Общността на пустинята и самотата на градовете

Към края на 18 в. св. Козма Етолийски предсказва, че ще дойде време, когато ще трябва да пътуваме с дни, за да срещнем друг човек, когото да бихме прегърнали като брат. Днес ние живеем в епоха, когато това вече почти се случва. Съвременният човек, в своята самота, изпитва патологична тревожност, мъка и страдание. Той се измъчва и на свой ред измъчва останалите. Ала защо? Един опит за отговор на този въпрос предлага настоящият очерк, довеждайки благоуханието на общността, намираща се в пустинята, към самотата и пустошта, откривани в градовете.

Съвременната самота

Самотата е отсъствие на общение и на връзка – невъзможност да бъдат развити и поддържани връзки с другите. Съвременната култура и структурите на съвременното общество, средствата за масова информация, отразяващи господстващите идеологии и дори детските игри, водят до социално и политическо отчуждаване, и лична изолация. Отделната личност започва, и то отрано, да бъде владяна от непреодолимото чувство за неадекватност, започва да губи значението и целта на живота и да живее без принципи и дисциплина, бидейки постоянно подозрителна и в плен на съмненията.

Сам и в нищо несигурен, тревожен и разхвърлян, съвременният човек и особено съвременният млад човек се опитва да изгражда мостове, да развява флагове, да крещи лозунги. Без водач обаче или с лоши водачи той бива лесно разочарован и става груб и агресивен: лесна играчка в ръцете на политическите експлоататори и жадните за власт анархисти. Желанието за свобода се превръща в горчивата смърт на неговата свобода.

Младите, които по-рано са заявявали, че никога не биха направили компромиси с никого, сега сами правят компромиси със себе си. Намират подслон в демонстрации и в протести, и се превръщат в размирници, в усилието си да се освободят от тежестта на самотата, без да съзнават, че така попадат в капана на едно дори още по-непоносимо робство.

Особено жалко е, че всичко това се случва и там, където бива най-малко очаквано – даже и при млади хора с добро образование, изключителна интелигентност, енергия и талант. Незадоволени от материалното благополучие, разочаровани от лицемерието на по-възрастните, тези млади хора се борят за своя живот, за качество на живота и за по-добър начин на живот, но за съжаление не могат да положат подобаващото начало.

Съвременното изкуство е един добър пример за духовното отчуждение, на което сме свидетели. Вместо да хвърля светлина и да отваря нашите прозорци към другите и към небесата, то показва тенденцията към това, да ни затвори и да ни спусне дори още по-дълбоко в тъмнината и в мрака. И, съвсем скоро, изолираният по този начин човек започва да си говори сам, да говори на неразумните животни, на сенките, които го заобикалят, на мъртвите.

Сега вече той е сериозно болен. Сега вече меланхолията, фобиите, подозрението и липсата на доверие са го превърнали в психопат. Едно твърде адекватно наблюдение характеризира нашето време като епохата на психиатрията. Според една статистика на Световната здравна организация от 1985 г., над 400 милиона души по света страдат от дълбока депресия, а всяка година се извършват около 400 хиляди самоубийства. И тези статистики се отнасят само до развитите страни!

В своята изолация човекът е безмилостно заразен от егоизъм и гордост, които са естествените родители на неговата самота.

Смирението – противоотровата срещу самотата

Ако егоизмът и гордостта благоприятстват за този тип самота, тогава истинското смирение, – макар с този термин да се злоупотребява и той да губи значението си сред онези, които просто говорят за смирение, – създава климат, в който на тази самота не е позволено да вирее. Погледнете как пустинята – тази добра майка, отличен философ и богослов – говори за смирението, тишината и мира.

Смиреният човек, – съгласно авва Пимен, – се чувства уютно и в мир, независимо къде би се оказал.

Авва Исаак ни казва, че този, който се смирява във всичко ще бъде въздигнат над всички. И прозорливият му глас продължава:

Ненавиждайте честта и ще бъдете наистина почетени. Онзи, който търчи подир почестите, сам става причина честта да бъде прогонена от него. Ако обаче просто лицемерно презрете себе си, само с цел да изглеждате смирени, Бог ще ви разкрие.

В Старечника [Γεροντικόν], съдържащ голямо разнообразие от духовни писания от Отците, нееднократно се изяснява, че

Смирен в ума си и скромен в сърцето си не е този, който сам обезценява себе си и говори за смирение, но този, който с радост понася безчестията, идващи от неговия ближен.

На друго място Старечникът заявява, че

На човек, почитан повече отколкото заслужава, в действителност му се причинява вреда, докато такъв, който изобщо не бива почитан от околните, ще бъде почетен в небесата от Бога.

