Или как св. Василий Велики отказал да стане спасител на Църквата, и така се превърнал в стълб и крепило на православието през вековете
Никога преди християните не са четяли толкова много, както днес. Но изобилието, както навсякъде, разглезва. Един съвременен класик беше казал, че съвременният човек вече се е отучил да чете, той просто се осведомява. Така и ние, във века на информацията плуваме в океан от църковна литература, но като мързеливи плувци оставаме винаги на плиткото, а после се хвалим, че морето ни е до колене. Сглобяваме късчета от набързо прочетеното в удобна за нас конфигурация и гръмко тръбим: „Ето това е Православието!“. Всички противоречия са изчистени, всичко е ясно, математически точно и напълно безспорно. Живият опит от живота на Светия Дух в Църквата се подменя от ясна и проста система.
Едно от най-големите изкушения, които трябва да преодолее днешният православен християнин, е представата за Църквата като за електрическа система – ако някъде нещо даде на късо, цялата система изгаря. И тогава идват алтернативите на „по-истински православни“ наши братя и сестри, чиято реклама гласи, че тяхната система никога не дава на късо.
И така, нека обърнем поглед към ранната история на Църквата и по-специално към живота на св. Василий Велики. Бурна епоха, с много противоречия в Църквата, с много смутове, ереси. Когато от една страна, Православието се е утвърждавало като официална религия на Византия, но, от друга, светският дух е нахлувал в църковните среди и на тогавашните светци им се струвало, че Църквата загива…
Св. Василий Велики е една от най-ярките личности в близо две хиляди годишната история на Църквата. Колко поучителни неща можем да научим от неговия живот, ако познаваме добре църковната история.
И така, св. Василий, освен при известния софист Ливаний, е учил и в Атина, в старата Атинска академия, основана от Платон. По време на следването си той се запознава с много хора, един от които е св. Григорий Богослов, а другият – бъдещият император Юлиан Отстъпник, студенти в същата тази академия. Когато е на 25 години, той приема кръщение (354 г.). Желанието за подвизи е характерна черта на неофитството. Воден от това желание, св. Василий тръгва да пътешества из Сирия и Египет, да се запознае с монашеството там. Увлечен по аскетическия идеал, той става духовно чедо на Евстатий Севастийски – известен отшелник и водач на група с крайни монашески възгледи: назореи. Тези възгледи на Евстатий са били осъдени на Гангърския събор. Това обаче не попречва на дружбата на св. Василий с Евстатий. (Вярно е обаче, че доста по-късно дружбата им има и край.) Година по-късно св. Василий заменя крайния аскетизъм с по-умерен монашески живот. Заедно със св. Григорий Богослов и неколцина приятели основават в имението на бащата на св. Василий „аристократична“ християнска община, с полумонашески живот. Там издават и преиздават избрани части от трудовете на Ориген под името „Добротолюбие“.
Св. Василий е ръкоположен за епископ от привърженици на „подобосъщието“ в Църквата, въпреки че никога не е отстоявал такъв възглед и през целия си живот е защитавал „единосъщието“ на Божия Син и Отца. Епископът на Кесария Евсевий (различен от известния като историк Евсевий Кесарийски), който го ръкополага първо за презвитер, е спорна личност, защото, първо, е избран неканонично, и второ, защото е обвиняван в ереста на „подобосъщието“. Въпреки това, св. Григорий Богослов го нарича „благочестив и мъдър човек“, който „по човешка слабост“ изпада в конфликт със св. Василий. И, забележете, когато разривът между епископа и неговия презвитер настъпва, групата на ревнителите-назореи в Кесария пожелават да се отделят от Църквата, именно поради неканоническия избор на Евсевий и еретическите му възгледи. Те предлагат на св. Василий да оглави тяхното крило, защото той е притежавал безспорен авторитет на аскет и на никеец в града. Вместо това обаче св. Василий, „по съвет на св. Григорий Богослов“ избира да се оттегли от смутния град и да не вземе страната нито на еп. Евсевий, нито на назореите. И наум не му идва да „спасява“ Църквата, като създаде едно оградило се от беззаконието стадо…
Връща се в Кесария, когато настъпва поредното гонение срещу православните от имп. Валент, и става дясна ръка на еп. Евсевий, от когото приема и епископско ръкоположение.
Близкото на св. Василий духовенство не поддържа еретическото арианско учение, но въпреки това отказва да приеме „единосъщието“ на Отца и Сина според Никейския символ. Ясно давайки си сметка, че става дума за хора с еретически възгледи, св. Василий никога не е поставял под съмнение принадлежността им към Православната църква, нито пък е странял от причастие с тях, доколкото те са били в Църквата.
Той претърпява много огорчения – както от ариани, така и от православни. Арианите са го ненавиждали като техен пряк противник, а православните – затова, че е прекалено отстъпчив спрямо полуарианите, т. е. „подобосъщниците“. Дори неговият приятел св. Григорий Богослов го критикува, че не е достатъчно ясен и категоричен в защитата си на божественото достойнство на Светия Дух: един от другите разразили се спорове през този смутен век…
Какво идват да ни покажат горните примери от живота на св. Василий? Че истинските подвижници на благочестието, като св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и безброй други, не възприемат Тялото на Църквата като механизъм, който би могъл да рухне от всяко каноническо нарушение или еретически смут в недрата му. Тялото на Църквата е живо, с глава Христос, а животът в него се дава не от безупречното функциониране на правила и системи, а от Светия Дух. Действието на Светия Дух в Църквата е действие на Личност, а не на безлична благодат. Неговото желание е всеки да се спаси. Съответно и истинските пастири не виждат своето призвание в пазенето на правата на Бога, а в бащинското обгрижване и просвещаване в Православието на всички свои пасоми.
