Мобилно меню

4.92 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (25 Votes)
St_Alexander_Nevski_Paris.jpg
Вярна ли е Архиепископията на Вселенската патриаршия в Европа на своето призвание? За да отговорим на този въпрос, трябва отначало да си изясним, в какво именно се е състояло призванието на тази архиепископия. Съдейки по казаното и написаното от нейни членове в предишни времена, може да констатираме, че тези хора са си поставили няколко задачи. Първата от тях и най-очевидната се е заключавала в необходимостта да се даде възможност на десетките хиляди руски бежанци, оказали се вън от пределите на страната си, да продължат да имат своя църковен живот. В този църковен живот е трябвало да бъдат въплътени заветите на Московския събор от 1917/18 г., тъй като този събор увенчава славния период на възраждането на Руската църква през ХІХ век. Почти веднага руските емигранти осъзнават призванието да свидетелстват за православието на Запад. Когато пък окончателно става ясно, че завръщането им в родината няма да е възможно в близко време, възниква необходимостта вече не само от вкореняване на Православието на Запад, но и от запазване на руската църковна традиция. Подобни разсъждения са били съвсем оправдани предвид случващите се тогава в СССР събития. Емигрантите са имали достатъчно основания за безпокойство предвид опасението, че съветската власт може окончателно да унищожи всички следи от християнството в Русия.

Да бъде дадена на бежанците възможността да имат църковен живот

Отначало Екзархатът върви съвсем успешно по набелязания си път, постигайки лесно целта си. Благодарение на самоотверженото служение на оказалите се в емиграция свещеници и епископи, както и на благочестивото паство, са отворени много храмове – особено във Франция. Храмове са отворени дори и в най-отдалечени места, като Южин или Тараскон сюр Ариеж. Достатъчно е било струпването дори и на малък брой руски бежанци. Емиграцията живее интензивен литургичен, енорийски и духовен живот. По-късно, след края на Втората световна война (1939-1945 г.), Екзархатът успява да приеме в лоното си представители на втората вълна емигранти. Трябва да се отбележи, че в наше време мнозина от потомците на първата вълна емигранти са напуснали Църквата.
 
Интегрирането на новите емигранти (които по-скоро трябва да бъдат наричани мигранти) от страни, където присъства Руската църква, е свързано с големи трудности. На Запад ги гледат или с известна предпазливост, или – понякога – със снизхождение. Подобно отношение, свидетелстващо за трудностите в интегрирането на новодошлите, често може да се наблюдава в Архиепископията на православните църкви в Западна Европа (към Вселенската патриаршия). Проблемът заслужава особеното ни внимание, тъй като за трудностите в процеса на интегриране най-лесно е да се обвиняват самите новодошли: „Те, казват, не са като нас”. За Църквата обаче „различието” не може да е повод за изключване на даден човек или за разделяне на паството на „свои” и „чужди”. Създава се също така и едно парадоксално впечатление, че желанието на сегашното ръководство на Архиепископията е Руската църква „да не ѝ бъде (на Архиепископията, бел. прев.) конкуренция” в духовното обгрижване на „новите паства” и Западна Европа да бъде освободена от „юрисдикцията на РПЦ”. От друга страна, Архиепископията не разполага с достатъчен брой руско-езични свещеници, които да разбират новодошлите и да си говорят с тях. Ето защо от нейна страна се усещат опити, колкото е възможно по-скоро да „усвоява” тези новопристигнали, като привлича свещеници-„изменници” от лоното на Московската патриаршия. Добре известно е обаче, че преминаването от една юрисдикция в друга често става след някакъв проблем в напуснатата юрисдикция. Причините за възникващите трудности се сочат в наличието на някакви недостатъци на Руската църква, където – казват някои – свещениците били подложени на „произвола на епископската власт”. Проверката обаче показва (и ние добре знаем това), че действителните причини за подобни „преминавания” са най-често съвсем прозаични.

