Мобилно меню

4.7222222222222 1 1 1 1 1 Rating 4.72 (36 Votes)

evharistia2Документ, одобрен на Архиерейско съвещание на Московска патриаршия, състояло се на 2-3 февруари 2015 г. в храма „Христос Спасител” в Москва.

Евхаристията е главното тайнство на Църквата, установено от Господ Иисус Христос преди Неговите спасителни страдания, смъртта на кръста и възкресението. Участието в евхаристията и причастяването с тялото и кръвта Христови е заповед на Спасителя, който чрез Своите ученици е казал на всички християни: „Вземете, яжте: това е Моето тяло и пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия Завет” (Мат. 26:26-28). Самата Църква е тялото Христово и затова тайнството на тялото и кръвта Христови по видим начин явява мистичната природа на Църквата, съзиждайки църковната общност.

Духовният живот на православния християнин е немислим без причастяване със светите тайни. Като се приобщават със светите дарове, вярващите се освещават от силата на Светия Дух и се съединяват с Христос Спасителя и един с друг, като съставят единно тяло Христово.

Тайнството на Евхаристията изисква особена подготовка. В Църквата времето само по себе си – било то времето на човешкия живот или историята на цялото човечество – е очакване и подготовка за среща с Христос, а целият ритъм на богослужебния живот е очакване и подготовка за божествената литургия и съответно за причастието, заради което тя се извършва.

1

Практиката на причастяването и подготовката за него в историята на Църквата се е променяла и е придобивала различни форми.

Вече в апостолската епоха в Църквата е установена традицията на извършване на евхаристия всяка неделя (а по възможност – и по-често: например в дните, в които се споменават мъчениците), за да могат християните постоянно да пребивават в общение с Христос и един с друг (виж, например, 1 Кор. 10:16-17; Деян. 2:46; Деян. 20:7). Всички членове на местната общност са участвали в ежеседмичната евхаристия и са се причастявали, а отказът от участие в евхаристийното общение без достатъчни основания за това е бил порицаван: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и свето причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата” (Апостолски правила, 9). Първоначалната християнска практика на причастяване след всяка божествена литургия остава идеал и в днешно време, бидейки част от Преданието на Църквата.

Заедно с това количественото нарастване на Църквата през 3 в. и особено 4 в. води до промени, включително в литургичния живот. С увеличаването на дните, в които се чества паметта на мъчениците и празниците, евхаристийните събрания зачестяват, а присъствието на всеки християнин постепенно започва да се смята от мнозина за желателно, но не и задължително, както и участието в причастяването. Църквата противопоставя на това следната канонична форма: „Всички ония, които влизат в църква и слушат светите писания, но, противно на реда, не остават докрай на молитва с народа или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от църквата, докато се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат опростени, и по такъв начин само могат да получат прошка” (Правило 2 на Антиохийския събор).

Въпреки това не по-малко високият идеал на постоянна готовност за приемане на св. Тайни се оказва трудно постижим за много от християните. Затова още в писанията на Светите отци от 4 в. се срещат свидетелства за съвместно съществуване на различни практики по отношение на редовното причастяване. Така, светителят Василий Велики говори за причастяване четири пъти в седмицата като за норма: „Да се причастяваме всеки ден и да се приобщаваме към светото тяло и кръвта Христови е хубаво и полезно, понеже Самият [Христос] ясно казва: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен. […] Причастяваме се четири пъти всяка седмица: в неделя, сряда, петък и събота, а така също и в онези дни, които са в памет на някой светец” (Послание 93 [89]). По-малко от половин век по-късно св. Йоан Златоуст отбелязва, че мнозина – също и замонашили се – са започнали да се причастяват един-два пъти в годината: „Мнозина се причастяват с тази Жертва един път в годината, а други два пъти, а други няколко пъти. Тези наши думи се отнасят за всички, не само до присъстващите тук, но и за тези в пустинята – защото те [също] се причастяват веднъж в годината, а нерядко и един път на две години. И какво? Кого да одобрим? Тези ли, които се причастяват веднъж, или онези, които го правят често, или пък другите, които се причастяват рядко? Нито тези, нето онези, нито другите, но онези, които при безукорен живот се причастяват с чиста съвест, с чисто сърце. Такива нека винаги пристъпват, а другите [не трябва да се причастяват] и един път [в годината]” (Беседи върху Послание до евреите, 17, 4).

