Мобилно меню

4.68 1 1 1 1 1 Rating 4.68 (25 Votes)

22e227169d0e9c4e14 Неделя след Неделя подир Въздвижение  – на Йерихонския слепец (Лука 18:35-43)

Ние живеем в общество, доминирано от нещастни хора. Сигурен съм, че ако тази планета оцелее след всичките ни глупости, внуците ще ни питат: „Как сте издържали да сте толкова нещастни?” За нас обаче това си е обичайно състояние. Свикнали сме с него, както гробарите привикват със смъртта и тя не им прави впечатление. Става част от живота им. Затова могат да се дадат различни примери, но аз искам да се спра там, където темата е много чувствителна.

Спомням си, че когато плувахме в бурните води на пубертета, си говорехме за това, че един ден ще се оженим. Още тогава зрялата сигурност на бъдещото нещастно мислене се опитваше да се прокрадне в главите ни, най-често в образа на по-отворени батковци. Един казваше: „Абе, просто рано или късно ти идва времето и се прежалваш.” И аз се чудех какво има да се „прежалваш”? Да не те водят на заколение? Все едно, че правиш някакъв огромен компромис със себе си, защото така трябва – всички са се „прежалили” и ти да се „прежалиш”. А и да не ти натяква родата… Други казваха: „Ами, трябва да се пробва. Живеете няколко години и ако си паснете – жените се, ако ли не – сменяш с друга.” Тази логика ме учудваше не по-малко.

Казвах си: „Абе, това да не е прахосмукачка. А и дори и да беше прахосмукачка, никой не би ти разрешил да я пробваш за няколко години, а след това да я върнеш. Все пак става дума за човешки същества, сърцата на които не могат да бъдат превръщани в магазин за обувки. Мериш – не стават. Мериш – стават, ама нещо не ти харесва цвета. На други сводът им те притиска. Трети са удобни, но малко демоде. И т.н.” Най-гадната логика обаче беше и най-разпространена: „То, така или иначе, след известно време ще си писнете…” Към тези думи по-възпитаните хора прибавяха: „Любовта си отива, но остава уважението. Трябва да има компромиси.” Все едно ми казваха: „Сладоледът свършва рано или късно, но от фунийките има колкото искаш.” Не можех да разбера как така свършва любовта. Тогава осъзнах, че имам сериозен проблем с обичайното мислене, което съвременният свят ни представя. С течение на времето това усещане се засилваше все повече и повече и засягаше всякакви сфери от живота. Добре че Добрият Бог ми се откри. Иначе кой знае как бих живял, търсейки път сред всички тези глупости.

Сега всичко е станало много по-лошо оттогава. Все повече хора смятат, че бракът не си струва. Че е просто подпис. Повече от всякога се говори за любов и повече от всякога тя липсва. Не знам дали някой прави статистика на разводите, но съм сигурен, че тя е ужасяваща. Браковете не просто се разпадат. Много често те са предварително заложени като разпадащи се, тъй като изобщо не започват. Колкото и да е парадоксално, да си щастлив е демоде.

За нас е много важно да се запитаме защо става така, защо бракът е толкова трудно осъществим в днешно време? Отговорът е, защото с душите си сме ослепели за другия. С телесните очи го виждаме, но с душите си не. Кой „друг” ли? Бог и ближния, в любовта към които са заключени всички заповеди. Онова, което ни заслепява, е нашият егоизъм. И често ние виждаме другия не като личност, а като обект за консумация. Ние живеем в консуматорско общество и такава е нашата представа за щастие. И когато изконсумираш един обект, не ти остава нищо друго, освен да се насочиш към друг, който по-добре би удовлетворил твоите желания. Това е причината за много от разпадащите се или въобще неосъществили се бракове, които е модно да се наричат просто „връзки”. Това е и причината за нарасналия интерес към източните религии. В тях няма личен контакт с Бога, няма Бог. Ти си бог. Точно както дяволът излъгал някога Адам и Ева в Райската градина.

Има нещо, което доскоро беше съвсем очевидно – любовта прави човека щастлив, а липсата й – нещастен. Не мога да разбера как е станало така, че сме ослепели дотолкова, че да объркваме понятията и да мислим, че страстите ни могат да ни направят щастливи. И че вечната любов е само за наивници. Това не е вярно. Дори всички да повярват, че страстта носи утеха, пак няма да е вярно. Един познат казваше: „Тези, които не вярват във вечната любов, са просто неудачници, които не искат да си признаят, че са сгрешили.”

И така, решаването на проблема започва с осъзнаването на нашата духовна слепота. И тогава ще завикаме както Йерихонския слепец към Христос: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме” (Лука 18:38). Често питат как трябва да подходи човек, за да може да бъде щастлив в брака. Първото и важно условие, според мен, е да вика към Христос: „Помилуй ме!” Нищо не може да стане без Христос и чрез Него става всичко. Разбира се, ще се намерят хора, които да ни смъмрят. Да кажат, че това, което е съществувало някога, сега не може да бъде. Но ние, също както слепеца, трябва да продължим да викаме още по-високо: „Сине Давидов, помилуй ме!” (Лука 18:39). И тогава и на нас Христос ще каже: „Прогледай! Твоята вяра те спаси!” (Лука 18:42).

