Мобилно меню

4.952380952381 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (42 Votes)
Проповедта на ап. ПавелПърво благовестие на св. ап. Павел и св. ап. Андрей
 
Балканският полуостров като кръстопът между Близкия Изток и Европа, както и средище на  културно взаимодействие между народите от Изтока и Запада е предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква. Малко след провеждането на Апостолския събор, вероятно в началото на второто полугодие от 51 г. ап. Павел започва второто си мисионерско  пътешествие. Трябва да отбележим, че първата християнска история, Деянията на светите апостоли, макар да пресъздава етапите на географско разпространение на  християнските общини от Предна Азия до Рим, има за цел да разкрие приобщаването към християнството не само на юдеите, но и на езичниците.

Изворите за проповедта на апостол Павел се намират в самото Свещенно Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Духът Божи не допуска християнска проповед в областите от Мала Азия, но довежда апостола в Троада заедно с ап. Сила, Тимотей и Лука. Ап. Лука разказва, как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни!“ След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония” (Деян. 16:9-12).
 
Достигането до Филипи неслучайно е през остров Самотраки. Проповядването на Христовата вяра в Европа започва оттук – хилядолетното балканско тракийско култово място. Интересно е защо не е допусната проповед в малоазийските провинции. Предполага се, че св.Павел най-вероятно се  отзовава на покана на македонците от Филипи, които после играят определяща роля в обкръжението му, но от друга страна, как могат да се окажат тези филипийци (македонци) край него, след като знаем, че неговите спътници са по произход от Мала Азия? От това ние съдим, че ап. Павел, който знае гръцки език, взима със себе си и хора от местното евразийско население. Той използва техните езикови познания сред хората, които не говорят гръцки език. Мисията на ап. Павел е „организирана по модела на капилярното проникване”.[1] Апостолът не се стреми да обхване голямо пространство като територия, а по-скоро да изгради опорни пунктове, които да станат изходни бази за последваща проповед. За тази цел той умело и успешно изролзва както инфраструктурата на империята, така и мрежата на античния град (полис) с неговите специфични ядра. Обхожда важните центрове и градове по кръстопътищата, които представляват един вид сборни места за жителите на областта. Хората често отиват там, защото са седалища на администрацията и съдилищата. На практика се получава, че словото достига до повече хора, отколкото би било, ако апостолът би  пътувал от място на място. Това е отбелязано и от анализаторите на мисионерския му маршрут [2].

Самият ап. Павел се насочва първо  към известния път Via Egnatia, като прави едно отклонение до Атина и Коринт. Общите наблюдения обаче показват, че група от негови ученици успява да свърже и т. нар. „Централен“ (диагонален) път, водещ от Рим към Византион, и преминаващ през Виндобона (дн. Виена), Сирмиум (дн. Сремска Митровица), Наисос (дн. Ниш), Сердика (дн. София), Филипопол (Пловдив), Адрианопол (Одрин), Византион, за което ще стане дума по-долу[3]. Други апостоли са поставяни да наставляват новопокръстените  вярващи: евангелист Лука във Филипи, Сила и Тимотей във Верия. По-късно в своето Послание до римляните ап. Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик “ (Рим. 15:19). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към римляните бл. Теофилакт Български пише: „апостол Павел казва: „тъй че разпространих благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик”. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва (ап. Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до  Илирик, който съвпада с границите на днешна  България. Не  е казал: аз съм проповядвал, а изпълних благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, но действено. За да не помислиш, че е вървял по прав и широк път. "И околността", казва, т. е.  аз съм обходил народите, проповядвайки  и на север, и на юг...’’[4]                                                                                                                                               
 