Авва Пимен ни дава следния съвет: „Всяка възможна печал, която те връхлетява, може да бъде преодоляна с мълчание”.

С него е съгласен и авва Исаия: „Докато твоето сърце е в мир чрез молитвата, не прави никакво усилие да обясняваш каквото и да било на своя брат”.

Изучавайки писанията на светите отци-пустинници, лесно можем да забележим сред тях един общ ум, общ смирен дух, една и съща човещина и разбиране, и мъдрост. Това са капки роса от Светия Дух, които падат в безводната пустиня след дълги усилия, благодарение на които посред общностите на вярващите, посветили се изцяло на Бога, поникват благоуханни цветя, и които правят така, че и душите на ония, които истински се доверяват на Бога, също да благоухаят.

Авва Исаия, този велик ум, отбелязва с особено изящество и изтънченост:

Този, който се смирява пред Бога, е в състояние да понесе всяко оскърбление. Този, който е смирен, такъв не мисли за това, какво другите говорят за него. Такъв, който заради Бога понася грубата дума на невъзпитания и безразсъден човек, е достоен да се удостои да придобие мир.

По този важен въпрос, – нашето отношение с нас самите и с останалите, в което ние всекидневно откриваме че грешим, – авва Марк продължава нататък, отбелязвайки следното:

Когато в ума си доловиш онзи помисъл, който ти диктува човешка слава, ти трябва със сигурност да знаеш, че този помисъл ти е приготвил позор. И ако забележиш, че някой лицемерно те възхвалява, скоро очаквай да дойде и неговото обвинение.

И, с дръзката прецизност на хирург на душата, светият авва продължава:

… Когато видиш някой да оплаква множеството оскърбления, които е получил, ти трябва да знаеш, че той, – тъй като е бил победен от тщеславието, – сега без да знае жъне онова, което е било посято в неговото сърце от злите сили. Той, който обича удоволствието, сега бива огорчен от обвиненията и оскърбленията. От друга страна онзи, който обича Бога, такъв бива огорчен от похвалите и останалите безполезни за него забележки. Степента на нашето смирение се измерва чрез оклеветяването – не мисли, че имаш смирение, когато не можеш да се въздържиш да не отговориш и на най-незначителното обвинение.

Авва Зосима пък отива дори още по-далеч:

Онзи, който те е осмял, който те е огорчил, който е постъпил с тебе несправедливо и ти е причинил зло – него помни като свой лекар и свой изцерител. Христос ти го е изпратил, за да те изцери – не го помни с гняв.

И Евагрий е смятал онези, които говорели лошо за него, за негови благодетели.

За нашата тема божествената мъдрост на тези лекари от пустинята има огромно значение. Някои казват, че тези бележки са отправени от монаси и към монаси, но това е повърхностен възглед. Епидемията на самотата и депресията, която ние разглеждаме, е резултат от горди умове, изпитващи недостиг на смирение, от пропаднали взаимни отношения, от незадоволени егоистични домогвания, от себе-възвеличаване, търсене на похвали и себелюбие. И тази самота е достатъчно силна, за да отслаби личността и да я разболее. Любовта обаче е по-силна от това. Любовта е тази, който може да излекува и да възстанови целия свят.

Човекът има неудържимата необходимост да общува, но общуването трябва да бъде развивано по съответстващия начин. Отначало ние трябва да започнем разговор – честен, почтен и смел разговор – с нашето непознато „аз”. В самите дълбини на нашата душа трябва да преоткрием скритата там невинност на детските ни години. След това трябва да се научим да разговаряме без маски – лице в лице – с единствения, истински живеещ наш приятел – нашия небесен Отец и Бог. Едва тогава ще бъдем в състояние да общуваме сполучливо и с останалите, които и да биха били те: най-лоши и най-добри, наши близки и далечни, братя и сестри в Христос. По този начин мрежите на самотата биват отстранени, усойните тъмници на сърцето – просветлени, а черупката на нашето его – строшена. Така, отхвърлили самотата на жалкия, съсредоточен в себе си егоизъм, ние можем да започнем да се радваме, да бъдем свободни, да дишаме и да живеем.

Естествената самота – светилище на себепознанието и богопознанието

Съществува един друг тип самота – естествената самота, която не е патологична, а творческа, живителна и изпълнена с благодат. Пример за тази самота е естественото отделяне на монасите от света. Това е самотата, на която всички ние трябва да посветим много време. Ние трябва да можем да се отдръпваме от шумните тълпи, които са така изкуствени, толкова разсейващи и толкова вредни, за да влезем в едно оттегляне, което е здравословно, красиво, добро. Важно е да се научим да прекратяваме постоянната си комуникация с множеството, която не ни позволява да бъдем сами със себе си и, като последствие от това, ние не можем да бъдем с Единствения, Който винаги ни очаква – с Въплътения Логос и Бог. Длъжни сме да откраднем време и да намерим начин за този друг тип свещено общение на естествената самота. И ние трябва да преследваме това по умен начин, следвайки системна, дисциплинирана програма.

