Проповед върху апостолското четиво в Неделята на жените-мироносици, трета след Пасха
Деяния на апостолите 6:1-7
В тия дни, когато учениците се умножаваха, произлезе между елинистите ропот против евреите, задето вдовиците им не били пригледвани при разпределяне всекидневните дажби. Тогава дванайсетте апостоли, като свикаха цялото множество ученици, казаха: не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Светий и с мъдрост, които ще поставим на тая служба; а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото. Това предложение се понрави на цялото множество; и избраха Стефана, мъж изпълнен с вяра и Дух Светий, Филипа и Прохора, Никанора и Тимона, Пармена и Николая, прозелит от Антиохия, които поставиха пред апостолите, а те, като се помолиха, възложиха ръце на тях. И тъй, словото Божие растеше, и броят на учениците се уголемяваше твърде много в Иерусалим; и голямо множество свещеници се покоряваха на вярата.
Които ще поставим на тази служба
Един спор между християните евреи и елинисти (т. е. евреи от разсеянието, които са говорели гръцки – бел. ред.) е станал причина да бъдат ръкоположени първите седем дякони на Църквата. Тъй като апостолите са били много заети с благотворителност и това е тежало на тяхното основно дело, което е било словото Божие, те са ръкоположили дякони (в превод от гръцки ознавача служители – бел. ред.), които да бъдат „поставени на тази служба“.[1] Днес ще се спрем с прости думи върху добродетелта на човеколюбието.
На първо място трябва да кажем, че истински и предимно човеколюбив е Бог. Освен факта на нашето сътворение от Него посредством благодатните Му енергии, което е знак за голямата Му благост, ние виждаме Неговото човеколюбие и след падането ни в грях и прогонването ни от долината на благоденствието. Човекът е останал най-почитаното създание в творението и след като е бил изгонен от рая. Бог го е обдарил по най-различни начини, за да покаже на дявола, че „дори да замисли хиляда козни срещу хората, това никак няма да му помогне, защото Бог ни възвежда [чрез тях] към по-почетни състояния“, пише св. Йоан Златоуст.[2] С други думи, по Своето човеколюбие чрез тези изкушения Бог устройва нещата така, че да ни издигне до по-високо духовно състояние. Изпрати ангел, даде закон, издигна пророци и когато се изпълни времето, „Бог изпрати Своя Син, Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението“[3] (Гал. 4:4). Бяхме изгонени от Рая, но Той ни върна обратно, след като Сам стана човек и възсъздаде и очисти от греха нашия род. Св. Григорий Паламà казва, че Бог „наказва с милост“,[4] т. е. Той е педагог, Който използва строки мерки за възпитание, които обаче са пълни с добрата и милост. Мерките, които Бог взима, не са предназначени да ни разрушат, а да ни спасят. Човеколюбието му личи и в защитата, учението, даването на харизми, промисъла му за хората и тяхното спасение.
Както Господ не престава да дава Своите блага на хората, въпреки че много хора Го хулят и отричат, така и всеки човек е длъжен да Му подражава според духовната си сила и материалните средства, с които разполага. Човек трябва да помага на ближния си и материално, и духовно. Да облекчава бедността на човека до себе си, да намалява скръбта му, да му помага да преодолее трудностите си. Човеколюбивото разположение на всеки човек е мярка, за да покаже и Бог Своята любов и милост към него. Ако обичаме силно и проявим човеколюбие към другите, тогава и Бог ще покаже Своята любов към нас.
Начините за милосърдие са разнообразни. Можем да помагаме на другите и с пари, и духовно. Христос ни е заповядал да бъдем милостиви не само към онези, които имат телесна нужда, но и към тези, които имат духовно страдание. Неизпълнението на Христовите заповеди прави човека беден. Когато му помагаме духовно, тогава упражняваме на дело милосърдието. Милосърдието и човеколюбието са причините да влезем в Божието царство. Господ нарича Свои братя онези, които хранят гладните, обличат голите и подкрепят страдащите, като ги въвежда в Своето царство. „А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“,[5] казва Самият Той за милостовите. Разбира се, те проявяват милост като хора, а Господ е милостив като Бог. Има огромна разлика между божественото и човешкото милосърдие: „… човешкото милосърдие и божественото не са еднакви, но колкото е далеч лукавството от благостта, толкова е далеч едното от другото“, пише св. Йоан Златоуст.[6]
Не съществува епоха, в която да няма наши бедни братя, които да се нуждаят от помощта на хората. Милосърдното дело да се върши с разсъдителност от наша страна и без избиране, т. е. да бъде за всички хора, които търсят нашата помощ. Да не бъде претенциозно, само по големите празници, да не е користно и да не се допуска използване на бедните хора. Да се върши с любов и с леко сърце, без да бъдат унижавани хората в нужда и без демонстрация на нашата предполагаема добродетелност. В лицето на бедните братя нека поставим пресветия лик на Христос. Милосърдието развива любовта, сближава хората помежду им, освещава човека.
Нека вземем пример от труда на дяконите в ранната Църква, за да можем да развием тази божествена добродетел, която ни прави по-близки с Твореца и с хората. Амин.
Превод: Златина Иванова
* Откъс от сборника с проповеди Словото на апостолите, издание на Варненска и Великопреславска св. митрополия (бел. прев.).