Св. ап. Лука говори, че Филипи е „първи град в тази част на Македония” (πρώτη της μερίδος Μακεδονίας πόλις, κολωνία) (Деян. 16:12). Някои смятат, че апостолът греши, когато употребява  словото „μερίς” (част), и обосновават своето твърдение с това, че тя никога не е означавала  периферия, провинция или каквото и да е географско деление[5]. Приема се, че в текста първоначално присъства някаква грешка и някой, желайки да я изправи, я  заменя с думата „μερίς”. Археологическите находки от Фаюм (Египет) обаче показват, че тамошните колонисти, много от които произхождат от Македония, употребяват  думата „μερίς”, за да различават областите на провинцията[6]. По такъв начин се установява, че „Лука е имал добра представа за географската терминология използвана в Македония”[7]. Археологията „поправя” песимистите и доказва правотата на св. Лука. Филипийските жени, които първи са озарени от апостолската проповед, са прозелити[8] - македонки и фригийки и се молят на юдейския Бог, отъждествявайки го с древното трако-фригийско божество  „Ведю” - „Βέδυ”. На това божество македонците дължат, според легендата, спасяването на своята династия[9]. Археолозите потвърдиха с точност топографските сведения, описани в Деянията. Според проф. Томпсън от резултата на техните разкопки, проведени от 1914 до 1938 г., ние получихме „точни сведения за мястото, където е проповядвано за първи път в Европа Евангелието”[10].

След Филипи ап. Павел продължава и през градовете Амфиполис (близо до с. Неохори), Аполония (на път между Амфиполис и Солун), Солун[11], Верия основавайки навсякъде църковни общини. Неговите ученици разгръщат делото му в Македония, Илирия и Тракия въпреки противодействието от страна на заинтересованите езичници и юдеи  (вж. Деян. 16:9-12 и общо Деян. 16 и 17 глави). Според древното църковно предание ап. Павел проповядва и в Тракия. По-конкретно се лансира и хипотезата, че Никополис, който е упоменат в (Тит 3:12), е идентичен с Nicopolis ad Nestum, разположен на брега на р. Места. Някои изследователи отбелязват града на географските карти, показващи пътя на ап. Павел. Археологическите разкопки и епархийските списъци разкриват, че още през IV-V в. той е известен епископски център.[12] Така по Божие внушение етнокултурният регион Тракия-Македония неразлъчно присъства в историята на християнството от І в. В ап. Павловата оценка гози регион е образец на безукорна вяра и съучастие в благодатта Христова. Според св. ап. Павел, който се чувства призван да опази Христовото учение без примеси, църквите тук са модел за целия тогавашен християнизиращ се свят.