Моля, имайте предвид, че тук ние не говорим за такива, които търсят начини да избягат от грижите си в света, с цел да си отпочинат, да наблюдават прекрасни залези, да гледат обсипаното със звезди небе. Подобни неща не са духовни. Нито пък говорим за онези, които търсят начините да помедитират, използвайки техники със съмнителен произход, водещи до несигурни резултати. Не обсъждаме и такива, които посвещават мимолетни моменти за повърхностни блянове и които предполагат, че са се разкаяли, когато почувстват сантиментални емоции, спомняйки си свои необмислени постъпки от миналото. И със сигурност не говорим за онези добронамерени, но наивни, които си мислят, че духовния живот в свещено безмълвие се състои в някакво безцелно шляене с броеница в ръка по морския бряг. Нататък, нямаме предвид и онези духовни туристи, които посещават свети места и които самонадеяно беседват със свети личности, а не се отказват от своето его, нито жертват собствената си воля. Подобни активности са само изкуствени опити за бягство от живота – посредством едно повърхностно бленуване и своенравно въображение.

Говорим за онова свещено безмълвие, което се постига чрез аскетично усилие и което, макар и да може да се намираме в шумен град или в разхвърляно домакинство, ни освобождава от самотата на света. Говорим за постоянство и търпение, които ще ни помогнат да изследваме най-дълбоките корени на нашето съществуване и да разберем неговите ограничения, и които прогонват тъмнината, която ни досажда и обезсърчава.

Ние имаме нужда да се научим да се молим; нуждаем се от бдения, от постоянна бдителност в състояние на неподвижност и тишина.

От какво трябва да се страхувам, когато съм близо до Бога? Той ме направлява до степента, до която самият аз мога да бъда направляван от Него. Отчаян от приятели и познанства, дълбоко разочарован от изкуствата, технологиите и идеологиите, лишен от илюзии по отношение на социалното бръщолевене и безсъдържателната етика, стигам до привилегированото положение на крайното отчаяние. Чувствам, че в моята голота е Сам Бог, за да ме облече в автентична надежда. И на това чудо присъстват също така и благословената Всесвета, и всички светци, за да окажат и те своята подкрепа.

В тази естествена самота – в тази божествена самота – аз намирам успокоението. Актьорските маски, които съм се чувствал длъжен да си слагам или които са ми били наложени, вече са захвърлени. Това състояние е било ужасно. Всяка нощ съм чувствал необходимостта да отида на ново и ново събиране, да бъда част от нова група, тъй като е трябвало да бъда включен някъде. И непрекъснато съм сменял маската си. Сега обаче, обръщайки се навътре, започвам да живея, да усещам, че съм Божие дете, да откривам моята единствена по рода си и незаменима идентичност, моето лице, моята личност. И аз започвам да наблюдавам действието на страстите. Мога да видя моите сили и моите граници. Освободен съм от грешките и фантазиите, от излишъците и от безжизнената апатия.

Една твърда решителност ни помага да насочваме стъпките си към това самотно светилище на себепознанието и светилище Божие. Самотата и самотността, от които сме се страхували, в това светилище се превръщат в наслада. Защото човекът, който е с Бога, никога не може да бъде сам, тъй като той е в диалог със себе си и с Бога. Тук ние се натъкваме на това, че у нас вече има по-малко индивидуализъм и повече любов към другите. Тук се натъкваме на сълзите поради мъката и страданията на нашите братя и сестри, както и на силата за още повече усилия, които ще им помогнат. Защото гласът, който извира от дълбините на самотния човек прорязва облаците и стига до Троичния Бог, Който винаги слуша и винаги отговаря.

Божествената самота на човека, който е в общение с Бога

Човек, който е в общение с Бога, знае как да направи гласа си по-пламенен и как да се наслаждава, макар и да стои на второ място. Той знае как да бъде приятел дори и с непознатия и как да се задоволява с малко. Нещо повече – той знае как да се изморява в своите старателни усилия и как да умива със сълзи онези, които са алчни и блудни. И знае как да прави тези неща без оплаквания или недоволство, дори и да е изоставен от роднини, приятели и колеги.

