Монтанизмът е християнско мистично и апокалиптично движение, което възниква през втората половина на ІІ в. в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Св. Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и за нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да прощават греховете, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната йерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното пророчество. Счита, че неговите пророчества могат да допълват апостол Павел и дори Иисус Христос. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света. Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през ІІІ в. те създават обособени разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, наричан “баща на западното богословие”. Монтанизмът е осъден от редица отци и събори и през ІV-V в. е изкоренен с помощта на държавната власт, но в някои затънтени части на Мала Азия продължава да съществува до VІ в. Великолепно свидетелство за монтанистките настроения в Картаген в началото на ІІІ в. е мъченичеството на св. Перпетуа, както и на други жени от този период.
Мъченичеството на св. Перпетуа e един от най-автентичните и ценни паметници на ранното християнство. То илюстрира много добре дейността и целите на жените в монтанизма.[i] Това произведение не е опорочено от невероятните измислици, които отличават редица по-късни жития на мъченици и създава модела, по който са съставени някои други мъченичества. В него се съдържа най-ранното съчинение, писано от християнка – затворническия дневник на Фивия Перпетуа. Окончателният текст е дело на монтанистки настроен редактор, който се опира на дневника, за да докаже, че благодатта на мъченичеството и откровението не е привилегия само на миналото (гл. I). Тук няма да разглеждам текстологични въпроси и да взема страна в стария спор дали този редактор е Тертулиан или не. Само ще спомена, че ако се съди по езика и владеенето на Свещ. Писание, втората възможност е по-вероятна.
Св. Перпетуа, Филицита, Сатур и други са умъртвени за християнската вяра в Картаген най-вероятно на 7 март 202 или 203 г. Може да се предположи, че те са сред най-ранните последователи на катафригийството в Северна Африка. Редакторът на житието явно вижда в тях сродни души. Те са част от група, която одобрява и практикува особеностите, характерни за монтанизма: видения, молитва в транс, често припомняне на Божието обетование в Йоил 2:28-29[ii] и ядене на суроватка и сирене (лат. caseo). Този кулинарен навик отличава и сектата на артотиритите от Мала Азия, които са описани от св. Епифаний и вероятно са разклонение на монтанизма. Те се причащават с осветен хляб и сирене (грц. τυρός) вероятно като реминисценция на жертвата на Авел (Бит. 4:2-5), което навежда на заключение за юдеохристиянската им принадлежност.[iii] Но благославянето и яденето на сирене в древност не е ограничено само с артотиритите и монтанистите. Има данни, че то е познато на картагенските християни през ІІ-ІІІ в. Според житието Перпетуа има съновидение, в което Пастирът (Христос) дои овца (Църквата), млякото се превръща в сирене и тя се причащава с него. Ритуалният възглас “амин” накрая утвърждава евхаристийната атмосфера на действието.
Виденията на Перпетуа и Сатур са изпълнени с позовавания и намеци за християнското кръщение, символи и литургически обреди, като особено се набляга върху връзката между получената инициация и очакваното мъченичество. Мъченичеството увенчава кръщението и кръщението осмисля мъченичеството.[iv] В ранното християнство изповедниците, хвърлени в тъмница заради името на Иисус, очакват да почувстват Божията милост чрез видения наяве и насън (гл. ІV, Х, ХІ-ХІІ). Мнозина вярват в силата на техните молитви, които са способни дори да освободят душите на умрелите от ада според житието на Перпетуа (гл. VІІ-VІІІ).[v] Молитвите им помагат и в битови случаи като преждевременното раждане на Фелицита (гл. ХІV,3-5). Спасителят и Неговият Дух придружават потенциалния мъченик от момента на ареста до смъртта, както е убеден Тертулиан.[vi]
Екстазът, който е характерен за малоазийското Ново пророчество, присъства и в мъченичеството на Перпетуа. Самата тя изпада в транс, когато се изправя пред ревящата езическа тълпа и гладните диви зверове, които трябва да я разкъсат (“in extasi fuerat” - гл. ХХ,8). Както Перпетуа, така и нейните съмишленици са отлично запознати с апокалиптичните очаквания, отразени в Откровението на св. Йоан Богослов, Апокалипсиса на Петър, Пастира на Ерм, цикъла за Енох, 4 Езра и вероятно Възнесение Исаево.[vii] Но изгубването на съзнание и апокалиптичните мечти не са явления, присъщи само на монтанизма. Мъченичеството на Перпетуа доказва колко неуловима е границата между ортодоксалното и катафригийското християнство. Приликите и разликите между тях са въпрос на акценти и степени.