За проповедта на св. ап. Андрей има обширна историко-литературна книжнина. От една страна е  богатата апокрифна литература, а от друга, са кратките каталози на апостолските мисионерски пътувания. Но най-същественият проблем е как да се диференцират историческите фрагменти от апокрифните легендарни наслоения и правилно да се изтълкува крайно загадъчната география на Скития и етнонимна номенклатура (скити, мирмидони, антропофаги и т. н.)? Друг въпрос, повдигнат от науката, е: имат ли преданията за св. Андрей политически аспект за издигането на Константинополския престол? Един от възможните отговори е, че Константинополската църква уж се чувства не особено уверена в статута си,  определен на Втория Вселенски събор 381г и потвърден от  28 правило на IV Вселенски събор 451г. Оттук и тенденцията за компенсиране на отсъствието на надежна историческа традиция чрез легендите и апокрифите, създадени ad hoc. Така се тълкува създаването на Константинополска катедра на брата на ап. Петър – ап. Андрей Първозвани, наречена и „Първозванна”. Впрочем , това не е вярно, защото за почти всички апостоли същестуват най-различни легенди. Цариградската епархия получава своя авторитет не просто поради нейния основател от числото на апостолите, но от нейната раннохристиянска история, с което може вече да се конкурира с претенцииите за първодостойнство на Римската курия. Тези твърдения логически може и да навеждат на такова мнение, но  в друг ракурс на проблема ни въвежда 28-то правило от IV Вселенски събор , с неговото тълкувание от канонистите [13]. Разясненията дадени от еп. Никодим (Милаш) ни дават ясна представа, че през VI  в. Римската църква приема решенията на IV-те Вселенски събора и дотогава не е нужно да се изтъква някакъв апостолски авторитет. Освен това, папите до IX  в. не предявяват претенция за някаква си абсолютна, универсална, непогрешима, божествена власт на своята катедра. Църквата водена от Светия Дух предузнава, че е възможно Рим да се отклони от чистотата на вярата и затова установява, първа след нея да бъде Константинополската катедра равна по чест и втора по административна величина. Проследявайки развитието на критиката към изворите за апостол Андрей, не може да не се забележи, че тя прави кръг и след период на краен скептицизъм отново се доближава до традиционните изводи[14]. Тези изводи са, че дейността на св. ап. Андрей се развива именно на Балканския полуостров. Църковното предание за св. Андрей е записано от раннохристиянският писател Евсевий Кесарийски. Той ни съобщава, че  „на Тома, както повествовава преданието, се паднала по жребий Партия, на Андрей – Скития...“ [15]. Подобни сведения са записани и от автори или източници като Тертулиан, Епифаний, Синаксара на Цариградската патриаршия, Менология на Василий  II[16] . От анализа на текста , записан от Евсевий и възходащ  към Ориген, можем да датираме това предание към края на II-ри – нач. на III-ти век.[17]. Свидетелите за проповедта на ап. Андрей в Тракия и Скития са цял сонм. Евсевий повтарят и Руфин ("както на нас ни е предадено") и Евхерий Лионский († 449) ("както разказва историята")[18]. Към тях ще добавим още Исидор Испалийски, който също утвърждава, че апостол Андрей получава дял да проповядва в Скития и Ахаия[19]. Авторитетно е и известието на св. Иполит Римски, който е ученик на св.Ириней Лионски.В краткото си  съчинение за дванадесетте апостоли той пише: "апостол Андрей след това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патра Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан"[20]. Доротей още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: „Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието”[21]. Дори при едно евентуално интерполиране на авторството на св. Иполит или Доротей, то ние нямаме основания да се съмняваме във верността на изнесената информация. Косвено потвърждение за апостолската проповед на св. Андрей, намираме и у св. Йоан Златоуст, който изнася специално похвално слово за апостолите, където казва следното: „Андрей вразумява мъдреците на Елада”[22].Тук “Елада” не е някаква топонимна фикция, а реална хорá, подобна на всички останали споменати от Констаниполския светител, очертаващ географските райони на апостолската проповед. Необосновано е да се смята, че ап. Андрей проповядва в Скития, но не и в Тракия[23]. Накрая отново цялото църковно предание ни говори, че дейността на ап. Андрей се развива в Източната част на Балканския п-в. В Добруджа на границата между дн. България и Румъния се намират следните топоними – „Св. Андреев поток ‘’ и „пещерата на Св. Андрей”, където днес се намира манастира „Св. Андрей” „за който се разказват легенди, свързани с ап. Андрей и тримата му ученици Ина, Пина и Рима” [24]. Някои фолклорни песни в Добруджа и на лявата страна на р. Прут напомнят за едно мисионерство на св. Андрей по тези земи[25]. Силата на преданието за проповедта на апостол Андрей е толкова застъпена в народите обитавали т. нар. Скития, че дори Алцековите българи в Италия през VII-ми век, носели Андреевски кръст във хиксовидна форма. А то се разпространява в цяла Средновековна Християнска Европа, за да може  през XIVв. в Шотландия благородниците, считащи себе си за скитски наследници да поискат от папата  църковна независимост от Англия, изтъквайки , като аргумент Андреевата проповед сред скитите.  Открити са данни и за още един апостол , който е проповядвал на Балканите –ап. Филип[26] . Той е един “измежду 7-те дякони, който покръсти Симеон и евнуха, беше епископ на Скитска Тракия”[27].

Общи писмени извори за разпространението на християнството

Съществуват основни изворни податки за сътрудниците на ап. Павел и Андрей, които продължават тяхното дело. Техния брой надхвърлят единствено апостолите от Мала Азия и Близкия Изток[28]. Над 20 апостоли  проповядват Християнството на Балканския п-в, а пострадалите за вярата са стотици, дори хиляди. Начело на християнските общини  в Сердика (София), Филипопол (Пловдив) , Сирмиум (Сремска Митровица) и в Томи (Костанца) още през средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които Църквата отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Не случайно едно от древните жития твърди, че св. Корнилий Стотник е от Тракия Италийска. Имаме причина да видим присъствието на балканските жители първи в акта на предаването на новата вяра от запазилите истинското Богопоклонение юдеи към езичниците, сред които и балканските жители. Съприкосновението им с Богохранимия народ на Израил се документира още от периода на походите на Александър Македонски и това е доказано и по археологически път. Много македонци  по това време населват Самария, а елините крайбрежните градове като Газа, Аскалон, Кесария, Птолемаида и др.[29] За ранното проникване на Християнството определен дял има пътят от Адриатика към Дунав, откъдето се движат източни търговци към Италия и Панония. Така, че земите на Балканския п-в са не само място за разпространение, но и път за проникване на Християнството в Европа. Приемството,  живата проповед и развитието на християнския живот на началата, завещани от самите апостоли в тези църкви не се прекъсва и в последващите години. Тертулиян говори, че приемството в църквите, основани от апостол Павел, се съхранява до негово време.