Далеч от шумните тълпи и неразборията на публичната арена, в уединението на вашата стая, избирайте свободно и без върху вас да бъде оказвана принуда. Може да ви се струва, че не предлагате нищо на останалите и че сте съсредоточен в себе си, особено когато другите казват, че имат нужда от вас, защото страдат от болезнена самота. Тази самота, която вие сте избрали за себе си, е усилна задача, която изисква огромна сила и героизъм, и постоянство. Дълго и безкрайно начинание. И понякога то може да стане подготовка за връщане обратно при онези, които вие сте оставили вън от вашия живот, макар подобно нещо никога да не трябва да е цел на вашето посвещаване на аскезата.

Всички светци на нашата Църква, най-ревностните и действени мисионери, дори Самият Господ – в Своя ранен живот, са изпитвали тайнството на божествената самота. Спомнете си онези велики личности, пророци от Стария Завет – Моисей, Илия, Исаия и Йоан Предтечата.

Завръщайки се обратно в нашия век, ние го откриваме трагично сам, в отчаяние, песимистичен. Въпреки усилията в обратната посока, светът е в конфликт с всеки и с всички – държави, правителства, раси, колеги, родители, приятели, деца, книги, уроци, работа. И, бидейки в конфликт сам със себе си, той е също така в конфликт и с Бога, с Когото той никога не говори, на Когото никога нищо не казва.

А най-болезнената самота е да бъдеш редом до партньора си в брака, и при все това да не си способен да препратиш вътрешните си чувства, дори по начина, по който биват препращани външни съобщения, от едната полусфера към другата. За женените двойки е болезнена самота да пазят тайни един от другиго в продължение на години. Болезнено е когато диалог между деца и родители, между деца и учители, между деца и клирици не съществува. Няма по-жестока самота за едно семейство от това да седи в продължение на часове пред телевизора, без никой от това семейство да е продумал на някого от останалите и дума. Живеем в трудни времена. Самотата е повече от когато и да било. Човекът е изгубен. Бог е безмълвен.

В тази самота, в пустинята, в която са се превърнали градовете, в това очевидно Божие отсъствие човекът трябва да събере мислите си, да дойде на себе си, да изостави настрана многото светски грижи и да се оттегли в своето място за безмълвна молитва – гол, като дете, така щото Бог да може да му говори, да го облече и да го дари с духовна зрялост. Тогава самотата му ще се превърне в божествената самота на освобождението и той ще постигне чувството за пълнота. Само подобна радикална самота, разрушавайки всяко колебание, съмнение и мъчение, ще го доведе до същностно разбиране и опитно преживяване за Бога.

В тази свещена самота човек открива себе си, лице в лице с екзистенциалната си нищета и със страха от смъртта, който тази нищета предизвиква. И все пак, дори и тук, съществува опасността човек да избере да отлага – като решение – и, за известно време, да положи своето поразено от паниката „аз” в състояние на спокойствие. Той може да възобнови своето безкрайно тичане напред и назад, разпростирайки своите социални активности, преследвайки всевъзможни развлечения или програми за крайна заетост. Други хора, други неща, друга работа и продължаваща ангажираност могат да служат като параван за неговото духовно осиромашаване – така, за известно време. И той може да продължи безцелно да се скита, тласкан от обстоятелствата, измъчван, флиртуващ с едно или друго, борещ се, разкъсван – и, най-накрая, унищожен.

Един живот, преминаващ в работа, без освобождението, което дава общението с Бога, представлява робство. Борбата за прекомерно богатство е нелечима и мъчителна болест. Страхът за бъдещето е в състояние да стимулира алчността, скъперничеството, презапасяването. И Бог лесно може да бъде забравен.

Ето какво казва авва Марк относно това, как човек може да избегне робството на погрешно насочения труд и вместо това да стане свободен Божи служител:

Този, който захвърля тревожните грижи за ефимерните неща и е свободен от всяка необходимост от тях, ще положи цялото си доверие в Бога и в онова, което е вечно добро. Господ не забранява необходимата всекидневна грижа за нашето физическо благополучие, но Той посочва, че човекът трябва да се грижи само за днешния ден. Да ограничим нашите нужди и грижи до онова, което е абсолютно необходимото, е нещо съвсем възможно чрез молитва и самоконтрол – това, което не е възможно е да ги елиминираме съвсем.

В проникновените коментари на авва Марк, които продължават, позволете ми да насоча вашето внимание към един трудно доловим момент, който има отношение към мнозина вярващи.