Освен това, трябва да се добавят два фактора – личната осведоменост на монтаниста Тертулиан за страданията и виденията и тяхната натрапчиво изтъкване от редактора на житието, за да наложи своите възгледи. Тази особеност стимулира някои учени да се усъмнят в монтанистката принадлежност на страдалците. Редакторът вероятно пише около 207 г., когато Тертулиан приема Новото пророчество. Ако се приеме, че мъчениците са сред първите привърженици на монтанизма, разколът прониква в Картаген най-късно до 203 г. Най-вероятно той не е отделен от ортодоксалното християнство в Северна Африка, а е интегриран в него. Следователно не може да се очакват оплаквания срещу обработката на житието от редактора и двете групи вярващи еднакво почитат паметта на св. Перпетуа. Както Тертулиан, така и блаж. Августин не скъпят възхвалите си на мъченицата.[viii] През втората половина на ІІІ в. един сноб на име Понтий съставя житие на св. Киприан Картагенски и вероятно има предвид Перпетуа и убитите с нея, когато се жалва, че някои описвали мъченичеството на “плебеи и оглашени” (гл. І). През ІV в. “тертулианистите” изграждат църква, която е посветена на св. Перпетуа.[ix] При епископ Аврелий тя е присвоена от ортодоксалните.[x]
Мъченичеството на Перпетуа представлява типично женско изложение за смисъла на страданието и тържеството на вярата. Тертулиан препоръчва на готвещите се за мъченичество да съзерцават небето[xi] и Фивия Перпетуа спазва точно съвета му. Какво е известно за нейния живот? Тя е само оглашена и дори не е кръстена, когато се разгръща повествованието (ІІ.5). Произхожда от благородническо и уважавано семейство, на 22 години е, омъжена, има бебе, което кърми, но става жертва на указа на Септимий Север (около 200 г.). Под неговите удари попадат хора, които са се обърнали наскоро или възнамеряват да се обърнат към християнството и юдейството.[xii] Перпетуа е личност за пример като християнския учител Сатур, който по-късно се предава сам на властите (ІV,5). В съновидението си тя примирява спорещи духовници, което означава, че знае и гръцки език; подкрепя и насърчава другите да посрещнат достойно смъртта (ХХ,6, 10); насън и наяве възприема ролята на мъж (Х,7), за да стане гладиатор за Христос. От всички дарове, за които жадуват християните, Духът й изпраща “телесно дълготърпение” (ІІІ,5).[xiii]
Как се случва неочакваната метаморфоза на Перпетуа, която се превръща в мъж? В тъмницата тя води дневник, в който разказва за особен неин сън. В него тя представлява атлет мъж в решителна схватка с един страховит египтянин. Противникът всъщност не е човек, а дявола, който въплъщава омразата на езическото общество и смущението на нейното семейство, за да я унижи и победи. Според множество раннохристиянски извори Сатаната е върховния враг на мъченика.[xiv] В съня Перпетуа се превръща в мъж, когато се разсъблича за двубоя и като древните евреи тя тръшва вдън земя “египтянина”. Възприемането на мъжка природа според мен показва как двата пола надхвърлят очакванията и преодоляват стереотипите чрез мъченическата саможертва. На същото мнение е и Р. Рейдър.[xv] Редица други учени настойчиво търсят успоредици между този чуден сън и логиите 23 и 112 от Евангелието на Тома, които илюстрират превъплъщение в алхимическо-гностически дух. Френд и Петерсен пък предполагат, че подтекстът на сцената е “питагорейски”. Но Перпетуа не е гностическа сектантка или питагорейска философка. Атлетическата терминология и възприемането на нова полова идентичност са типични за посланията на апостол Павел и мъченическите жития.[xvi] От една страна мъжете в мартирологиите се представят като “раждащи” себе си и другите,[xvii] което също има предобраз в метафорите на св. Павел. От друга страна жените, въпреки че са майки на “чедата”, които повлияват, също стават атлети за Христос. “Мъжките” им действия неутрализират съблазънта, която техните красиви и стройни тела предизвикват в примитивната тълпа.