Да разгледаме и общите съобщения за разпространяването на християнството на Балканите в периода I – V в. Хронологията се движи в границите на II - III в., а по-голямата част от съществуващата информация е от периода IV - V в. Ранните съобщения са с панегеричен характер, те не се стремят да фиксират разпространението на Християнството в Балканския регион, а изтъкват неговото триумфално шествие в цялото Ойкумене. Най-ранното съобщение от подобен род се явява свидетелството на известния христиански  идеолог Quinta Florenta Septimius Tertullian. Той свидетелствува, че през II-ри век. Християнството вече е проникнало между племената гети, даки, сармати и скити. Eто какво гласи текста: „Et Galliarum diversae nations  et Britanorum inaccesa Romanis loca, Christo  vero subdita, et Sarmaturum et Dacorum et Germanorum et Scytharum  et abditarum multarum gentium et provinciarum et insularum nobis ignotarum et quae enumerare minus possemus“[30]. Същестуват мнения, че Тертулиан е апологет и по тази причина, той  използва доста преувеличения и хиперболи. Като аргумент в подкрепа на това недоверие,  те считат един пасаж от коментар върху книгата на Ориген за тълкувание на Eвангелието от ап. Матей. Tой смята, че Евангелието още не е проповядвано в земите около р. Дунав. Апропо, произведението на Ориген  също е апологетично, което се вижда от факта, че Александрийския автор желае да отговори на езичника Порфирий, който отрича верността на думите на Спасителя (Мат. 24:14). Езическият философ счита, че евангелизацията е завършена и света не би трябвало вече да съществува. На друго място Ориген пише, че Християнството привлича голямо число последователи между „всеки народ и човешки род”, което означава, че то се разпространило и сред варварския свят[31]. Друг писател който потвърждава, че Християнството е съществува около река Дунав  е Арнобий, който твърди, че християни има у алеманите, персите и скитите[32]. Следващ момент в процеса на християнизация са готските нашествия от III в. От страниците на „Карменовата апологетика” на поета Комодиан съществува косвено потвърждение. Той информира, че готите са взели  множество пленници, сред които и християни, които също така са проповядвали сред варварите живеещи около Дунава. Същото се потвърждава и от църковния историк Созомен, който споменава, че готите които живеят около Дунав вземат множество пленници от Тракия и от Азия, сред които много християни. Тези християни изцеляват много болни и множество готи приемат вярата им[33]. Твърдението на Сократ [34], че някаква част от сарматите след поражението, което претърпяват от войските на имп. Константин през 322 г. стават християни, се потвърждава и от Йероним, който описва триумфа на Христа над демоните в своето писмо до Лает: „От Индия, от Персия и от Етиопия ние всеки час приветствахме тълпи монаси, арменците сложиха на страни своите колчани, хуните учат псалтира, и топлят скитския студ с топлината на вярата си – златорусата и русата гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те може би затова се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра” [35]. Ерго, Християнството вече е разпространено в земите на юг от Дунав, за да може то, успешно да търси и свои последователи в областите на север от реката. Бащата на Църковната история Евсевий рядко споменава балканското християнство, но  ние знаем, че той е селективен писател. Както казва и проф. Хелцер, знаейки за труда на Африкан, Евсевий не се ползва с неговата информация, защото тя е известна вече на обществото, но търси други източници[36]. Той споменава за  епископи на Анхиало и Дебелт. За Елий Юлий Публий е известно, че подписва посланието на Серапион Антиохийски до Кирик и Понтик, в което изказва и следното свидетелство за Анхиалския епископ Сотас: „Елий Публий Юлий, епископ на колонията Дебелт в Тракия, призовавам Бога за свидетел, че блаженния Сотас, анхиалски епископ, искаше да изгони нечестивия дух на Прискила, но лицемерите не му позволиха”[37]. Друг християнски историк потвърждава, че Християнството прониква дълбоко сред балканските римски провинции: „елините, македонците и илирите... изповядвали  вярата си свободно, защото там управлявал Константин”[38].На Първия Вселенски съобр в Никея участват множество епископи от тракийските и илирийските земи и това е споменато от всички църковни историци, като Евсевий, Сократ и Созомен. Свидетелства са записани също и от  св. Атанасий Александрийски (ок. 300-373). Ние знаем, че като участник на събора в Сердика от 343г. ,той е идвал на Балканите. Той посочва народите, които приемат „словото на Христа” – скитите, етиоптяните, персите, арменци, готите[39].