Необходимите служения, които ние сме задължени да носим, ние, трябва, разбира се, да приемаме и да носим, но трябва да се освободим от безцелните активности и да предпочитаме да прекарваме времето си в молитва – особено когато става дума за такива активности, които биха ни довели до алчността и до разкоша на парите и на богатството. Защото колкото повече можем, с Божията помощ, да ограничаваме тези светски активности и да отстраняваме материала, който ги подхранва, толкова повече ще можем да събираме ума си и да го държим далече от подобни тревожни бълнувания. И отново, ако някой, – поради слабост във вярата или от някаква друга слабост, – не може да прави това, тогава нека му помогнем поне добре да проумее истината и да го накараме да се опита – толкова, колкото може, – сам да порицава себе си заради тази слабост и заради това, че продължава да остава в това незряло състояние. Защото далеч по-добре е да трябва да се дава на Бога отчет за пропуски, отколкото за грешки и гордост.

Позволете ми да повторя последното: „Далеч по-добре е да трябва да се дава на Бога отчет за пропуски, отколкото за грешки и гордост!”.

Винаги, когато човек търси мира и познанието вън от себе си, в него се разиграва драма. Когато обаче се опомни, той осъзнава, че истинското помиряване съществува на неочаквано място. Защото именно вътре в себе си той открива и изпитва спецификата на своята личностност. Тук е мястото, където божествената самота на освобождението – основана върху познанието за неговата индивидуална личност – може да бъде открита. Тук – в мистичното безмълвие – той измерва, решава и поема своите отговорности.

Постигането на мистичния опит за това какво сме, какво следва да преследваме и какво можем да направим, включва и едно досадно усилие, което обаче, въпреки това, е критично. Вътре в нас е мястото, където ние се освобождаваме от самотата на нашето его и където откриваме пътя към светлината и радостта от общението.

Огромната част от света се управлява от софистиката, мъдростта е изхвърлена, а приличието е изгубено. Лъжите и измамите изобилстват, ревизионизмът е подправил историята, Евангелието е изопачено, учебниците са политически инструменти, които артикулират идеологиите на власт имащите. Съществува тенденция към подражаване на фалшивите западни идеологии – включително и на сантименталния пиетизъм и на безболезненото социално неохристиянство. Животът на Църквата, нейните живителни свещени традиции са пренебрегнати.

Единственото убежище за всеки от нас е да устроим свое собствено светилище – там, където сами бихме могли. В свят, в който измамата се смята за интелигентност, а честта за слабост, ние трябва да кажем: „Не ме докосвайте!”. Трябва да изберем да останем доброволно и отговорно сами – дори и подобна самотност да изисква огромен кураж в общество, което агресивно търси ръкоплясканията ни и ни подтиква да се слеем с него. Досадата от суетата, от горчивината, от постоянното ходене насам-натам и безрадостните радости, които напълниха нашия живот, ни помага да осъзнаем, че това е най-добрата форма на съпротивление спрямо всеобщото дезориентиране.

Като възстановяваме нашия вътрешен свят, ние увеличаваме нашата устойчивост и с времето ставаме непреодолими за организираните атаки на злото. Като полагаме целия си живот в нозете на Бога и търсим автентичния живот, който Той иска от нас да живеем, ние започваме да предвкусваме безсмъртието, – където никога няма да бъдем сами, но в обществото на Христос и на Неговите светци. Цялата самота е прогонена от нашата вътрешна самостоятелност.

А това може да ви помогне да разберете и друго: че има мнозина, вън от нашето полезрение, – които ни помагат със своите молитви. Това са монасите, които изцяло са се посветили на Бога и които са в постоянно бдение. Дори и да не сте ги срещали, те се молят за вас – с издигнати ръце и с колене и пръсти, втвърдени от техните поклони.

Висшата самота на вярващите днес

Вече казахме, че всяка личност носи собствената си самота. Умствено обърканата индивидуалност има опасна самота. Самотата на болния човек е агонизираща самота. Онзи пък, който несправедливо е натрупал богатство има горчива и грозна самота. Но вярващият носи постоянната, неизкоренима и висша самота на пътя към спасението.

Ние сме привикнали със самотата на късната вечер, на сутринта, на живота зад граница и всеки от нас се справя с обстоятелствата на индивидуалния си живот по най-добрия начин, на който е способен. Колко дълго обаче ще продължаваме да се въртим в кръг, изследвайки обекта външно и без никога да влизаме в неговата действителност? Изправени пред вечната загадка на съществуването, кога ние, – синовете и дъщерите на Бога по благодат и причастие, сътворени по Негов образ и подобие, деца на светлината – ще се осмелим да отхвърлим светските представи и дебати, и, изправени лице в лице с Бога, кога ще вземем решението фундаментално да променим нашите животи?