В мъченичеството на Перпетуа акцентът е различен от примерите, които привежда и анализира К. Аспегрен.[xviii] За разлика от мотива на превъплъщението в гностическите апокрифи и езическата философска литература “вмъжването” на картагенската матрона не отнема нейните женски качества. Разказът не е фиксиран върху темата за пола. Не се обсъждат бракът на Перпетуа и раждането на Фелицита, а имената на техните съпрузи дори не се съобщават. В замяна на това Перпетуа се изпълва с Дух и едновременно включва в себе си и надхвърля цялото човешко естество, като става символ на всемирния християнин и християнка. Затова Фр. Кардман пише: “Където диша пророческият Дух, няма полови различия. Той е наречен невяста, майка, сестра, дъщеря и господарка, но също водач, воин, победител и борец. Той е понякога мек, женствен, благ, майчин, нежен, а понякога силен, буен, дързък, смел”.[xix]
Разбира се, не може да се скрият противоречията между второстепенния светски статут на Перпетуа като съпруга, майка и домакиня и първостепенния й църковен статут като жена, която общува пряко с Бога и побеждава дявола. Както и в останалите мъченически жития, действията на Перпетуа и Фелицита са описани от гледна точка на тяхната женска природа. В житията мъжете и жените са представени по различен начин. Мъжете продължават да се оценяват като лица с определен статут в социалната йерархия, а при жените се изтъква техните външни качества - младост, красота и любвеобилност. Примери за това са Агатоника в Деянията на Карп,[xx] Перпетуа и Криспина в нейното мъченичество (ІІІ).[xxi] В женските мъченичества често се срещат сексуални намеци и заплахи, каквито няма в житията на мъжете. Заловените християнки са подложени на шантаж и гавра, когато са заплашвани с изнасилване или принуждаване към проституция. Както отбелязва още Тертулиан, тяхното затваряне в публичен дом, а не при лъвовете, е косвено признание за важността на целомъдрието за християните.[xxii]
Според мъченичеството Перпетуа и Фелицита са натирени голи на арената, при което от гърдите на втората капе мляко, тъй като току-що е кърмила бебето си. Дори грубата тълпа е шокирана от гледката (ХХ). Изборът на звяр, който трябва да ги разкъса, пада върху една бясна крава, чийто пол “съвпада с техния” (пак там). Прави впечатление, че с изключение на тези моменти авторът на мъченичеството избягва еротичните конотации. Както Бландина в Лион, която увисва “във формата на кръст” и наподобява разпнатия Иисус,[xxiii] така и страдащите Перпетуа и Филицита символизират Спасителя. Перпетуа става “втори Христос”, като надмогва ограниченията на нейната женственост.[xxiv]
Нещо повече – според житието тя не мълчи покрусено, а се изявява като убедена защитница на каузата на вярата и справедливостта. Кардман припомня, че по принцип разговорите на жените мъченици с палачите са по-кратки от тези на мъжете, защото отразяват античното “предубеждение за приличието на публичното говорене”.[xxv] Перпетуа отхвърля условностите. Тя се обръща пряко и с нотка на сарказъм към военния трибун, който малтретира християните. Първо го запитва защо не им дава възможност да се измият и почистят, след което заявява с достойнство, че спада към сред най-видните затворници и принадлежи на императора (т.е. римска гражданка), а ще бъде екзекутирана на рождения му ден (VII.4). Денят е 7 март, когато е роден Гета, син на император Септимий Север.[xxvi] Заедно със Сатур Перпетуа говори и на притихналата тълпа, като се подиграва на нейното празно любопитство и жажда за кръв (ХVІІ.1). Тя упорито отказва да бъде облечена в ритуалната одежда на жрица на богинята Церера, което за нея е равно на идолопоклонство (ХVІІІ.4). Френд уточнява, че езикът и идеите на Бландина и Перпетуа са копирани от Тертулиан в неговото описание на Страшния съд.[xxvii] Публичната позиция на Перпетуа не е “женствена”, но тук тя говори от висотата на духовното величие, което позволява на светиите да съдят света (1 Кор. 6:2). Мъченицата се опира на заповедта на апостол Павел: “Говори, увещавай и изобличавай с пълна власт; никой да не те презира” (Тит 2:15). Но в житието се сблъскваме с други и то по-дълбоки изменения на категориите “естествено” и “неестествено”.