В 4 в. окончателно се утвърждава разпространената още в доникейската епоха норма за задължителния евхаристиен пост – пълно въздържание от храна и питие в деня на причастяването до момента на приемане на светите тайни Христови: „Светите дарове да се пренасят само от неяли” (правило 41 [50] на Картагенския събор; потвърдено е от правило 29 на Трулския събор). Но на границата на 4 и 5 в. някои християни свързват причастяването не само със спазване на евхаристийно въздържание преди литургия, но и, според свидетелството на св. Йоан Златоуст, с времето на Великите пости. Самият светител призовава към по-често причастяване: „Моля те, кажи ми: пристъпвайки към причастие веднъж в годината, ти наистина ли смяташ, че 40 дни са ти достатъчни за очистване от греховете през целия този период? А след това, след като мине седмицата, отново се предаваш на старото? Кажи ми: ако ти, след като за 40 дни си оздравял от продължителна болест, а след това отново си приел същата храна, която ти е причинила болестта, то не би ли загубил и предишния си труд? Очевидно е така. Ако така е устроено физическото [здраве], а то колко повече нравственото... [Целият] 40, а често и не 40 дни, ти посвещаваш на здравето на душата и вярваш, че ще умилостивиш Бога? ... Говоря това, не за да ви забраня да пристъпвате веднъж в годината, но повече желайки, винаги да пристъпвате към светите тайни” (Беседи върху Послание до евреите, 17, 4).

Във Византия към 11-12 в. в монашеските среди се установява традицията на причастяване само след подготовка, включваща пост, изпитания на съвестта пред манастирския духовник, казване преди причастие на специално молитвено правило, което се е зародило и е започнало да се развива именно в тази епоха. Към същата традиция се ориентират и благочестивите миряни, тъй като монашеската духовност в православието винаги се е възприемала като идеал. В най-строгия си вид тази традиция е представена, например, в указанието на руския Типикон (Глава 32), който, за разлика от гръцкия, говори за задължителен седемдневен пост преди причастие.

През 1699 г. в руския Служебник е включена статия със заглавие „Учително известие”. В нея конкретно се съдържа указание и за задължителния срок на подготовка за св. Причастие – при четирите многодневни поста могат да се причастяват всички желаещи, а извън тях трябва да се пости седем дни, но този срок може да бъде съкратен при нужда до три дни или само един. („Аще убо кроме постов четырех обычных приступити ко святому причащению восхотят, седмь дний прежде да постятся, в молитвах церковных и домашних пребывающе [сие же не в нужде: в нужде бо три дни, или един день да постятся точию]”).

На практика най-строгият подход към подготовката за светото причастие, който има положителни духовни страни, води обаче и дотам, че някои християни дълго време не се причастяват с оправданието, че е необходима продължителна подготовка. Против подобна практика на рядко причастяване всъщност е насочена нормата за задължителното причастяване на всички християни от Руската империя поне веднъж в годината, съдържаща се в Духовния регламент:[1] „Должен всяк христианин и часто, а хотя бы единожды в год причащатися Святой Евхаристии. Сие бо есть и благодарение наше изящнейшее Богу о толиком смертию Спасителевою содеянном нам спасении… Того ради, аще который христианин покажется, что он весьма от святаго причастия удаляется, тем самым являет себе, что не есть в теле Христове, сиесть, не есть сообщник Церкви”.

В 19 и началото на 20 в. благочестивите хора се стремят да се причастяват поне по време на четирите многодневни поста. Много светци от онова време, сред които и св. Теофан Затворник, праведният Йоан Кронщадски и други са призовавали да се пристъпва към св. Тайни още по-често. По думите на св. Теофан, „За честото причастяване не мога да кажа нищо неодобрително… Но мярата веднъж или два пъти в месеца е най-добрата”.[2] Всеки вярващ може да се ръководи от следните думи на този светец: „Причастявайте се по-често със светите Тайни, както ви разреши духовният отец, само се старайте винаги да пристъпвате с необходимата подготовка и най-вече – със страх и трепет, за да не привикнете и да започнете да пристъпвате равнодушно”.[3]

Изповедническият подвиг на Църквата в годините на гонения през 20 в. е накарал мнозина свещенослужители и църковни чеда да преосмислят съществувалата преди практика на рядко причастяване. В частност, през 1931 г. Временният патриаршески синод в постановлението си от 13 май посочва: „Пожелателно е възможно най-често православните християни да се причастяват, а за най-преуспяващите еженеделното [причастие] може да се смята приемливо”.

