Доклад, изнесен на Богословската конференция по случай 150-годишнината от рождението на св. Нектарий, о-в Егина, 21–23 октомври 1996 г. Православната църква чества паметта му на 9 ноември.
Позволено ли е на нашата Църква да поддържа отношения с инославните? Кога? При какви обстоятелства? Някои отговарят: само когато пристъпват с покаяние. Но когато не идват с покаяние, когато не се обръщат към нашата Православна църква като към едната свята Църква, какво трябва да бъде отношението ни към тях? Достатъчно ли е едно изповядване на вярата? Достатъчно ли е да направим такова изповядване и да смятаме въпроса за приключен?
Каква е позицията на свети Нектарий по тези въпроси?
Свети Нектарий не ни дава отговор на тези въпроси под формата на систематично изложение на проблема. По негово време все още не е възникнало т.нар. икуменическо движение. Свързаната с него проблематика е била непозната. Все още не се е появило и онова поляризиращо противопоставяне между „икуменисти“ и „антиикуменисти“, което наблюдаваме днес.
Светецът засяга този въпрос между другите теми. Какъв отговор ни дава в своя труд „Пастирско богословие“? Отговорът му е положителен. Бихме казали, безусловно положителен. Защото той не казва просто „позволено е“, а употребява думата „задължително е“. А думата „задължително“ има много по-категоричен смисъл от „позволено“. Едната оставя свобода на избор, докато другата не допуска подобна възможност.
Свети Нектарий казва: „Епископът е длъжен винаги [т.е. при всякакви обстоятелства] да остава верен на нравствените начала на светото Евангелие.“ И особено настойчиво подчертава, че никой няма право да престъпва тези евангелски нравствени начала дори „уж поради догматически различия“.
Тук съвсем естествено възниква въпросът: следователно можем ли да поддържаме отношения с инославните? Светецът отговаря: „Догматическите различия, доколкото се отнасят единствено до областта на вярата, оставят свободна и неприкосновена областта на любовта; догматът не воюва срещу любовта.“
С други думи, различието в догматическото изповедание не премахва и не отменя дълга на любовта.
Напротив, любовта е толкова всеобхватна, че проявява снизхождение и великодушие дори по отношение на онова, което не принадлежи към областта на догмата. Тя „всичко извинява,... всичко претърпява“. Не е допустимо догматът да обезсилва любовта, нито да изменя нейното естество – било в голяма, било дори в най-малка степен.
„Поради това дори несъвършената вяра на инославните не може да изменя чувството на любов към тях“, нито произтичащото от него задължение за любов.
Някои наши съвременници не са съгласни с тази позиция. Те поддържат друго мнение и казват: „Да, длъжни сме да ги обичаме! И ги обичаме! И се молим за тях! Но едно е любовта, а съвсем друго – общуването.“
Свети Нектарий обаче не споделя подобно разбиране. „Любовта никога не бива да бъде жертвана заради каквото и да било догматическо различие“, казва той. Колко категоричен е светецът! Дори „заради каквото и да било догматическо различие“! Задължението за любов към ближния човек е безусловно.
Но достатъчна ли е молитвата от разстояние? Свети Нектарий отговаря: не, това не е достатъчно. Онзи, който твърди, че любовта може да се ограничи единствено до молитвата, греши!
В подкрепа на своето становище светецът привежда примера на апостол Павел. Той отбелязва, че апостолът се е молел за юдеите. Молел се е за тяхното спасение, като дори е желаел сам да бъде анатема заради тях. Но не се е ограничавал само с молитвата, а е вършел всичко възможно заради тях. В своята проповед винаги е започвал именно от тях.
И светецът заключава: „Епископът, който не обича инославните и не се труди за тяхното благо, е движен от лъжлива ревност и е лишен от любов. Защото там, където е любовта, там са и истината, и светлината; а лъжливата ревност и заблуденото мнение биват изобличавани и отхвърляни от светлината и любовта.“
С други думи, според свети Нектарий онези, които отказват да общуват с еретици или разколници, се намират в заблуда и проявяват „ревност не по разум“ (срв. Рим. 10:2).
Какво повече и какво по-строго би могъл да каже светителят?
И сега заключението, което не е мое, тоест не е на автора на настоящия доклад, а на свети Нектарий:
- „Въпросите на вярата в никакъв случай не бива да отслабват чувството на любов.“
- Онези, които не желаят да общуват с другите, са учители на омразата! А следователно и „ученици на лукавия“, тоест на дявола.
- От един и същ извор не може да извира едновременно сладка и горчива вода.
- От едно и също сърце не могат да произтичат едновременно любов, омраза и страст!
- Онзи, който притежава любов и проповядва любовта, не може да не обича и инославните, и еретиците. За него е невъзможно да мрази, защото „пълнотата на любовта прогонва омразата“.
Колко забележителен е свети Нектарий!
Той не говори нито за свещениците, нито за миряните, защото те не осъществяват пастирското ръководство в собствения смисъл на думата. Едните, свещениците, са съработници и изпълнители на възложеното им служение, а другите, миряните, са онези, които подпомагат пастирите в тяхното дело.
Епископът е този, който трябва да определя ръководния принцип и да упражнява надзор върху диалога и общуването.
Защото онова, което важи като Божия заповед за отделния архиерей, важи и за цялата йерархия на едната Църква. Тя е длъжна чрез своите съборни решения да обезпечава спазването на Божия закон.
Защото свети Нектарий за всичко, което предприемал в духа на любовта към еретиците и разколниците, в крайна сметка се обръщал – както свидетелстват множество негови писма, към Вселенския патриарх, макар последният никога да не е бил негов непосредствен предстоятел.
Ако всичко казано по-горе представлява задължение за отделния епископ, произтичащо от повелите на евангелския нравствен закон, то с още по-голяма сила важи за съборите на поместните църкви и за Православната църква в нейната цялост.