Св. Йоан Златоуст  произнася проповед в една готска църква[40] използвайки за метафора, различни животни – барсове, лъвове и агнета, с  които се оприличават народите приемащи християнството. Секуларистичната гледна  точка на някои автори, води до преекспониране значението на империята за разпространението на вярата , а именно проповедта на св. Йоан ни разкрива ,че всъщност това е дело на апостолите и техните помощници. Църквата е преди всичко Божествен организъм, а вторично притежава и своите административни институции. Много правилни са и разсъжденията по този въпрос на Зл. Гочева, която задава риторичния въпрос: „ кои може да са тези християнски насилници, които да дойдат отвън и да разрушат тракийските езически светилища?”[41]

Значимо е свидетелството от първата половина на V в.  на бл. Теодорит Кирски (390—457г.), който разказва за дейноста на епископа на гр. Томи, Вретанион, считайки, че той управлява всички градове на Скития[42]. В друго полемическо произведение отправено срещу „елинските страсти” – той пише, че мисионерите от простия народ „рибари, митари и кожари... разнесли на всички хора Евангелските закони и ги убедили да приемат законите на Разпънатия не само от римляните и подвластните им народи, а и на скитските и на савроматски племена, и на индийците, и на етипоците, и на персите”[43]. Бл. Теодорит завършва : „ Към персите, скитите и другите варварски народи, законите (християнските – бел. моя) са били възприети след смъртта на апостолите, съхранявайки своята сила, независимо от противодействието не само на варварите, но и на самите римляни”[44]. От този период се отнася и съобщението на Епифаний, епископ Константски (около 314—367 г.), който дава реален епизод от мисионерската дейност на ранните последователи на Християнството на Балканите. Епифаний пише: „Старецът Авдий бил подложен на изгнание, бидейки изпратен от царя в пределите на Скития по причина на доноси на някои епископи, възникнали по време на бунтове всред народа, пребивавайки там – не мога да кажа колко години, – прониквайки във вътрешността на Готия, той огласил с християнското учение много готи и от тогава в самата Готия възникват много манастири - общежития с монашеско подвижничество”[45]. Това събитие се развива през средата на IV в. по времето на имп. Констанций II (337—361г.). На територията на Балканския регион са известни много раннохристиянски светци и мъченици, за които ни информират мъченическите актове на римските съдилища или техните житиеописания, които са оставени от свидетели на страданията им[46]. Почти пълен техен списък съставя руският архиепископ Сергий (Спаски) Владимирски[47]. Тези агиографски текстове, за съжаление не са  пространни и не дефинират ясно историческите контури на развитието на балканските римски провинции или степента на християнизация на населението, както и неговия културен, социален или икономически живот. По-голямата част от тях са публикувани от Hippolyte Delehaye (1859 – 1941) в студията си за светците от Мизия и Тракия [48]. Трябва да се отбележи, че към края на III - началото на IV  в. голям процент сред мъчениците са духовници или лица свързани с богослужението, извършвано в храма или извън него[49]. От този неоспорим факт следва, че през III в., а навярно и още от апостолски времена са същестувавали християнски общини, начело на които стоят епископи[50]. На тази основа Адолф Харнак извършва един социологически анализ, в който поставя земите на Тракия, Македония и Балканското крайбрежие на Черно море на челните места по брой на християните в Римската империя.[51].