Нашите пориви остават несигурни. Говорим за Бога и все пак Бог остава Някой, Когото ние в действителност не познаваме. Желаем да сме с Бога, напредваме към Него и въпреки това в последната минута намираме пътя за бягството и Го отбягваме.

Обичаме себе си по изключителен начин, без мяра. И нямаме желанието да носим в себе си Бога. Страхуваме се от Него и се опитваме да Го измамим, – въпреки че в действителност мамим само себе си, – с извинения, които да изглеждат убедителни. Можем да стигнем дори дотам, че да обичаме своите заблуди до степен никога да не се чувстваме засрамени от тях. И все пак, Сам Бог никога не се уморява дискретно да ни търси, напомняйки ни за Своето присъствие в нашите страдания и в нашите радости, в нашите грешки и победи.

За вярващите е важно отново да поемат по Господния път. Да оставим тълпите и техните възбудени викове. Нека техните думи не ни съблазняват и влияят. Господният път е тесен, стръмен, изискващ, самотен, но той е също така и лечебен – както Сам Той ни е обещал. Вярващият трябва най-накрая да се прикрепи с любов към онова, което е съществено за неговото личностно съществуване, решително и безвъзвратно оставяйки настрана второстепенното и безполезното.

Посланието на книга Откровение е наистина страховито. Хладните вярващи ще бъдат „изблювани” от Божията уста! (Откр. 3:15-16). Използваният термин изразява по най-добрия начин Божието недоволство от нерешителните и неопределените – онези, които не са нито горещи, нито студени.

Да си в обществото на Бога е както радост за Бога, така и велико освобождаващо благословение за човека. Нашето помиряване с Бога обаче не може да бъде отделено от помиряването ни с нашите братя и сестри. Двете винаги вървят заедно – приятелят на Бога е приятел и на самия себе си, и на останалите.

В отношенията, идващи в резултат от това, няма стая за надутост или изолация. Божията любов не трябва никога да се изражда във фарисейство, нито любовта ни към ближния – в безсъдържателно задължение. Отвореността в три направления – към нас самите, към Бога и към ближния – се постига систематично, с уравновесеност и знание, и свобода, и любов. Великият учител на пустинята от 4 век авва Исаия ни припомня, че „патологичната любов към себе си и към другите е пречка пред връзката ни с Бога”.

Цицерон е обичал да казва, че „големият град е и голяма самота!”. И тази самота причинява отегчение, липса на апетит, песимистична горчивина, постоянно вглеждане в бъдещето и невършене на нищо днес, незадоволеност, желанието да избягаш, както и малодушие. Всичките тези състояния, които в аскетичната литература се определят със събирателното ἀκηδία [униние, тъга], безмилостно поразяват мнозина – включително и невнимателните монаси.

Ето как великият византийски богослов св. Максим Изповедник пише за ἀκηδία:

Всичките сили на душата биват поробени от ἀκηδία, докато почти всички останали страсти биват незабавно пробудени от нея, защото от всички страсти, ἀκηδία е най-тежката.

Св. Йоан Лествичник, който познава дълбоко и най-трудно доловимите моменти на душата, описва ἀκηδία за монасите, които осведомява с характерната си рязкост:

Ἀκηδία е разстройство на душата, объркване на ума, нехайство към аскезата, ненавист към монашеството, любов към света, незачитане на Бога, забравяне на молитвата.

Евагрий споменава, че това непоносимо за душата състояние опустошава своята жертва, „… която не знае какво повече да направи, виждайки, че времето не минава, и чудейки се кога ще дойде времето за храна, което ѝ изглежда че закъснява”.

Антиох, който живее през 7 век, е дори още по-ярък и точен в определението си за ἀκηδία:

Това състояние носи със себе си тревожност, омраза към мястото, което обитаваш, но също и към твоите братя и към всяка дейност. При него има омраза дори и към Светото Писание, съпроводена от постоянно прозяване и сънливост. Нещо повече: това състояние те държи в състояние на глад и нервност, чудейки се кога ще дойде времето за следващото хранене. И когато решиш да вземеш книга, за да прочетеш мъничко, ти веднага я връщаш обратно. И започваш да се чешеш, и да гледаш през прозорците. Отново се опитваш да прочетеш малко, след което преброяваш колко са страниците и преглеждаш заглавията на отделните глави. Накрая се предаваш с книгата и отиваш да спиш и веднага, но, поспал малко, чувстваш необходимост да станеш отново. И продължаваш да правиш всичките тези неща, само и само за да ти мине времето.

Св. Йоан Дамаскин казва, че тази борба е много трудна и сложна за монасите.

Св. Теодор Студит казва, че страстта на ἀκηδία е в състояние да те прати право в дълбините на ада.

