Евхаристийният канон (или „анафора“ с другото понятие) е най-важната част на светата литургия. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре!“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава бесовските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.
В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените ѝ ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда“.
Трябва да отхвърлим тези вражески мисли! Трудността да постим ни показва, че сме роби, че сме привързани за земното. Не можем да полетим към небето с тези тежести. Спасителят предупреждава: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно“ (Лука 21:34).
Постът изисква да изтласкаме на втори план не само храната, но и грижите за дома, за облеклото, за работата. Защото постът е повече от диета. Преподобни Исайя Отшелник казва: „Душевният пост се състои в отхвърляне на грижите“.
Постът е ограничаване на насладата, която получаваме от всички телесни сетива – вкус, слух, зрение, обоняние и допир. Ние получаваме тези наслади чрез заседяване по кафенета, телевизия, интернет, социални мрежи. Постът изисква изключване на всичко това.
„Който ограничава поста само до въздържане от храна, той напълно го лишава от достойнство – поучава св. Йоан Златоуст. – Не само устата трябва да пости, не, нека да постят и окото, и слухът, и ръцете, и цялото наше тяло… Постът е отстраняване от злото, обуздаване на езика, пресичане на гнева, укротяване на похотта, прекратяване на клеветите, лъжите и вероломствата“.
Но постът е не само пасивност и ограничения, той е активност! „Ти постиш? – възкликва св. Йоан Златоуст. – Нахрани гладните, напой жадните, посети болните, не забравяй затворените в тъмниците, пожали измъчените, утеши скърбящите и плачещите. Бъди милосърден, кротък, добър, тих, дълготърпелив, състрадателен, незлопаметен, благоговеен и улегнал, благочестив, за да приеме Бог и твоя пост, и да ти дари в изобилие плодове на покаяние“.
Каква висока летва! Но и какви изобилни плодове за тези, които се подвизават! Плодове не само за тялото, много повече за духа!
Защото постът не е самоцелно ограничаване на тялото, а за да укрепне духът. Той е ограничаване на телесните сетива, за да укрепнат духовните сетива. Постът не е само гладуване, т. е. диета, това е време за служене на Бога с молитва и сърдечно съкрушение, за потапяне в покайния дух на църковните служби. Особено благодатно време, което протопрезвитер Александър Шмеман нарича „светла тъга“.
Целта на поста и на цялата християнска аскеза е положена не в този свят. Тя е закотвена във вечността. Св. мъченик Юстин Философ, живял през втори век, казва: „Ние подлагаме тялото на аскеза, защото то се подготвя, за да живее вечно, и научава тропосите на вечността“. С думата „тропос“ философът-мъченик означава начина на съществуване. Тялото се подлага на аскеза не защото е „затвор за душата“, както твърдят платониците, а защото трябва да живее в подчинение на духа. Следователно то трябва да се научава на един начин на живот, който е свързан с вечността, в която ще цари хармония.
За да разберем това, трябва да се върнем там, където изгубихме вечността – Едем.
Като какво същество беше създаден човекът? Като същество зависимо, неавтономно. Човек се нуждае от въздух, вода, храна, за да живее телесно. Тях получава от творението. Но и от още нещо, изключително важно: молитвата, храната за духа. Без общение с Бога, без Божията благодат духът замъртвява. Ето го човека, поставен между Твореца и творението, зависим и от двете реалности, но длъжен да постави едната на първо място!
Затова в прекрасните условия на рая Адам и Ева не били без аскетично изискване – трябвало да не ядат от плода за познаване на доброто и злото. Малка аскеза, но пренебрегването ѝ значело много. С греха си Адам сякаш казва: „Аз мога да живея автономно, без Бога“. Чрез знанието аз ще бъда вечен. Ще владея творението без Твореца. Но това е пътят към смъртта. Само дървото на живота носи безсмъртие! Първите хора трябваше да се въздържат от дървото на знанието, само докато се утвърдят в правдата. Една временна аскеза, чрез която да се богоуподобят и да им се даде достъп до дървото на живота.