В днешно време много православни се причастяват доста по-често, отколкото повечето християни в дореволюционна Русия. Но практиката на честото причастяване не може автоматично да се отнася до всички вярващи без изключение, тъй като честотата на причастяването пряко зависи от духовно-нравственото състояние на човека, тъй че, както казва св. Йоан Златоуст, вярващите да пристъпват към причастие със светите тайни „с чиста съвест, доколкото това е възможно” (Против юдеите, Слово 3, 4).

2

Изискванията към подготовката за светото Причастие се определят за всеки вярващ с църковни постановления и норми, които духовникът прилага, като се съобразява с редовността на приобщаването със св. Тайни, духовното, нравственото и телесното му състояние, външните житейски обстоятелства, например заетост, обремененост с грижи за близките.

Духовният баща (духовникът) е свещенослужител, при когото мирянинът постоянно се изповядва, който е запознат с житейските обстоятелства и духовното му състояние. При това вярващите могат да се изповядват при други свещеници, ако нямат възможност да се изповядат при своя духовник. Ако няма духовник, то вярващият трябва да се обръща с въпроси относно причастяването към свещениците в храма, където той желае да се причасти.

Както духовникът, който се ръководи от църковните постановления и норми и според тях наставлява християнина, така и причастникът трябва да осъзнават, че целта на подготовката не е външно спазване на формални условия, а постигане на покайно състояние на душата, прощаване на обидите и примиряване с ближните, съединение с Христос в св. Тайни. Постът и молитвата са призвани да помогнат на готвещия се за причастие да постигне това вътрешно състояние.

Като помнят думите на Спасителя, изобличаващ онези, които „връзват бремена тежки и мъчни за носене” (Мат. 23:4), духовниците трябва да осъзнават, че неоправданата строгост, а също и прекомерното снизхождение могат да попречат на съединението на човека с Христос Спасителя, да му нанесат духовна вреда.

Подготовката на монашестващите за участие в тайнството на Евхаристията се осъществява в съответствие с Положението за манастирите и монашеството и вътрешните устави на манастирите.

Практиката на подготвителния пост се регулира от аскетическата традиция на Църквата. Постът във форма на въздържание от блажна храна и избягване на развлечения, който се съпровожда с усърдна молитва и покаяние, традиционно предхожда причастяването на св. Тайни. Продължителността и мярата на поста преди светото причастяване могат да бъдат различни в зависимост от вътрешното състояние на християнина, а също обективните условия на неговия живот. В частност, при остри или хронични заболявания, които изискват специален режим на хранене, а за жените – при бременност и кърмене, постът може да бъде съкратен, облекчен или отменен. Това се отнася също и до християните, които временно или постоянно пребивават в условията на светско общежитие, което предполага общо хранене (войскови подразделения, болници, интернати, специални училища, затвори).

Установилата се в наши дни практика, при която причастникът по няколко пъти в годината пости три дни преди причастие, напълно съответства на преданието на Църквата. Трябва да се признае за приемлива също практиката, при която причастяващият се всяка седмица или няколко пъти в месеца, като спазва също и посочените от Устава многодневни и няколкодневни пости, пристъпва към светата чаша без допълнителен пост или като спазва еднодневен пост или пък пости вечерта преди причастие. Решението за това трябва да се взема след благословение от духовник. Изискванията към подготовката за светото причастие се отнасят както към често причастяващите се миряни, така и към свещенослужителите.