Някои историци си задават въпроса: „Защо ранните християни не са проявявали интерес да запазят по подробни и обстойни данни за мисионерстването на апостолите на Балканите?” Но трябва да се отчете факта, че през този период има 10 гонения над християните, а по-късно много паметници са били унищожени при т. нар. Великото преселение на народите. Освен това първите християни живееят с мисълта за близкото Второ пришествие на Спасителя и края на света и затова не си поставят за цел да създадат по-големи творения – както знаем първите християнски истории се появяват след Миланския едикт. Само така можем да си обясним, как от апостолските времена до края на III-ти в. има малко известни факти за живота на християните в Балканския aреал. 

Архим. Йеротей е игумен на Поморийския манастир "Св. Георги"




[1]  Балез, М.-Ф., Павел и първоначалното разпространение на християнството. – История на Християнството. С., 2008 г., с. 30.
[2] Събев, Т.  Мисионерското дело на св. ап. Павел и неговите първи ученици на Балканския п-в. –  Духовна култура, 1967, кн. 7-8, с. 29-36.
[3] Пак там.
[4]   Теофилакт, Архиепископ Охридски. Тълкувание на посланията на св. ап. Павел. Св. гора, Атон, 2003, с. 164-165.
[5] Василиадис, Н., Библия и археология, Свято–Троицкая Сергиева лавра, 2003, с. 368.
[6] Пак там. Вероятно думата "μερίς” в древния македонски език има това значение – част, мярка за земя (бел. моя).
[7]  Free, J. Arhaeology and Bible history., Wheaton – Illinois, 1954. р. 320.
[8] Т. е. приели юдейската вяра.
[9] Дечев, Д.,  Βέδυ  като  трако-фригийско божество, С., 1945, , с. 5-10.
[10] Василиадис, Н., цит. съч., с. 369.
[11] Населението на Солун се състои освен от македонци, римляни и елини, също от трибали и други траки, крайдунавски даки, гети и скити, дарданци, и туняти и други илири, както и далматинци от Източна Адриатика, фриги и галатийци от Мала Азия, юдеи. – Желев, пос. съч., с. 99.
[12] Събев, Т. пос. съч., с. 34.
[13] Подробности вж. – Правилата на св. Православна Църква с тълкованията им, т. I, С., 1912, с. 633-671.
[14] За този проблем по подробно вж. – Беляев, С. Вступительная статья. – Булгаков, м-т Макарий, История Русской церкви, кн. 1, М., 1994, с. 37 сл.; Карташев, А. Очерки по истории Русской церкви, т. I, Минск, 2007, с. 39-50.
[15] Евсевий Памфил, Церковная история, кн. III, М., 1993, с. 78.
[16] ГИБИ  VI, С., 1965,  с. 54.
[17] Карташев, А. цит.съч., т.I , Mинск, 2007, с. 40-41.
[18] Пак там.
[19] Булгаков, м-т Макарий  История ...,с. 91-95, 261-263; Цухлев, Д. История на Българската църква, Том I. Първи период (864-1186 г. ) С., 1911, с. 10 с пос. лит.
[20] „St. Hippolytus on the Twelve and the Seventy Apostles ‘’2. Andrew preached to the Scythians and Thracians, and was crucified, suspended on an olive tree, at Patrae, a town of Achaia; and there too he was buried”, цит. по Цухлев, Д., пос. съч., с. 10.
[21] Булгаков, м-т Макарий, пос. съч., с. 92. 
[22] Пандурски, И. , Св. Св. Първовърховни апостоли Петър и Павел в Богослужението и в иконографията, С., 1952,с. 21,бел. 5
[23] Снегаров, И.  Кратка история на съвременните Православни църкви, т. I, С. , 1944, с. 361, 371 бел. 2
[24] Монасите от манастира, разказват, че на мястото където са пострадали 3-мата ученици са се появили по необикновен начин 3 кръста. И до днес се пазят 2 каменни кръста, единия с изпочупени рамена, а третия кръст е унищожен от един мюсюлманин.
[25] Pacurariu, Mircae. The Beginning of Christian Life with the Romanians. – Romanian Orthodox Church News, 1987, № 5, p. 53.