 

От своя страна РПЦ смята в равна степен за свой дълг да провежда мисионерска работа сред напусналите родината си руснаци – та нали до Революцията е било точно така! От страна на Архиепископията също се наблюдава изостряне на една своеобразна „конкуренция”, започва раздуване на болезнен конфликт и обтягане на отношенията. И това – когато за всички е ясно, че единственото разумно решение е сътрудничеството между двете страни, при което всяка от тях да допринася от собствения си опит.

Днес е видно, че Архиепископията вече не изпълнява най-важната задача, която ѝ е била поставена някога по отношение на руската емиграция.
 
Осъществяване на решенията на Московския събор

 

Що се отнася до оделотворяването на решенията на Московския събор от 1917/18 г., може да се констатира фактът, че и тук ситуацията е стигнала до упадък. И досега някои в Архиепископията придават голямо значение на това, че миряните уж участват дейно в живота на Църквата. Външното впечатление обаче лъже. Ако се вгледаме внимателно в действителността, няма да видим нито хармоничен църковен живот, нито епископи, които съборно да осъществяват пастирското си служение в полза на вярващите, като – заедно с тях – достойно извършват тайнствата и се грижат за спасението на всички.

Постепенно и незабелязано църковният закон е заменен от гражданския закон за асоциациите, който бива прилаган по най-неприятен начин. Разбира се, в църковно-енорийския свят могат да възникват разногласия, но в тези случаи следва чрез обмен на мнения да се стигне до такова решение, с което всички биха били съгласни. Вместо това виждаме провеждане на „общи събрания” на различни нива, където целта не е в обменянето на мнения в търсене на истинското решение, а в достигане до истината от страна на „определено мнозинство”, така че да бъдат отстранени „противниците” и да бъде "удържана властта”. Тези „общи събрания” често се предшестват от срещи, чиято цел се състои не в щателна предварителна подготовка на някаква църковна тактика, а в това, щото избирателите, не споделящи „необходимите възгледи”, да бъдат отстранени от списъците, отделните роли на събранията да бъдат разпределени, да бъдат уточнени методите на гласуване и т. н. В случай на възникване на конфликти пък решенията не се търсят при посредничеството на някой отличаващ се с мъдрост въ-църковèн мирянин или епископ, а веднага се обръщат към съд или към адвокат. Естествено, хората с добра воля прибягват с нежелание към такива не-църковни, но от гледна точка на шмекерите законни действия, тъй като тези действия биват поддържани от мнозинството, което от своя страна позволява впоследствие никой да не се срамува от постъпките си.

 

Тук е налице още един проблем. В Екзархата винаги е имало няколко епископи, един от които е стоял начело – бил е онова, което се нарича правоправящ архиерей. В устава на Архиепископията е записан „Съвет на епископите”, който да се събира не по-малко от два пъти годишно. Ролята на този съвет е много важна, макар че за мнозина е слабо понятна. Църковната област на Архиепископията се оказва откъсната от Руската църква, но в същото време никога не се съединява истински и с Константинополската. Сред задачите на „Съвета” влиза осъществяването на съборността на епископите, която е така необходима за Църквата. Известно е, че православното епископство принадлежи към своята поместна църква и събора на нейните епископи. Без съборността епископът постепенно губи своя авторитет, което за съжаление се случва в Архиепископията (по думите на самия архиепископ).

В последно време обстановката е силно влошена, тъй като е останал само един епископ, а поради това в бъдеще няма да бъде възможно да бъде извършен избор. За избори в Константинополския синод пък, освен за правоправещия епископ, кандидати няма! Кандидатът за такъв пък трябва да е опитен архиерей, показал, че е способен да заема подобна длъжност.

В крайна сметка виждаме, че и тук Екзархатът не е успял да създаде убедителен модел на прилагане на решенията на Московския събор от 1917/18 г.