Мъченическите жития определено не са “нормални” текстове. В тях “нормалните” преживявания се изопачават, а “естественото” става препятствие за свърхестественото “раждане в Христос”. В това отношение уместен пример е Фелицита, която е наречена conserva (ІІ) и вероятно е слугиня или робиня на Перпетуа, но може да е само нейна спътница.[xxviii] Тя сигурно е омъжена като другия арестуван оглашен Ревокат, който е наречен неин брат. Двамата са катехумени (оглашени). Безименният баща на детето й играе съвсем периферна роля в изложението (ХVІІІ). Това още веднъж подчертава гинекоцентричния характер на мартирология. Фелицита не е аристократка като Перпетуа, а плебейка. Истинското й семейство сега са другите затворници. Тя е в напреднала бременност и ражда преждевременно, защото иска да умре заедно с останалите християни (ХV). Според римското право бременна жена не може да бъде екзекутирана. Фелицита е щастлива да премине “от една кървава баня към друга, от акушерката към гладиатора, готова да се измие след раждането във второ кръщение” (ХVІІІ,3). Въпреки че самото раждане е естествено, неговото време и място са неестествени. Невъзмутимостта, с която тя предава бебето си на осиновителка, също е неестествена и дори свръхестествена. Тя се безпокои не от съдбата на детето си, а от вероятността да бъде отделена от другите страдалци и да не умре. Затова блаж. Августин възкликва, че в раждането Фелицита се уподобява на Ева и Дева Мария.[xxix]
Житието предлага рядката възможност да надникнем в живота на монтанистките при критична ситуация. Анонимна “сестра”, която посещава затвора, но не е арестувана, приема бебето на Фелицита, за да го отгледа като свое. Младенецът и новата майка са част от семейство, което е свързано не по кръв, а по дух. Нисшата принадлежност към семейството и децата се заменя от висшата принадлежност към братята и сестрите в Христос. Близките роднини на Фелицита може да са умрели или да са откъснати от нея поради факта на нейното робство, но не е изключено да са отчуждени от нея, защото е приела нова вяра. Тези подробности не интересуват редактора на житието.
Преживяванията на Перпетуа също противоречат на традиционните правила на майчинството. Въпреки че е още кърмачка, тя с готовност се разделя с бебето си и цялото си семейство, което не е християнско. Нейната вяра побеждава дори телесните функции. В затвора Перпетуа с облекчение усеща, че гърдите вече не я болят.
Тя е и визионерка. Има видение на стълба между небето и земята, в чиято основа се вие змия. Тук са вплетени елементи от съня на Яков в Битие 28 гл. и апокрифа 4 Езра.[xxx] В 4 Езра се описва пътят на евреите към рая – стръмен, тесен, с огън и вода от двете страни, накрая “равно място” и “поле” (Ардаб). Неговото описание отговаря на опасната за изкачване стълба на Перпетуа. Не може да не се спомене и присъствието на стълбата в мистиката на по-късното православно монашество. Едно от най-известните негови съчинения е “Лествицата” (Стълба) на преп. Йоан Синайски (+ ок. 649). Перпетуа очаква да получи такива видения в тъмницата и за нея те са доказателство, че Бог ще възтържествува над нейните врагове.