[26] Дринов, М. Исторически преглед на Българската църква от самото и начало и до днес. – Избрани съчинения  Т II, С. , 1971, с. 13
[27] Димитров, Б. , Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от XVII век. (Второ издание, С. , 2001), прилож. 1: „ История на България”,с. 120; онлайн изд.: http://www. kroraina. com/knigi/bd/pbb_1. html ; Скитска Тракия е Долна Мизия,за това вж. – ГИБИ III,С. , 19 с. 73 бел. 6
[28]  Ранно християнските документи в Илирик са събрани в труднодостъпния осемтомен труд на Даниеле Фарлати за историята на църквата в Илирик: Daniel Farlatus, Illyriciim sacrum, Venetiis 1751-1819, а по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chrétiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliotèque des Écoles Françaises d’Athènes et de Rome publiée sous les Auspices du Mimistére de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.
[29] Василиадис, Н. цит.съч.,с. 286-289 с пос. лит.
[30]  Латышев, В.  Известия древних писателей о Скифии и Кавказе , ВДИ. – 1949, № 3, с. 239.
[31]  Събев,Т. , Из историята на Християнската църква, С. ,1958, с. 52,бел. 1.
[32]  Поповић, І. Опђа црквена историја, 1, Сремски Карловац,1912, с. 235-239.
[33]   Церковная история Эрмия Созомена Саламинского. — СПб.: В типографии Фишера, 1851 http://www. krotov. info/acts/05/2/sozomen_01. htm   
[34]  Сократ Схоластик  Церковная история М., 1996 , кн. I, гл.8- http://www.krotov.info/acts/04/socrat/socr01.html
[35] Avertat Iesus ab orbe Romano tales ultra bestias  (Ep. 107, 2); Тази фраза се среща и у Prudentius, Apotheosis 426-427: laxavit Scythias verbo penterante pruinas vox evangelica. . –цит. по Маенхен-Гельфен,О. Мир гуннов. Исследования их истории и культуры. Принстон,США – http://www. mirzayanov. com/images/mirgunnovfinal. pdf ;също Ценов, Г. Кроватова България. Покръстването на българите , С., 2004, с. 89, бел. 86.
[36] Подробности вж. – Болотов, В., Лекции по истории древней церкви, т. І., Киев, 2007, с. 142 - 144.  
[37] Евсевий Памфил, цит. съч. , , с. 188.
[38] Sozomenos, Еccl. Hist. , lib. I, cap. 2; PG,t. 67,844-1630  цит. по. – Цвятков, Н.  Епископски центрове на Балканите през VIII-IX в. – ДК, 1984, 4, с. 2; също –Церковная история Эрмия..., http://www. krotov. info/acts/05/2/sozomen_01. htm
[39] PG, XXV—XXVI, р. 51; също: Латышев, В.  Известия древних писателей о Скифии и Кавказе , ВДИ. –1948, № 3, с. 238
[40] Св. Йоан Златоуст , Творения , т. XII, кн.1 ,Свято –Успенская Почаевская Лавра , 2005 , с. 340-341
[41] Гочева, З. Завещано от траките, В. Т. ,1997, с. 120
[42]  Theodor. Eccles. Hist. , IV, 31;, Латышев,В. , цит. съч. ,с. 296
[43]  PG. , XXXIII, р. 1037;
[44]   Латышев, В. цит. съч. ,с. 300
[45] Herausgegeben, J. Ulfilas Gothische Bibelübersetzung. Weißenfels ,1805, Historisch-critische Einleitung seit. 4.; също -  Латышев, В. цит. съч. , с. 246
[46] Апологетична статия относно достоверността на житията на светиите е написал арх. Серафим (Алексиев),по-късно препечатана в малка брошурка /книжка/ вж. – Алексиев, арх. Серафим,  Достоверни ли са житията на светиите? , С. ,1992
[47] Цитирано по – Бойкикева, К. -А. , Болгарская Православная Церковь (исторический очерк), С. , 2005, Приложение I, с. 202- 213
[48] H. Delehaye, Saints de Thrace et de Mesie. – Annacleta Bollandista, 31(1912), p. 161-300
[49] Цвятков, Н. Епископски центрове на Балканите през VIII-IX век. – ДК,1984, 4, с. 24.
[50] Zeiler, J. L’еmpire Romain Et L’Еglise. – Histoire du Monde, t. V, Paris, 1928, p. 195-196; 213-216.
[51] Събев,Т. , Из историята..., с. 52-53.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69k 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.