Свидетелство за православието на Запад

Исторически Екзархатът е осъществил изцяло това свое предназначение. Йерарси и забележителни богослови от епохата са дали своя принос към икуменическия порив, появил се в първата половина на ХХ век. Тяхното участие е било особено благотворно, тъй като е било свободно от духа на прозелитизма и компромиса. Ролята на Екзархата е била толкова важна, че в този период, вследствие на проблемите, свързани с разпада на Османската империя и въдворяването на комунизма в Източна Европа, никой друг не е можел да свидетелства за православието в икуменическото движение. Днес ситуацията е радикално променена. Поместните православни църкви сега играят основната роля в икуменическия диалог. Служението на Архиепископията на това поприще е изгубило предишния си уникален характер. Остава обаче необходимостта да се свидетелства за православието на Запад, което, разбира се, е крайно важно. Жалкото е само, че свади и разногласия вътре в и около тази църковна структура хвърлят тъмната си сянка върху нейното свидетелство.

Вкореняване на православието на Запад

Цялото внимание, всички свади и разпри в Архиепископията са съсредоточени около задачата ѝ да свидетелства за православието на Запад. Никой обаче не отрича, че това е наш дълг. Трудностите са само в начините на осъществяване на свидетелството. От една страна, мнозина в Архиепископията все още продължават са смятат, че този процес може и трябва да минава само през тях, тъй като те са (едва ли не) единствените православни, които са свободни от етнофилетизма. От друга страна, тези хора мислят, че вкореняването на православието може да стане само в онова време, когато пълнотата на Църквата открие правилния път на изграждане на църковното устройство в Западна Европа. Те смятат, че системното противопоставяне на Майката-църква (или църкви) само усложнява проблема. Освен това тези православни хора мислят, че – откъсната от своите корени – Архиепископията не върви наникъде и вече не е способна на истинско свидетелство за православната вяра. И обратното: по силата на своята изолираност в себе си тя рискува да потъне в сектантство, както вече се е случвало с други структури, които са били откъснати от корените си.
 
Заключение

Този кратък обзор на съдбата на Екзархата на Вселенската патриаршия показва, че още от началото на своето съществуване и до съвсем неотдавна той е бил образцово верен на своето призвание. Условията на неговото съществуване днес обаче са коренно променени като следствие от разпада на Съветския съюз и наплива на нови емигранти от Източна Европа и нова Русия. Екзархатът вече не е централна православна структура в Западна Европа и не може да се изказва от името на целия православен свят там. Промените след разпада на СССР и след падането на комунизма са оказали силното си влияние: Екзархатът е затънал в дълбока криза, а силите му са по-малки от преди.
 
Именно в тези условия на 8 май 2010 г. в Париж ще бъде проведено поредното общо събрание на Архиепископията ни (към Вселенската патриаршия). Ръководство е положило много усилия, щото на тази среща да не присъстват онези от членовете на Архиепископията, които не са съгласни с власт-имащите. Това е направено ловко и не без успех. Опозиция вътре в мнозинството не трябва да възниква.
 
Архиепископията обаче трябва да събере всички свои сили, за да преодолее проблема си с „мнозинството”, да запази единството на паството си и да намери път към своето възраждане за бъдещето. Днес тя е ангажирана с натрапването на спорни тези, което може да доведе до необратими същностни изменения.
 
Източник: Богослов.ру

Превод: Борис Маринов

Авторът на този текст, Серафим Ребиндер, е роден във Франция през 1940 г. – в семейството на руския емигрант и православен свещеник Александър Ребиндер (1904-1981). Той е председател на Движението за поместно православие от руската традиция (Mouvement pour une Orthodoxie Locale de Tradition Russe – OLTR). Движението е учредено в Париж на 31 март 2004 г. и има за цел появата на Поместна православна църква (от руската традиция) в Западна Европа. По думите на Ребиндер, изказани в интервю за „Церковный вестник”, като първа стъпка към учредяването на такава поместна църква се предвижда появата на една „автономна митрополия, която да обедини всички юрисдикции, произлезли като резултат от руската емиграция” – предложение, направено още от Московския и на цяла Русия патриарх Алексий ІІ на 1 април 2003 г.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/acc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.