Първо благовестие на св. ап. Павел и св. ап. Андрей
Балканският полуостров като кръстопът между Близкия Изток и Европа, както и средище на културно взаимодействие между народите от Изтока и Запада е предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква. Малко след провеждането на Апостолския събор, вероятно в началото на второто полугодие от 51 г. ап. Павел започва второто си мисионерско пътешествие. Трябва да отбележим, че първата християнска история, Деянията на светите апостоли, макар да пресъздава етапите на географско разпространение на християнските общини от Предна Азия до Рим, има за цел да разкрие приобщаването към християнството не само на юдеите, но и на езичниците.
Изворите за проповедта на апостол Павел се намират в самото Свещенно Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Духът Божи не допуска християнска проповед в областите от Мала Азия, но довежда апостола в Троада заедно с ап. Сила, Тимотей и Лука. Ап. Лука разказва, как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни!“ След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония” (Деян. 16:9-12).
Самият ап. Павел се насочва първо към известния път Via Egnatia, като прави едно отклонение до Атина и Коринт. Общите наблюдения обаче показват, че група от негови ученици успява да свърже и т. нар. „Централен“ (диагонален) път, водещ от Рим към Византион, и преминаващ през Виндобона (дн. Виена), Сирмиум (дн. Сремска Митровица), Наисос (дн. Ниш), Сердика (дн. София), Филипопол (Пловдив), Адрианопол (Одрин), Византион, за което ще стане дума по-долу[3]. Други апостоли са поставяни да наставляват новопокръстените вярващи: евангелист Лука във Филипи, Сила и Тимотей във Верия. По-късно в своето Послание до римляните ап. Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик “ (Рим. 15:19). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към римляните бл. Теофилакт Български пише: „апостол Павел казва: „тъй че разпространих благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик”. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва (ап. Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който съвпада с границите на днешна България. Не е казал: аз съм проповядвал, а изпълних благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, но действено. За да не помислиш, че е вървял по прав и широк път. "И околността", казва, т. е. аз съм обходил народите, проповядвайки и на север, и на юг...’’[4]
След Филипи ап. Павел продължава и през градовете Амфиполис (близо до с. Неохори), Аполония (на път между Амфиполис и Солун), Солун[11], Верия основавайки навсякъде църковни общини. Неговите ученици разгръщат делото му в Македония, Илирия и Тракия въпреки противодействието от страна на заинтересованите езичници и юдеи (вж. Деян. 16:9-12 и общо Деян. 16 и 17 глави). Според древното църковно предание ап. Павел проповядва и в Тракия. По-конкретно се лансира и хипотезата, че Никополис, който е упоменат в (Тит 3:12), е идентичен с Nicopolis ad Nestum, разположен на брега на р. Места. Някои изследователи отбелязват града на географските карти, показващи пътя на ап. Павел. Археологическите разкопки и епархийските списъци разкриват, че още през IV-V в. той е известен епископски център.[12] Така по Божие внушение етнокултурният регион Тракия-Македония неразлъчно присъства в историята на християнството от І в. В ап. Павловата оценка гози регион е образец на безукорна вяра и съучастие в благодатта Христова. Според св. ап. Павел, който се чувства призван да опази Христовото учение без примеси, църквите тук са модел за целия тогавашен християнизиращ се свят.
Съществуват основни изворни податки за сътрудниците на ап. Павел и Андрей, които продължават тяхното дело. Техния брой надхвърлят единствено апостолите от Мала Азия и Близкия Изток[28]. Над 20 апостоли проповядват Християнството на Балканския п-в, а пострадалите за вярата са стотици, дори хиляди. Начело на християнските общини в Сердика (София), Филипопол (Пловдив) , Сирмиум (Сремска Митровица) и в Томи (Костанца) още през средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които Църквата отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Не случайно едно от древните жития твърди, че св. Корнилий Стотник е от Тракия Италийска. Имаме причина да видим присъствието на балканските жители първи в акта на предаването на новата вяра от запазилите истинското Богопоклонение юдеи към езичниците, сред които и балканските жители. Съприкосновението им с Богохранимия народ на Израил се документира още от периода на походите на Александър Македонски и това е доказано и по археологически път. Много македонци по това време населват Самария, а елините крайбрежните градове като Газа, Аскалон, Кесария, Птолемаида и др.[29] За ранното проникване на Християнството определен дял има пътят от Адриатика към Дунав, откъдето се движат източни търговци към Италия и Панония. Така, че земите на Балканския п-в са не само място за разпространение, но и път за проникване на Християнството в Европа. Приемството, живата проповед и развитието на християнския живот на началата, завещани от самите апостоли в тези църкви не се прекъсва и в последващите години. Тертулиян говори, че приемството в църквите, основани от апостол Павел, се съхранява до негово време.
