношение към него.
Източник: Богослов.ru
Превод със съкращения: З. Иванова
Източник: Богослов.ru
Превод със съкращения: З. Иванова