Специален случай в практиката на подготовка за светото причастие е Светлата седмица – седмицата след Великден. Старата каноническа норма за задължително участие на всички верни в неделната Евхаристия в 8 в. се отнася и до божествените литургии през всички дни на Светлата седмица: „През цялата седмица – от светия ден на Възкресението на Христос, нашия Бог, до новата света неделя – верните трябва без пропускане да прекарват свободното си време в светите църкви, веселейки се с псалми и химни и духовни песни, радвайки се и тържествувайки в чест на Христос, слушайки четенето на Божествените писания и наслаждавайки се със светите Тайни; понеже по такъв начин ние ще възкръснем и ще се възнесем заедно с Христос” (правило 66 на Трулския събор). От това правило ясно следва, че миряните се призовават да се причастяват на литургиите по време на Светлата седмица. Като се има предвид, че в Светлата седмица Уставът не предвижда пост и че Светлата седмица е предшествана от седемте седмици подвиг на Великия пост и Страстната седмица, трябва да се признае за съответстваща на каноничното предание установената в много паства на Руската православна църква практика, при която онези християни, които спазват Великия пост през Светлата седмица, пристъпват към св. Причастие, като ограничават поста с невкусване на храна след полунощ. Аналогична практика може да се прилага и в периода между Рождество и Богоявление. Онези, които се готвят за причастие в тези дни, трябва с особено внимание да се въздържат от неумерена употреба на храна и питие.

Трябва да се различават подготвителният пост и евхаристийния пост в строгия смисъл на тази дума – пълно въздържане от храна и питие от полунощ до светото причастие. Този пост е задължителен по канон (виж по-горе правило 41 [50] на Картагенския събор). При това изискването на евхаристийния пост не се прилага по отношение на пеленачета и малки деца, а също и към лица, които страдат от остри или хронични заболявания, които предполагат задължително приемане на лекарства и храна (например, при захарен диабет), и към умиращите. Освен това, това изискване, по преценка на духовника, може да бъде облекчено за бременни и кърмещи жени.

Канонът предписва да се въздържаме по време на подготовка за св. Причастие от съпружеско общуване. Правило 5 на Тимотей Александрийски говори за въздържание преди причастие.

Християните, които са придобили вредния навик на тютюнопушенето, Църквата призовава да се откажат от него. Онези, които нямат засега сили за това, трябва да се въздържат от пушене от полунощ, а по възможност – и от вечерта преди причастието.

Тъй като литургията на Преждеосветените дарове според Устава е обединена с вечернята, извършването й във вечерно време е уставна норма (впрочем, на практика тази литургия обикновено се извършва на сутринта). В съответствие с постановлението на Св. Синод на Руската православна църква от 28 ноември 1968 г., „при извършване на божествената литургия на Преждеосветените дарове във вечерните часове причастяващите се трябва да се въздържат от храна и питие не по-малко от 6 часа, но въздържанието преди причастие от полунощ от началото на това денонощие е доста похвално и към него могат да се придържат всички, които са физически здрави”.

Към не по-малко от шестчасова норма за въздържание трябва да се ориентираме също и при подготовката за причастяване за божествената Литургия, извършвана през нощта (например, при празниците на светата Пасха и Рождество Христово).

Подготовката за причастие се състои не само в отказ от определена храна, но и по-често посещаване на църковните богослужения, а също в изпълнението на молитвеното правило.

Неизменна част от молитвената подготовка е Последованието към св. Причастие, което се състои от съответния канон и молитви. Молитвеното правило обикновено включва каноните на Спасителя, Божията Майка, Ангела-хранител и други молитвословия (виж Правило готовящимся служити, и хотящим причаститися Святых Божественных Таинств, Тела и Крове Господа нашего Иисуса Христа в Следовния псалтир). По време на Светлата седмица молитвеното правило се състои от Пасхален канон, а също канон и молитви за светото причастие. Личното молитвено правило трябва да се изпълнява извън богослуженията, които винаги предвиждат съборна молитва. Особено внимание пастирът трябва да обръща на хората, чийто път в Църквата едва започва и които още не са привикнали към дълги молитвени правила, а също на децата и болните. Следовният псалтир предполага възможност за замяна на каноните и акатистите с Иисусовата молитва и поклоните. В духа на това указание с благословията на духовник споменатото правило може да бъде заменено с други молитвословия.

Тъй като литургията е върхът на целия богослужебен кръг, присъствието на предшестващи я служби – най-вече, вечернята и утренята (или всенощното бдение) е най-важната част от подготовката за приемане на светите тяло и кръв Христови.

Духовникът или изповядващият свещеник в случаите, когато някой мирянин е отсъствал на вечерната служба преди причастие или не е изпълнил молитвеното правило в пълен обем, трябва да го подтиква към старателна подготовка за причастие, но в същото време да вземе предвид житейските обстоятелства и възможните уважителни причини.