Св. Йоан Златоуст произнася проповед в една готска църква[40] използвайки за метафора, различни животни – барсове, лъвове и агнета, с които се оприличават народите приемащи християнството. Секуларистичната гледна точка на някои автори, води до преекспониране значението на империята за разпространението на вярата , а именно проповедта на св. Йоан ни разкрива ,че всъщност това е дело на апостолите и техните помощници. Църквата е преди всичко Божествен организъм, а вторично притежава и своите административни институции. Много правилни са и разсъжденията по този въпрос на Зл. Гочева, която задава риторичния въпрос: „ кои може да са тези християнски насилници, които да дойдат отвън и да разрушат тракийските езически светилища?”[41].
Значимо е свидетелството от първата половина на V в. на бл. Теодорит Кирски (390—457г.), който разказва за дейноста на епископа на гр. Томи, Вретанион, считайки, че той управлява всички градове на Скития[42]. В друго полемическо произведение отправено срещу „елинските страсти” – той пише, че мисионерите от простия народ „рибари, митари и кожари... разнесли на всички хора Евангелските закони и ги убедили да приемат законите на Разпънатия не само от римляните и подвластните им народи, а и на скитските и на савроматски племена, и на индийците, и на етипоците, и на персите”[43]. Бл. Теодорит завършва : „ Към персите, скитите и другите варварски народи, законите (християнските – бел. моя) са били възприети след смъртта на апостолите, съхранявайки своята сила, независимо от противодействието не само на варварите, но и на самите римляни”[44]. От този период се отнася и съобщението на Епифаний, епископ Константски (около 314—367 г.), който дава реален епизод от мисионерската дейност на ранните последователи на Християнството на Балканите. Епифаний пише: „Старецът Авдий бил подложен на изгнание, бидейки изпратен от царя в пределите на Скития по причина на доноси на някои епископи, възникнали по време на бунтове всред народа, пребивавайки там – не мога да кажа колко години, – прониквайки във вътрешността на Готия, той огласил с християнското учение много готи и от тогава в самата Готия възникват много манастири - общежития с монашеско подвижничество”[45]. Това събитие се развива през средата на IV в. по времето на имп. Констанций II (337—361г.). На територията на Балканския регион са известни много раннохристиянски светци и мъченици, за които ни информират мъченическите актове на римските съдилища или техните житиеописания, които са оставени от свидетели на страданията им[46]. Почти пълен техен списък съставя руският архиепископ Сергий (Спаски) Владимирски[47]. Тези агиографски текстове, за съжаление не са пространни и не дефинират ясно историческите контури на развитието на балканските римски провинции или степента на християнизация на населението, както и неговия културен, социален или икономически живот. По-голямата част от тях са публикувани от Hippolyte Delehaye (1859 – 1941) в студията си за светците от Мизия и Тракия [48]. Трябва да се отбележи, че към края на III - началото на IV в. голям процент сред мъчениците са духовници или лица свързани с богослужението, извършвано в храма или извън него[49]. От този неоспорим факт следва, че през III в., а навярно и още от апостолски времена са същестувавали християнски общини, начело на които стоят епископи[50]. На тази основа Адолф Харнак извършва един социологически анализ, в който поставя земите на Тракия, Македония и Балканското крайбрежие на Черно море на челните места по брой на християните в Римската империя.[51].
Архим. Йеротей е игумен на Поморийския манастир "Св. Георги"