Тя е едновременно майка на бебе и родилка на Христос, боркиня за правдата и визионерка, съветничка и изповедничка, защитница и посредница от името на затворниците. За редактора монтанист новата пророчица Перпетуа представлява идеал не само на самоотверженото мъченичество, но и на християнската женственост и апостолство. В Христос няма мъжки или женски пол, роб или свободник (Гал. 3:28; срв. Рим. 10:12). На амфитеатъра се изправят една до друга и се хващат за ръце Перпетуа и Фелицита, господарката и робинята (ХХ,6). Социалните различия и предразсъдъците към жените изчезват пред единението на двете християнки, които копнеят да служат на Христос. Неслучайно монтанистите, които са последователи на Квинтила, цитират този пасаж от житието в защита на тяхната специфична еклесиология.[xxxi]
Както апокрифните Деяния представят жените в роли, които пренебрегват социалните и религиозните норми, така и в мъченическите деяния жените преодоляват конвенциите на патриархалния семеен живот и подчиненото състояние на жените. Тертулиан признава, че християнките не могат да избегнат чуждите погледи. Те посещават църковните богослужения, присъстват на всенощното бдение на Великден, ходят по къщите, за да извършват милосърдни дела, влизат в затворите, за да помагат на изповедниците.[xxxii] Параклитът предвижда друга съдба на жените, които по онова време умират най-често от родилна треска. Перпетуа не се поколебава да се яви пред цялата общественост на града. Тази domina (господарка) в света, станала matrona Christi (съпруга на Христос – XVIII,2) в Църквата, се противопоставя на съдиите и отказва да послуша безутешния си баща езичник (ІІ, V-VІ, ІХ). Тя се изправя гордо в амфитеатъра пред хилядите погледи на зяпачите. За някои като У. Френд тя е капризна и вироглава дъщеря, случайно привлечена от радикалното послание на християнството. Но поне за редактора и неговия кръг Перпетуа е блестящ пример. Тя смазва главата на древната змия - дявола (ІV,4, 7; XVII,7).[xxxiii] Нейното страдание, превърнато в апотеоз, доказва логиката на св. Игнатий Богоносец, който пише, че християнството е велико, когато светът го мрази.[xxxiv] Тя илюстрира думите на Тертулиан и водачите на монтанизма, които изискват пълно отдаване на Христос.[xxxv]
В трактата си “До мъчениците” Тертулиан представя героичните ролеви модели на християните и християнките. Хората, които се стремят към духовните ценности, претърпяват най-ужасни изтезания и смърт дори когато жадуват за тях в името на славата.[xxxvi] Светиците са призвани да бъдат достойни за техния пол. Излагането на голите тела пред невежата тълпа и издържането на безсрамните погледи е праведен призив, който не следва да смущава или да се избягва на всяка цена. Естественото призвание на християнките не е да умрат кротко у дома си.[xxxvii] Не е за учудване, че Тертулиан възхвалява Перпетуа. За нето тя е идеалния женски ролеви модел. Пред нея се прекланя и блаж. Августин Ипонски. Мъченичеството на св. Перпетуа и Фелицита се чете в църква и някои вярващи дори го причисляват към канона на Библията.[xxxviii]
Трябва да се заключи, че монтанизмът се отнася към жените като равни с мъжете. Във века на Параклита, когато Духът се излива върху тях, жените също са призвани да проявят героизъм и да променят представите на езичниците и евреите за християнството. Разбира се, ортодоксалните мъже и жени също са верни до смърт и също са склонни да приемат обществената изява на жените. Пророчици като Амия и дъщерите на Филип се ползват с уважение, но според тях монтанистките водачки Присцила и Максимила отиват твърде далече, като си присвояват йерархически функции. Северноафриканското християнство като цяло, а не само монтанистката му разновидност, особено настоява на половото равенство и безкомпромисно отхвърля околния враждебен свят. Все пак вярата в ново църковно устройство, което да отхвърли разграниченията между двата пола, е по-силна в катафригийството, отколкото в ортодоксалното християнство. С течение на времето поведението на жените монтанистки става все по-неприемливо и ексцентрично в очите на ортодоксалните. Навлизането на жени в църковната йерархия на Новото пророчество отваря кутията на Пандора и започва ожесточена борба.