Достоевски, който е имал светоотечески ум, предлага решение на този проблем, – когато старецът Зосима ни казва, че трябва да се чувстваме отговорни за греховете на целия свят:

Това разбиране за нашето спасение посредством другите ни помага да осъзнаем, че любовта не се изчерпва само с правенето на добро, но е още и в това да направиш мъките и страданията на другите свои собствени. Монасите се молят всекидневно за спасението на целия свят. Създадени по Божи образ, ние сме всички Негови, ние сме всички братя, Негови деца. Самотата се премахва в Бога. Съгласно св. ап. Павел всички ние „един другиму сме членове” [Рим. 12:5]. Така, нашите грехове и нашите добродетели се носят и от другите, тъй като, както казахме, всички ние сме членове на едно тяло. Ἀκηδία ни дава основание за по-пламенна молитва, а трудностите са възможност за постигане на духовна зрялост и прогрес.

Нека повторя. Отделянето от света, оклеветявано от някои като дезертьорство, е нещо смело и необходимо: съпротива срещу всеобщото приравняване на всички неща. Човекът открива своята автентичност, красотата на своята уникалност само в свещената тишина на безмълвието – само далече от тълпата. Неговото страдание в уединението го подготвя да се завърне към общото и познатото съживен и готов за служение от цялото си сърце.

Авва Алоний казва:

Човек, който не може да принуди себе си да каже на своето сърце, че на даденото място присъстват само той и Бог, никога няма да намери мир и покой за душата.

Св. Йоан Златоуст пък казва: „Безмълвието в усамотението е не малък учител на добродетелта”. А на друго място казва:

Където и да си, можеш да устроиш свое светилище. Просто имай чисти намерения и нито мястото, нито времето ще ти попречат за това – пък ако ще и то да бъде без колениченето, ударите по гърдите или издигането на ръце към небето. Дотолкова, доколкото умът ти е внимателно съсредоточен, ти си изцяло готов за молитва. Бог не бива смущаван на нито едно място. Той единствено изисква чист и ревностен ум, и душа, която желае благоразумие.

Св. Макарий Египетски, в своите духовни беседи, става малко по-нежен:

Дори ако разбереш, че ти си поразен от бедност на духовните дарове, просто имай скръб и болка в сърцето си от това, че си вън от Неговото царство и, – като ранен, – викай към Господа и Го моли да те направи и теб достоен за истинския живот.

И по-нататък пак той казва:

Бог и ангелите скърбят за онези, които не са удовлетворени от небесната храна.

Накрая, св. Макарий прави следното важно и забележително наблюдение:

… За онези, които желаят да бъдат духовно преобразени, всичко е твърде просто и лесно. Те само трябва да се борят да бъдат приятели на Бога и да Му угаждат, и ще получат опитност и разбиране за небесните дарове, и неизразимо благословение, и истински велико божествено богатство.

Бидейки неопитен в тези по-дълбинни духовни състояния, аз просто следва да работя във възлюбената от мене пустиня, за да изкореня моите страсти. Има я обаче и необходимостта да говоря на хората, които съм видял и чул, които живеят на мирната планина, на свещения Атонски полуостров, които опитно познават Божиите тайни. Те са харизматични монаси, погълнати от небесата, които носят Христос в своите сърца и обичат Бога; които са отдадени на безмълвието и уединението, – буреносни труженици на тишината – сами, но без самота, които, в собственото си уединение, помнят самотата на целия свят. Докато едни на този свят неволно страдат от безсъние, а други прекарват своите нощи без любов, на странни места, монасите на Атонската планина доброволно бдят, молейки се за здравето, пощадата и спасението на целия свят.

Една удивителна книга, написана от съвременен еремит, която напоследък е сред нас, описва прочутия атонски аскет хаджи Георги, като верен приятел на безмълвието из пещерите на пустинята – почитан и величав борец и голям постник, който откривал своя покой в бденията, в молитвата и в уединението. Пустинята не го направила див и суров като себе си. Точно обратното: тя го пречистила и го разхубавила. Преподобният негов биограф пише следното:

Хаджи Георги имаше най-простодушна любов към всички. Той бе винаги мирен и толерантен, и прощаващ. Имаше голямо сърце и затова имаше стая за всичко и за всеки – точно такива, каквито те бяха. В известен смисъл той бе възнаграден с това, да бъде невеществен. Като живееше ангелски живот на земята, той се и превърна в ангел, и отлетя към небесата, защото той не беше привързан към нищо – нито към душевните страсти, нито към материалните неща. Всичко това той беше захвърлил надалеч и затова отлетя много високо.