Докато се приготвят за приемането на св. Христови тайни за божествената литургия чедата на Църквата трябва да се събират в храма за началото на богослужението. Пренебрежение към тайнството на тялото и кръвта Христови е закъснението за божествената литургия, особено когато вярващите идват в храма след четенето на апостола и на евангелието. При такова закъснение изповядващият или причастяващият свещеник може да вземе решение да не допусне човека до светата чаша. Изключение може да се направи за хора с ограничени физически възможности, кърмещи майки, деца в младенческа възраст и придружаващите ги възрастни.

След края на божествената литургия християнинът трябва да изслушва в храма или да каже благодарствени молитви за светото причастие. Християнинът трябва с все сърце да се стреми към това след като възблагодари Господа в молитвата за приетия дар, да го съхранява в мир и благочестие, любов към Бога и към ближния.

Като се отчита неразривната връзка на причастяваните и божествената Литургия, духовенството не бива да допуска практиката в отделни храмове да се забранява на верните да пристъпват към свето причастие по време на празниците Великден, Рождество Христово, Богоявление, в дните за възпоменаване душите на починалите (Задушница) и Радоница (тържествен помен за приобщаване на починалите към пасхалната радост).

3

Онзи, който се готви за свето причастие, извършва изпитание на своята съвест, което предполага искрено разкаяние за сторените грехове и откриването им пред свещеника при тайнството на покаянието. В условията, когато мнозина от приходящите в храма още не са достатъчно вкоренени в църковния живот, във връзка с което понякога не разбират значението на тайнството на евхаристията или не осъзнават нравствените и каноничните последици от своите греховни деяния, изповедта позволява на изповядващия свещеник да съди за възможността да допусне каещия се до приемане на светите Христови тайни.

В отделни случаи съгласно практиката, наложена в много паства, духовникът може да благослови мирянина да се приобщи към тялото и кръвта Христови няколко пъти в продължение на една седмица (например, по време на Страстната и Светлата седмици) без предварителна изповед преди всяко причастие освен ситуациите, когато желаещият да се причасти изпитва потребност да се изповяда. При даването на съответната благословия духовниците трябва да помнят своята висока отговорност за душите на своите миряни, която им е възложена в Тайнството на Свещенството.

В някои паства дълго се очаква началото на причастяването на миряните. Това се случва поради продължителното причастяване на духовенството при извършване на съборни богослужения или изповед след следпричастния стих. Подобно положение трябва да признаем за нежелателно. Тайнството на покаянието трябва да се извършва по възможност извън божествената Литургия, за да не се лишат изповядващият и изповядващия се от пълноценно участие в съвместната Евхаристийна литургия. Недопустимо е помагащият при литургия свещеник да приема изповед по време на четенето на Евангелието и Евхаристийния канон. Желателно е изповедта да се извършва предимно от вечерта или преди началото на божествената Литургия. Освен това е важно да се определят в паствата дни и часове, в които свещеникът задължително да присъства за среща с желаещите общение с пастира.

4

Недопустимо е да се причастява човек в състояние на озлобеност, гняв, когато има тежки неизповядани обиди. Дерзаещите да пристъпват към евхаристийните дарове в такова състояние на душата сами се подлагат на съда Божи, по думите на апостола: „Който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:29-30).

Ако са извършени тежки грехове, прилагането на каноните в частта отлъчване от причастие за продължителен срок (повече от една година) е възможно само след благословия от епархиалния архиерей. В случай на злоупотреба от страна на свещеника с правото на налагане на запрещения, въпросът може да бъде предаден за разглеждане в църковния съд.

Каноните забраняват причастяване за жената, когато е „нечиста” (правило 2 на св. Дионисий Александрийски, правило 7 на Тимотей Александрийски). Изключение може да бъде направено при смъртна опасност, а също когато кръвотечението продължава дълго време поради хронично или остро заболяване.