[i] Издания: Passio sanctarum martyrum Perpetuae et Felicitatis. – PL, III, 13-60; Passio Sanctarum Perpetuae et Felicitatis. Ed. by J. W. Halpern. Bryn Mawr (PA), 1984; Passion de Perpétue et de Félicité suivi des Actes. Intr., texte critique, trad., comm. et index par J. Amat. Paris, 1996 (Sources chrètiennes); La passione di Perpetua e Felicita. Ed., trans., comm. di M. Formisano. Milano, 2008 (Classici Greci e Latini). Английски превод: St. Perpetua: The Passion of Saints Perpetua and Felicity 203. - http://www.fordham.edu/halsall/source/perpetua.html. Изследвания: Robeck Jr., C. M. Prophecy in Carthage: Perpetua, Tertullian, and Cyprian. Cleveland (OH), 1992; Salisbury, J. E. Perpetua's Passion: The Death and Memory of a Young Roman Woman. London, 1997; Habermehl, P. Perpetua und der Ägypter oder Bilder des Bösen im frühen afrikanischen Christentum. Ein Versuch zur Passio sanctarum Perpetuae et Felicitatis. 2. überarb. Aufl. Berlin, 2004 (Texte und Untersuchungen zur Geschichte der altchristlichen Literatur, 140); Butler, R. D. The New Prophecy and "New Visions": Evidence of Montanism in the Passion of Perpetua and Felicitas. Washington (DC), 2006 (Patristic Monograph Series, 18); Ronsse, E. A. Rhetoric of Martyrs: Transmission and Reception History of the "Passion of Saints Perpetua and Felicitas". Ph.D. diss. University of Victoria (Canada), 2008. Опит за тълкуване на мъченичеството от позициите на юнгианската психоанализа е книгата на Франц, М.-Л. ф. Мъченичеството на Перпетуа. Психологическо тълкуване на нейните видения. Плевен, 2006.
[ii] Atkinson, P. C. Joel 2:28 (LXX 3:1,2). – In: Studia Evangelica. Bd. VII. Berlin, 1982 (Texte und Untersuchungen, 126), 11-16. В мъченичеството на Перпетуа цитатът от Йоил е разширен (in omnem carnem) и придобива вселенско звучене, което не е характерно за монтанист като Тертулиан.
[iii] Epiphanius. Panarion XLIX.2; срв. Augustinus. De haer. XXVIII.
[iv] Dassmann, E. Sündenvergebung durch Taufe. Münster, 1973; Ferguson, E. Baptism in the Early Church: History, Theology and Liturgy in the First Five Centuries. Grand Rapids (MI), 2009. Конкретно за Перпетуа вж. Pettersen, A. Perpetua, Prisoner of Conscience. – Vigiliae Christianae, 41, 1987, 139-153.
[v] Orban, A. P. The Аfterlife in the Visions of the Passio SS. Perpetuae et Felicitatis. – In: Fructus centesimus. Steenbrugis et Dordrecht, 1989, 269-277. Льо Гоф и Чикарезе твърдят, че Мъченичеството на св. Перпетуа съдържало първото по време описание на чистилището, но според мен това не е вярно: Le Goff, J. The Birth of the Purgatory. Chicago, 1986, 46-47, 50, 58; Ciccarese, M. P. Le piu antiche rappresentazioni del purgatorio, dalla "Passio Perpetuae" alla fine IX sec. - Romano Barbarica, VII, 1983, 33-76. Срв. Фокин, А. Р. Истоки средневекового учения о чистилище в западной патристике III-IV век. – В: Богословская Конференция Русской Православной Церкви „Эсхатологическое учение Церкви”, Москва, 14-17 ноября 2005 г. - http://theolcom.ru/doc/day3.sect2.03.Fokin_2003_03_27.pdf; Merkt, A. Das Fegefeuer. Enstehung und Funktion einer Idee. Darmstadt, 2005.
[vi] Tertullianus. De anima LVIII.8; De res. mort. LXIII.7-8; De fuga XIV.3. Той се уповава на обещанието на Христос в Лук. 12:11-12. Вж. Brabander, K. de. Le retour au paradis. La relation entre la sanctification de l'homme et l'ascèse sexuelle chez Tertullien. Turnout, 2007 (Instrumenta Patristica et Medievalia).
[vii] Petraglio, R. Des influences de l’Apocalypse dans la “Passio Perpetuae” 11-13. – In: L’Apocalypse de Jean. Traditions exégétiques et iconographiques IIIe-XIIIe siècles. Éd. par R. Petraglio. Génève, 1979, 15-16.
[viii] Tertullianus. De anima LV.4; Augustinus. Sermones CCLXXX-CCLXXXII. Превод: Shewring, W. H. The Passion of SS Perpetua and Felicita MM Together with the Sermons of St. Augustine upon These Saints. London, 1931.