Старецът Герасим, исихаст от Катунакия, остава в продължение на седемнадесет години, както отбелязва негов събрат-аскет, на връх Пророк Илия: в борба с демоните и с природните стихии. И остава непоклатим стълб на търпението. Сълзите му са капели постоянно. И завършва своя живот, – прекаран в свобода от грижите и в покой, – в сладостта на непрестанното съзерцаване на Христос.

Друг исихаст от Катунакия – отец Калиник – бил възлюбил болката, тежкия труд и безмълвието, – и ги възлюбил отвъд всяка мяра. Той се къпел в своите сълзи и в потта си. Последните четиридесет и пет години от живота си прекарал в усамотение, – молейки се непрестанно. Неговото лице постигнало сияние, подобно на онова, което и Моисей е имал, когато се е спускал от Синайската планина.

Духовният отец Игнатий пък имал специфичния навик да затваря капаците на прозорците на своята килия, така че да не забелязва идването на новия ден, но да може да продължи със своите молитви. Негов навик било настоятелно да умолява идващите при него по следния начин: „Обичай Бога, Който [пръв] те е обикнал!”. Понякога можело и да забрави да се измие, да се среше или да се нахрани. Броеницата обаче винаги е била в ръката му, а молитвата – винаги на неговите устни и в неговото сърце. И когато изгубил зрението си, станал дори още по-светъл. Той благоухаел в живота – благоухаел и след като се упокоил в Господа.

Забележителният свещеник и отец-изповедник Сава, от [скита] Малката св. Анна, черпеше своята сила от всекидневната божествена Литургия, която отслужваше в сълзи – през време на Литургията и на всенощните си бдения той можеше да посвети часове да поменава хиляди имена.

Такава е природа на общността на пустинята – тя е тиха и молеща се, спокойна и благословена. Такъв е животът в пустинята. Ако някой монах няма напрегнат духовен живот и постоянна бдителност, такъв със сигурност ще падне в безброй изкушения. И ἀκηδία ще го отведе към безплодната изолация, когато, – осмян от ангели и от демони, – ще стане от лошите по-лош, а самотата на пустинята ще стане за него непоносима.

Обобщавайки парадоксите

Градовете стават все повече и повече пусти и ще продължат да се движат в това направление, докато пустините все повече ще се заселват и отново ще разцъфват. Никой, оставащ не покаял се, не ще може да спре покаянието на онези, които го търсят, или молитвата на верните, или смирените просби на бедните. Никой не ще попречи на свободния човек в неговото затворничество, в неговото изгнаничество, в живеенето на тайната на Живия Бог. Това чудо се живее в мъченичество и смирение – там, където православният начин на живот винаги процъфтява в безмълвничество, в тишина и в очакване. Призвани сме опитно да изпитаме трансцендентността на християнството, която не се състои толкова в премахването на злото, колкото в благородното приемане на себе си и на останалите, в живеене в богатството на бедността, в здравето на болестта, в благославяне на скърбите, в силата на слабостта, в радостта на търпението, в победата на поражението, в честта на безчестието, в свободата на уединението, във величието на кротостта, в устояването до смърт, във въплъщението на Бога и в обòжението на човека. И трябва да очакваме тези духовни реалности не от властта на лидерите на този свят, а от онази власт, която сами упражняваме върху себе си и от изграждането на здрави и светли духовни сърца, които ние наричаме енория, семейство, килия, работилница, служба, аудитория, стая.

Така, макар и пустотата и самотата на градовете да продължи да съществува, тя няма да може да прониква в нашите сърца. Така и светът може да бъде променен – не отвън, а отвътре и отгоре.

Не смятайте за велик мисионера, отишъл в Африка или значимия изобретател. Такъв е малкият човек, който удържа лудостта, неправдата и преследването, и болката – в живота на своя ближен и в собствения си живот. По думите на авва Исаак, човек, който разпознава и преодолява своите страсти е по-велик от такъв, който възкресява мъртви.

Всички, които търсят спасението от патологичната тревожност, от скръбта и от тъгата, от празнотата и самотата, са поканени на среща – със самите себе си и с Бога. И тогава, когато осъществите тази среща, спомнете си за смирения човек, който ви е предложил тези мисли.

Превод: Борис Маринов

* Monk Moses of Mount Athos “The Community of the Desert and the Loneliness of the Cities” – In: Greek Orthodox Diocese of America. Текстът представлява откъс от сборника на същия автор Атонски цветя: седем съвременни очерка върху духовния живот [Athonite Flowers: Seven Contemporary Essays on the Spiritual Life, Brookline, MA: “Holy Cross Orthodox Press” 2000] (бел. прев.).