5

Както се отбелязва в Основите на социалната концепция на Руската православна църква (10, 2) и в определението на Св. Синод на Руската православна църква от 28 декември 1998 г., Църквата, настоявайки, че църковният брак е необходим, все пак не лишава от причастяване със св. Тайни съпрузите, сключили брачен съюз с приемане на всички законни права и задължения, който се признава юридически като пълноценен брак, но по някакви причини не е осветен с венчаване. Тази мярка на църковната икономия, основана на думите на ап. Павел (1 Кор. 7:14) и Правило 72 на Трулския събор, цели облекчаване на възможността за включване в църковния живот на онези православни християни, които са встъпили в брак преди да започнат да участват съзнателно в тайнствата на Църквата. За разлика от блудното съжителство, което е канонично препятствие за причастяването, такъв съюз в очите на Църквата е законен брак (с изключение на онези случаи, когато законодателно допустимите „бракове” – например съюз между близки роднини и еднополово съжителство, които са признати в редица страни, – от гледна точка на Църквата са недопустими по принцип). Но дългът на пастирите е да напомнят на вярващите, че е необходимо не само да се сключи юридически валиден брак, но и да се освети в църковно свещенодействие.

Отделно трябва да се разгледат онези случаи, когато лицата живеят заедно дълго време, нерядко имат общи деца, но не са сключили църковен или регистриран от държавата брак, при това една от страните на такова съжителство нито желае да регистрира тези отношения, нито да се венчае. Такива съжителства са греховни, а тяхното разпространение в света е противно на замисъла Божи за човека, опасно за брачната институция и не може да получи никакво признание от Църквата. При това духовникът, познавайки житейските обстоятелства на конкретния човек, след снизхождение към немощта човешка в особени случаи може да допусне до причастие онази страна, която осъзнава греховността на такова съжителство и се стреми да сключи законен брак. Не се допуска до причастие онзи съжител, по чиято вина не се сключва брак. Ако пък поне един от съжителстващите има друг брак, то двете страни не могат да бъдат допуснати до причастие без канонично уреждане на тази ситуация и принасяне на покаяние.

Подготовката на децата за св. Причастие има някои особености. Нейната продължителност и съдържание се определят от родителите[4] и се консултират с духовник и трябва да отчитат възрастта, здравословното състояние и степента на приобщение на детето към Църквата.

Родителите, които редовно водят детето до св. Чаша, което е благо само по себе си, трябва да се стремят към причастяване заедно с тях (ако не е възможно едновременното причастяване на двамата родители – тогава един след друг). Практиката родителите да причастяват децата, а пък те самите рядко да пристъпват към светото Причастие, пречи в съзнанието на детето да укрепне необходимостта да участват в Евхаристийната трапеза.

Първата изповед преди причастие, според Правило 18 на Тимотей Александрийски, се извършва преди детето да навърши 10 години, обаче според традицията на Руската православна църква детето се изповядва за първи път най-често на седем години. На тази възраст първото изповядване, и също и честотата на изповядването при децата на възраст 7-10 години, ако това се случва всяка неделя, трябва да се определят съвместно от духовника и родителите, като се вземат предвид индивидуалните особености в развитието на детето и неговото разбиране за църковния живот.

За децата до тригодишна възраст евхаристийният пост не е задължителен. По традиция от тригодишна възраст в православните семейства постепенно приучват децата на въздържание от храна и питие преди причастяването със св. Тайни. Около седемгодишна възраст детето трябва твърдо да е свикнало да се причастява гладно. От тази възраст то трябва да започне да се учи да чете молитвословия към светото Причастие. Съдържанието и обемът им се определя от родителите съобразно възрастта, духовното и интелектуалното развитие на детето.

Кръстниците трябва да вземат цялостно участие във възпитаването на децата в благочестие, също да ги подканват да се причастяват редовно със св. Христови Тайни и да помагат на родителите да довеждат децата си до светата Чаша.

* * *

Евхаристията е главното Тайнство на Църквата. Редовното причастяване е необходимо на човека за спасението му, както казва нашият Господ Иисус Христос: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:53-54).

Източник: Правмир.ру

Превод: Анна Георгиева

[1] Регламентът или Уставът на духовната колегия е издаден от имп. Петър I в 1721 г.

[2] Св. Теофан Затворник, Писма, 5, 757.

[3] Пак там, 4, 693.

[4] Тук и по-нататък: при отсъствие на родителите и в случай на лишаването им от права съответните задължения се възлагат на близки роднини или попечители.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dffc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.