[ix] Duval, Y.-M. Loca Sanctorum Africae. Vol. I. Rome, 1982 (CEFR, 58), 682-683.
[x] Augustinus. De haer. LXXXVI; Praedestinatus. Haer. I.86.
[xi] Tertullianus. Ad mart. II.
[xii] Frend, W. H. C. A Severan Persecution? – In: Forma futuri. Studi in onore del Card. M. Pellegrino. Torino, 1975, 470-480; reprinted in: Town and Country. London, 1980.
[xiii] Tertullianus. De bapt. VIII, XX.
[xiv] Russell, J. B. Satan: The Early Christian Tradition. Ithaca (NY), 1987; Willing, M. Die Dämonologie. - In: Eadem. Eusebius von Cäsarea als Häreseograph. Berlin und New York, 2008 (Patristische Texte und Studien, 63), 436-445.
[xv] Rader, R. The Martyrdom of Perpetua: A Protest Account of Third-Century Christianity. – In: A Lost Tradition: Women Writers in the Early Church. Ed. by P. Wilson-Kastner. Washington (DC), 1981, 1-17.
[xvi] Winter, Е. Die Stellung der frühen Christen zur Agonistik. – Stadion, 24, 1998, № 1, 13-29.
[xvii] Eusebius. HE V.1,49 (Александър); Ignatius Antiochen. Rom. VI.1.
[xviii] Aspegren, K. The Male Woman: A Feminine Ideal in the Early Church. Uppsala, 1990, 99-114.
[xix] Cardman, F. Acts of the Women Martyrs. – Anglican Theological Review, 70, 1988, № 2, 144-150.
[xx] Eusebius. HE ІV.15,48.
[xxi] Boeft, J. v. Are You Their Teacher? – Studia Patristica, 21, 1989, 60-65.
[xxii] Tertullianus. Apol. I.
[xxiii] Eusebius. HE V.1,41.
[xxiv] Waldner, K. Zur narrativen Technik der Körperdarstellung im Martyrium Polycarpi und der Passio Sanctarum Perpetuae et Felicitatis. – In: Die Christen und der Körper. Aspekte der Körperlichkeit in der christlichen Literatur der Spätantike. Hrsg. von B. Feichtinger und H. Seng. München und Leipzig, 2004, 27-74.
[xxv] Cardman, F. Acts of the Women Martyrs. – Anglican Theological Review, 70, 1988, № 2, p. 146.
[xxvi] Barnes, T. The Pre-Decian Acta Martyrium. - Journal of Theological Studies, 19, 1968, № 4, 522-523.
[xxvii] Tertullianus. De Spect. ХХХ; Frend, W. C. H. Blandina and Perpetua: Two Early Christian Martyrs. – In: Les Martyrs de Lyon. Actes du colloque international du CNRS, Lyon, 20-23 sept. 1977. Éd. par J. Rougé et R. Turcan. Paris, 1978 (Colloques internationaux du CNRS, 575), p. 172.
[xxviii] Schöllgen, Ecclesia Sordida. Münster, 1984, 248-249.
[xxix] Augustinus. Serm. CCLXXXI.3.
[xxx] За символиката на стълбата в религията вж. Heck, C. L’échelle céleste dans l’art du Moyen Åge. Une image de la quête du ciel. Paris, 1997.
[xxxi] Epiphanius. Panarion XLIX.
[xxxii] Tertullianus. II Ad uxor. IV.
[xxxiii] Срв. Откр. 2:3; Eusebius. HE V.1,42; Augustinus. Sermones CCLXXX.
[xxxiv] Ignatius Antiochen. Rom. III.3.
[xxxv] Tertullianus. De fuga IX.4.
[xxxvi] Idem. Ad mart. IV.2-3.
[xxxvii] Hellerman, J. H. The Ancient Church as Family. Minneapolis, 2001, 169-173; Castelli, E. A. Female Martyrs. – In: Feminism and Theology. Ed. by J. M. Soskice and D. Lipton. Oxford, 2003, 62-71 (Oxford Readings in Feminism).
[xxxviii] Augustinus. De natura et origine animae I.10,12.