Човекът е създаден и като йерархично същество. Докато нашите прародители бяха в общение с Бога, техният дух владееше над тялото. Насочени към Бога, душевните сили на първите хора бяха в хармония. Светите отци обозначават това състояние с думата „безстрастие“. Но измамен от завистливата змия, човекът се отдели от Извора на живота и отпадна от благодатта. Тялото му се превърна от слуга в господар. Избуяха страстите.
Страстите – това са изкривяванията на душевните сили, на разумната, на волевата и на желателната част от душата. Докато прегрешение е отделното морално падение, конкретно нарушение на Божия закон, то страст е едно вкоренено състояние на злина; тя е вътрешна нравствена болест. Под очистване от страстите, следователно, трябва да разбираме не тяхното изкореняване, а тяхното изправяне. Целта е човекът от хаотичен да стане отново хармоничен. А хармонията се състои в йерархичността: Бог – човешки дух – човешко тяло. Трябва духът да се свърже с Бога и да поеме контрол над тялото. Аскезата е основният начин за това. Как действа тя?
В светото Кръщение ние се съчетаваме с Христос и ставаме нови човеци. Но има една важна подробност: тялото си остава същото. А в тялото дреме скрит враг – плътта. В Библията думите „тяло“ и „плът“ понякога са синоними, но по-често (особено при свети апостол Павел) плътта е противяща се на Бога сила. Освен центростремителна тя е и „гравитационна“ сила, която ни дърпа надолу, към земното и телесното.
Как да победим плътта, този троянски кон в самите нас? Като въздействаме върху нейното седалище – тялото! Но (много важно!) въздействаме без да го повреждаме, защото самото то е храм на Светия Дух. Дисциплинираме го.
Свети апостол Павел казва: „но изнурявам тялото си и се отнасям с него като с роб, за да не би като проповядвам на другите, сам да отпадна“ (1 Кор. 9:27), т. е. полагам аскетични усилия, за да царувам над греха. Знаете, че на робите се е давало много работа, малко сън и малко храна, колкото да не умрат. Така трябва да се отнасяме и с тялото, защото прехраним ли го, от излишъците се храни плътта. Вкусните ястия не са за робите, те са за господарите. Искаме ли духът да е господар, трябва да го храним обилно с духовна храна, а тялото – с оскъдна и непретенциозна материална храна. Запомнете: излишъците (като количество и качество) на храна за тялото подхранват боговраждебната сила, наречена плът. И плътта неусетно заяква, взима контрол над човека и той става плътски. В Послание до филипяни свети апостол Павел скърби за такива хора, „чийто край е погибел, техният бог – коремът“ (Фил. 3:19). Това са покръстени християни, но плътски. В тях самите е била нарушена йерархичността, като телесните нужди са станали господар, а духът – слуга. „Като се храниш обилно, ставаш плътски човек, който няма дух, а е бездушна плът, но като постиш, привличаш към себе си Светия Дух и ставаш духовен“ – пише светият праведен Йоан Кронщадски. Кратко и ясно, и до болка актуално в нашия преситен консуматорски век.
Братя и сестри,
Отново сме в началото на Великия пост. Това е едно пътуване, един преход, който има ясна цел – Възкресение Христово! Няма друг път към Възкресение, освен през Голгота. Аскезата е нашата Голгота, обратният път към рая. Затова свети Василий Велики казва: „Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мене представяш тези оправдания, а на Бога“.
Нека видим в този Велик пост велика възможност – да се развържем от връзките на греха и да преодолеем тежката „гравитация“ на плътта. Само така ще полетим духовно, ще се съединим с възкръсналия Христос и ще участваме в неземната пасхална радост!
Еврейската пасха е празникът, посветен на бягството на евреите от Египет и буквално означава „преход“. А Великден, християнската Пасха, е преходът от смърт към живот. Със Своята собствена смърт Иисус Христос превърна смъртта в преход, в празник, в нова Пасха – преход в Царството Божие. Само ако с аскеза се съединим с Христос в Неговата смърт, ще се съединим с радост и в Неговото възкресение.
Затова нека разперим крилата на молитвата и поста, за да отговорим на свещеническия възглас „Да издигнем сърцата си нагоре!“ с едно искрено „Издигнати са към Господа!“. Амин.
Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник
Из блога на автора: https://ozarenie1.blogspot.com/