А какво ще види човек, когато прогледа с духовните си очи ли? Разбира се – Христос и ближните! Ще ги види не такива, каквито изглеждат те през очите на егоизма, а каквито ни ги показва вечният живот в Христа. Защото бракът не е просто подпис, както си мислят някои съвременни хора. Той е мистичен съюз между трима – Христос и двамата влюбени. И този съюз трябва да продължава във вечността.

Християнският брак не може да бъде полаган на страстна основа. Тук не става въпрос просто да се приберете, да имате деца и да се разбирате. Става дума за това двама души да поискат да пребивават във вечността заедно. Не просто да живеят до дълбоки старини заедно, а връзката им тук да е начало на вечността. Разбирате ли какво казвам? Бракът е предвкусване на Рая. Дръзко е да се говори за Рая, но според мен, в него човек ще изпитва насладата на любовта, като ще гледа лицето на Бога и лицето на ближния и това ще му носи неизказана радост. Бог е благословил човека още оттук да се готви за това и чрез брака. В него двама души стават едно. Както са едно хората в Църквата. Но стават едно в Христа, защото заедно гледат към Него. В това няма място за егоизъм. За да се случи, човек трябва да може да отдаде целия себе си на другия. Защото нашата вяра е и в това да носим кръста си след Христос. Тоест, ако искаме да сме християни, трябва да разбираме любовта като жертва. Ако човек иска да вкуси от сладките плодове на Възкресението, трябва да е положил и Кръстната саможертва в живота си.

Ние често харесваме себе си и не виждаме останалите. Но когато успеем да ги видим, ще разберем, че те са Божий образ и подобие, а не трябва да бъдат наш образ и подобие. Ние често имаме тиранични претенции към другите и сме твърде снизходителни към себе си. А в житията на светците пише точно обратното – че са били твърде снизходителни към другите и много строги към себе си. Затова и са имали в сърцето си велика любов и сами са били обичани от всички. Ако не можем да бъдем светци, то нека поне претенциите към нас и другите бъдат еднакви.

Има и друго важно нещо. Понякога хората вярват в брака такъв, какъвто го представя Църквата. Но нямат достатъчно търпение да изчакат Божията воля. Искат да получат всичко веднага. И понеже не им се чака си „измислят“ някой партньор. Някак си го нагаждат за известно време към себе си, натоварват го с претенциите си, а после всичко се разпада. И тогава казват: „Той не е такъв, за какъвто се е представял.” А то, всъщност, той не е такъв, за какъвто ти си си го представял. Това е друг духовен парадокс. Понякога човек предпочита халюцинациите пред виждането на духовната реалност.

Любовта е Божий дар. Ако Бог иска – ще ти даде. Ние знаем, че Той иска. Той е благословил брака в Кана Галилейска и Сам е казал: „Не е добре за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Тоест, Бог иска ние да имаме своя сродна душа. Някой, който не просто е подобен на нас, а става „една плът” заедно с нас. Но може и да има основателна причина да се бави или да не ти го дава. Трябва търпение. Ние живеем в едно време, в което хората непрекъснато искат всичко да им се случва веднага. Като в магазин за бързи закуски… А вместо това човек трябва да отдаде себе си на Христос със смирена молитва. Да кажеш на Бога с покаяние: „Аз сам няма да се оправя – Ти направи така, както искаш.“ И Бог ще чуе смирената молитва. Бог не иска човекът да се мъчи, а да бъде щастлив. И чрез любовта да се издига към Него. Трябва и вяра. Вярата има и форма на доверие. Да знаеш, че Бог ти желае най-доброто много повече, отколкото ти сам си го желаеш. И че това, което Бог ти е приготвил, е много по-добро, отколкото дори можеш да си представиш. Затова трябва да се молим да бъде „Неговата воля”, а не да Му натрапваме нашата. Тоест, да не става така, както шеговито казвал св. Амвросий Оптински: „С уста – да бъде Твоята воля, а на дело – аз каквото кажа, моля.” Цял живот да мислим, не можем да измислим нещо толкова добро като това, което Бог ни е приготвил. Всичко, което Той дава в нашия живот, е повод за спасение. Бракът също трябва да бъде такова нещо – повод за спасение.

Затова и християнският брак е целомъдрен. И особено важно е човекът, който го желае, също да бъде целомъдрен. Търсейки своята половинка в живота, да си каже: „По-добре нищо да не преживея, отколкото да оскверня образа на любовта, който Бог е дал на човека.“ Бог благославя целомъдрените. Като казвам целомъдрените, нямам предвид такива целомъдрени, които гледат на всички хора като на развратници. Има и такова псевдоцеломъдрие, изпълнено с осъждане. Говоря за целомъдрие не просто на тялото, но и на помислите, и на сърцето.

Християнският живот е щастлив. Днес хората в света имат толкова суетни удоволствия, но въпреки всичко са нещастни, защото нямат Извора на любовта – Христос. Ако искаме да получим вечната перспектива на любовта, трябва да се молим на дошлия при нас Бог най-вече да ни отърве от слепотата на егоизма. И тогава ще прогледнем за онова, което ще трябва да гледаме и в другия живот – Бога и ближните. И тази вяра ще ни спаси.

Авторът е свещеник в храм „Св. преп. Наум Охридски“, София


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9y44a 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст